На парламентарните избори, проведени през уикенда, Италия избра крайнодясна партия. Резултатът показва, че италианците са недоволни от действителността в страната. Италия има третата по големина икономика в Европейския съюз след Германия и Франция, а икономическата и социалната ѝ реалност се различава значително от тази на другите държави от челните редици на континента в смисъл, че икономиката ѝ е по-малко продуктивна и генерира повече дългове. Италианците с известно основание смятат, че Европейската централна банка провежда парична политика в полза на Германия, която иска да запази стойността на еврото като нетен кредитор. Италия предпочита съвсем различна политика на евтини пари - разумно предпочитание, като се има предвид, че тя е нетен длъжник. Една-единствена европейска банка не може да обслужва и двата интереса, нито пък може лесно да раздели разликата. Но като се има предвид размерът на Германия, икономическите ѝ резултати са огромен компонент от финансовото благосъстояние на Европа, което означава, че ЕЦБ трябва да подкрепи германската позиция.
Логиката диктува, че Италия ще избере твърдо опозиционно правителство, което вижда в ЕЦБ заплаха за италианския просперитет. Отдавна е наша позицията, че напрежението между Италия и Германия по отношение на паричната политика би представлявало най-голямата заплаха, може би смъртоносна, за ЕС. Предвид настъпващата зима европейските политици ще защитават интересите на собствените си избиратели и поради това ще следват разнопосочни политики. ЕЦБ няма да може да хармонизира икономиките на Европа, а ако руското ембарго се запази, конкуренцията между държавите ще бъде силна. ЕС е създаден, за да осигури мир и просперитет, както гласи неговото мото. Мирът е разклатен, а просперитетът се изплъзва. Изборите в Италия са сигнал за криза.
Междувременно над изборите надвисна друг проблем: нелегалната имиграция. Този проблем стои пред Европа от 2015 г. насам, когато на континента пристигнаха огромен брой мюсюлмански мигранти. По това време политиката на ЕС беше относително отворена към имиграцията, но съпротивата беше значителна. Поддръжниците на тази политика смятаха, че държавите членки имат морално задължение да приемат мигранти. Но опонентите твърдяха, че от държавите членки се очаква да допуснат твърде много мигранти и че блокът и неговите поддръжници, особено тези от богатите държави, изтъкват моралното си превъзходство, без да плащат сметката.
За да разберем тези въпроси, бих вмъкнал опита си на млад имигрант в САЩ – нещо, което съм правил и преди. Аз съм имигрант и със сигурност не се противопоставям на имиграцията. В същото време разбирам напрежението, което имигрантите оказват върху системата, и страха от имиграцията. Този страх не може да бъде отхвърлен просто като расизъм. Разходите за имиграцията се поемат от групи, които смятат, че това бреме е трудно поносимо. Проблемът обаче не е само финансов. Когато имигрантите пристигат в дадена страна, те не живеят сред богатите. Вместо това те се насочват да живеят сред най-бедните слоеве на обществото, където един апартамент може да се окаже едва достъпен.
Имигрантите също са чужденци и често не разбират страната домакин. Родителите им често отиват да работят черна работа, а децата им са оставени да се грижат сами за себе си. При липсата на родителски контрол имигрантите от една и съща страна се сбиват и избухват войни - между евреи и пуерториканци, ирландци и чернокожи, италианци и доминиканци, за да дам пример за етническите групи, с които съм израснал. Извършват се престъпления, а жителите са ограбвани и обирани в апартаментите си.
Въпросът е, че имиграцията е брутално преживяване за младите хора и още по-ужасно влияние върху жителите, които са се заселили там преди години. Особено кошмарно е било за възрастните хора. Всеки, който можеше, бягаше. Всеки, който не можеше, оставаше на затворено. Това е опитът на имигрантите, а също и на работническата класа и пенсионерите. Всъщност вината не беше на никого, освен на тези, които подкрепяха политиката, без да разбират какво означава мащабна имиграция, и не направиха никакъв опит да смекчат кризата, която тя предизвика.
В Ню Йорк забелязах един модел, който наблюдавам в Европа и на други места. Най-страстните защитници на имиграцията не живеят в кварталите, в които се заселват имигрантите, нито пък имат представа до какво ще доведе сблъсъкът на културите или какво правят тийнейджърите без надзор. Ако нищо от това не се случва в техните квартали, това не означава, че са безразлични към хаоса, а че просто не могат да го проумеят.
Нарастването на враждебността към имигрантите в Европа ще нарасне рязко, когато имигрантите бъдат изпратени в най-бедните квартали на най-бедните страни. Не ме бъркайте с противник на имиграцията. Аз съм тук, в Америка, като имигрант. Но също така съм наясно, че няма мемориал с имената на тези, които са платили за нея.
Проблемът с имиграцията съществува във всички страни. Но в Европа той предизвиква повече разделение. Америка е нация от имигранти и всеки от нас има прародител, който е дошъл или е бил доведен тук, с изключение на коренните американци, които бяха тези, които платиха за първата вълна. Но аз разбирам италианската позиция по отношение на имиграцията, която може да се обобщи така: „Нека всички да отидат в Германия“. И точно тук икономическите и имиграционните въпроси се срещат, създавайки нов мощен проблем, подхранван от презрението, хвърляно към онези, които се противопоставят на имиграцията, от моралните висши класи. ЕС ще бъде разкъсван от тези проблеми, както и други държави, коментира Джордж Фридман, цитиран от БГНЕС.
