Интервю с проф. Кристиан Фос, завеждащ Факултета по южнославянски, славянски и унгарски изследвания в Хумболтовия университет в Берлин. През 1990-1991 проф. Фос e специализирал и в София. Той говори пред "Дойче Веле".
- Проф. Фос, на 2 октомври в България предстоят парламентарни избори. Дали германската общественост се интересува от тази тема? И какво, в общия случай, научава обикновеният германец за България?
- Според мен днес България не съществува на културната и емоционалната карта на германците. Но би било неточно да се каже, че тя е изчезнала от тази карта. Просто защото - поне за Западна Германия - България никога не е била видима на една такава имагинерна карта. Показателен беше потресът, който изпитаха германците, когато България ги изхвърли от четвъртфинала на Световното първенство по футбол през 1994. Този потрес се обяснява със западноевропейската надменност и арогантност по отношение на целия регион, който се намираше от другата страна на Желязната завеса. Но нека не забравяме, че ГДР като част от днешна обединена Германия, тогава също беше от онази страна на желязната завеса, а за източногерманците България беше това, което за западногерманците са Испания и Гърция. Литературният и културният обмен в Източна Европа тогава не беше ориентиран толкова търговски и даваше шанс на маргинализираните днес литератури от Източна и Югоизточна Европа (ЮИЕ). Мога да го илюстрирам с парадоксалния факт, че тъкмо дисиденти като берлинския преводач Норберт Рандов (той почина през 2013) играеха важна роля на държавно-социалистическата литературна сцена.
- Норберт Рандов има голям принос за преводите на класически произведения на българската литература на немски. Какво друго свързва двете страни, според Вас?
- Често чувам от българска страна за така нареченото "братство по оръжие" през Втората световна война. Но това е просто едно наивно културно недоразумение, което подминава различията между двете страни в преработването на фашисткото им минало. От 70-те години на миналия век насам Германия практикува едно много сериозно преосмисляне на миналото си. Да, от няколко години десните популисти и екстремисти от "Алтернатива за Германия" подкопават това преосмисляне, но независимо от всичко обществото старателно пази паметта за злините по времето на националсоциализма.
- А какви са впечатленията Ви от българите, преселили се трайно в Германия?
- През 1990-те години започнах преподавателска дейност в Кьолн и във Фрайбург, която ме срещна с много студенти от югоизточноевропейските страни. И за съжаление трябва да отбележа, че тъкмо българските абсолвенти най-малко ги тегли да се завърнат в родината си след дипломирането. Това изненадва, защото иначе в страните от ЮИЕ семейните връзки са доста по-тесни и по-стабилни, отколкото в Германия. След приемането в ЕС на държави като България и Хърватия там се надигна истинска вълна от млади и квалифицирани хора, които напускат страните си - вместо да стане обратното. Тоест, изглежда, че засега се проваля претенцията на Брюксел да бъде изравнено жизненото равнище в държавите членки. Балканските страни имат дълга миграционна традиция, която се нарича с думите "печалба" и "гурбет" (Фос използва двете думи на български – б.авт.). В днешна България не само младите хора са ужасени от липсата на правна сигурност и от корупцията - техните родители, дори бабите и дядовците им гласно или мълчаливо също се съгласяват, че за "децата" няма бъдеще в собствената им страна. Германските българи днес са добре интегрирани, а понеже числеността им не е толкова висока, няма и някакви опити за сегрегация.
- Както дългогодишен познавач и приятел на България как оценявате развитието на страната през последните години?
- За пръв път бях в България на езиков курс през лятото на 1989. През 1990 заминах за тримесечна специализация в Софийския университет, за да напиша магистърската си работа. През 1996 година защитих докторат с труд за църковнославянската лексика, като част от научното ръководство беше в София. На Третия световен конгрес по българистика през 2013 година и по време на престоя ми в Пловдивския университет по програмата "Еразъм" през 2019 се натъкнах на въодушевен интерес сред по-младите слушатели, но в същото време и на силна съдържателна и концептуална съпротива от страна на по-възрастните поколения професори, които като деца са били формирани от апогея на българския национал-комунизъм: честването на 1300-годишнината на българската държава през 1981.
- Медалът обикновено има две страни…
- Да, нещата не са само песимистични. Искам изрично да спомена великолепния български писател Георги Господинов, който през 2015 беше гост-професор в нашия институт и с когото наскоро направих интервю за списанието "Югоизточноевропейски новини", книжка 6/2021. Как става така, че литература от периферията намира такъв силен резонанс в Западна Европа? Ами просто е: в последните си две книги "Физика на тъгата" и "Времеубежище" авторът съумява да надскочи локалната си идентичност. В началото споменах за емоционалната карта на германците и сега трябва да кажа, че тъкмо това е начинът да се постигне обрат във възприемането на България, да се промени имиджът ѝ: чрез киното, литературата, музиката, изобразителното изкуство. В това отношение българската културна дипломация би трябвало да работи и да формира по-активно.
