Сред тези, отишли добронамерено, се промъкват и хора, у които разпознахме единствено желанието за снимка
Защо човек помага?
Това е един от въпросите, чиито отговори търсим след всяка катастрофа, криза и бедствие. А отговорът е, че за да помогне, човек преди това трябва да вземе решение дали и с какво може да го направи. Естествено, съвсем не е необходимо всички да хукнем да помагаме. Още повече че при кризи, дори и с най-чистосърдечната си добронамереност да тръгнем, ако не знаем какво или как да го направим, когато стигнем, може да се окаже, че повече ще пречим или даже ще навредим.
Първо, естествено, човек трябва да забележи събитието, да го разпознае като изискващо намеса, особено пък спешна, и едва след това да прецени дали носи лична отговорност да помогне, или някой друг трябва да се намеси. А колкото по-голяма е групата, от която се очаква помощ, толкова по-малка е и индивидуалната отговорност, която хората разпознават у самите себе си.
Важно при вземането на решението е също доколко този, който би оказал помощ, вижда себе си у хората, които я очакват от него. Освен това – колкото повече време наблюдаваме особената ситуация, толкова повече
започваме да я възприемаме като по-малко критична
В бедствени ситуации е от ключово значение да се ориентираме какво се случва в действителност. И това е една от пречките пред по-голямата масовост в помагането. В първите минути съвсем не е малка отговорността на медиите за това как ще се развие реакцията на тези, които може да помогнат. В най-добронамереното си желание да информират, да дадат максимално много данни, медиите започват да подават непроверена информация. Която много скоро след това се налага да доуточняват или дори да опровергават. Точно това се случи и при наводнението в Карловско – в няколко поредни включвания една репортерка все не успяваше да потвърди собствените си предишни информации, че има загинал човек от приливната вълна, и в крайна сметка се оказа, че жертви (слава богу) този път няма. Подобни проблеми допълнително усилват общата несигурност у реципиента – било то зрител, читател или слушател, – от когото всъщност се очаква помощ. Какво точно се случва, дали има нещо страшно, дали това бедствие е толкова голямо, колкото го показват? Ако е така – дали е опасно и за други хора, включително и за него самия?
Какво точно се случва?
Много е важно да се ориентираме точно. Защото, когато човек си даде ясен отговор, той може да бъде полезен. След като проблемното събитие бъде забелязано (че някой има нужда от помощ), на второ място, то трябва да бъде интерпретирано, и то лесно и нееднозначно като спешно.
Едва след това човек преценява дали той самият носи лична отговорност
да помогне, или някой друг би могло да се справи по-добре. После идва отговорът как да го направи. И в неясни ситуации, в които много източници подават прибързана и неточна информация, размиват критичността на събитието, не сме в състояние лесно и ефективно да си отговорим на въпросите какво се случва, дали точно аз и как мога да помогна.
Друг фактор е групата, в която се намират възприемащите едно критично събитие. Колкото по-голяма е структурата, с която се идентифицира спрямо конкретното събитие (колкото по-голяма е публиката му, от която може да се очаква помощ), толкова по-голямо е и размиването на отговорността у отделния индивид, толкова по-малка отговорност той разпознава у себе си, понеже очаква, че някой друг ще свърши работата, защото е по-добре подготвен, по-сръчен или по-силен. На макро-ниво (например държава) отговорността лесно се прехвърля на другите, а още по-лесно – на институции.
Много важна е идентификацията с жертвата:
доколко аз разпознавам у нуждаещите се хора като мен. Към такива, разбира се, аз имам по-голяма отговорност, към тях следва да проявя по-голяма състрадателност, трябва да ги защитя с по-голяма степен на готовност, по-самоотвержено. Затова, когато бедствие се случи в по-малко населено място, има повече отзовали се. Те е вероятно да са дори роднини на пострадалия.
Но другите много по-трудно се идентифицират с тях: това е някакво село, което даже не знам къде е, къде ще