- Със сигурност сте проследили разгорещените дебати около старта на преговорите за еврочленство на Северна Македония. Защо българите толкова се бяха възбудили, според Вас? И защо после цялата тази възбуда се изпари в нищото?
- Нагледът за Македония е самото ядро на разказа за Сан Стефано и за България като жертва, на която Берлинският конгрес е отнел великобългарската мечта. Този иредентистки наглед функционира на различни равнища. От едната страна е комуникативната (семейна) памет на десетки хиляди хора, които в началото на 20 век като убедени българи са се преселили от все още османските територии на македонския регион в България. Този аспект отчетливо присъства в редица отвъд национални литературни произведения като романа на Капка Касабова "Към езерото" или в разказа на Мирослав Пенков "Македония" от сборника East of the West. На второ място: след конфликта в Коминтерна през 1948 и настъпилата вражда между Титова Югославия и Съветския Съюз, Москва умишлено "ръчка" с надеждата, че българският национал-комунистически реваншизъм може да дестабилизира най-уязвимата тогава югославска република - Македония. След 1990 година този наглед беше присвоен и от дясно популистки и крайно десни партии, но той подлежи на активиране и в широки слоеве от обществото - и винаги е бил на почит.
Голяма беше изненадата, когато след гръцко-македонското споразумение от Преспа през 2018 година словото на омразата, което и двете страни усърдно използваха, изчезна като с магическа пръчка. Смятам, че по същия начин и в България ще се наложи прагматизмът и хората ще разберат, че насъскването на тези конфликти няма да реши всекидневните им проблеми. Тук трябва изрично да подчертая още нещо. Такива отлични познавачи на България като Раймонд Детрез или Улф Брунбауер на няколко пъти взимат отношение към историческите спорове и българското вето, но това изобщо не означава, че македонската историография е еднолично права. Става въпрос за нещо друго. Историческите епохи трябва да се разглеждат от няколко различни перспективи, те трябва да подпомагат сближаването, а не разделението. Длъжни сме да признаем, че цяла Европа трудно се справя с тази задача и все не успява да намери общи, приемливи и за двете страни исторически разкази за такива региони като Елзас или Силезия, които винаги са били ябълка на раздора.
- Учените и университетските преподаватели трябва явно да работят в тази посока. В тази връзка нека Ви попитам нещо за академичната Ви дейност: Какъв е интересът в Германия (и в частност в Берлин) към изучаването на български език, литература, история? На какво равнище се намира изследователската дейност?
- В Германия славистиката е особено силна - в това отношения с нея могат да се мерят само Австрия и Италия. Причината: както географската близост, така "партньорството в конфликтите" със славяните. Освен това в Германия още от 19 век е много силно сравнителното историческо езикознание. А през 19 век под "славистика" се разбираше главно сравняването на църковнославянския със старогръцкия, латинския и със санскрит. От моята наблюдателница като учен от Западна Германия виждам как обединението на страната ни постави сериозен отпечатък върху славистиката. По време на Студената война тя беше нещо като "наука за врага" и в този смисъл - фиксирана върху руския. Всички останали славянски езици биваха третирани маргинално. След обединението на Германия и на Европа тази йерархия вътре в специалността отпадна. Средна Източна Европа и тъй наречените "Вишеградски държави" успяха да се профилират през латиницата и през католическата или протестантската си религия, с което останаха приемливи за ЕС и бързо станаха членки. Войните покрай разпадането на Югославия и особено сексуалните насилия по време на Босненската война видимо затвърдиха у западноевропейците старите клишета за балканския примитивизъм, а отгоре на всичко България дълги години оставаше в мъртвия ъгъл заради санкциите срещу Сърбия. В тази ситуация не са настъпили някакви съдържателни промени. Ето ги новините от последните дни: в Белград отмениха прайда, а г-н Додик се възхищава на Русия. Редом с тези клишета трябва да спомена и обстоятелството, че в Германия английската филология или изучаването на романски езици минават за"„по-леки" и по-усвоими - което доведе до това, че славистика записват до голяма степен студенти, които произхождат от онези страни. Колкото до качеството българската филология и на южнославянските и балкански науки мога да кажа, че изследователският интерес е много голям. Тези специалности са като червен плащ за бик в очите на тамошните националисти, а в същото време ЮИЕ е същинско Елдорадо за учените, които се занимават с етнически теми и с национализъм - в парадигмата на деконструктивизма. Българският още от Средновековието има близка граматична структура с албанския, гръцкия и румънския и с това свое свойство е много привлекателен за лингвисти, които се съсредоточават върху типологията. Тази привлекателност ние съумяваме да покажем на студентите от горните курсове. За да привлечем обаче първокурсници, ние трябва да поставим нещата в друга плоскост. В този смисъл много се надявам, че българската културна дипломация в бъдеще ще използва по-добре своите ресурси.
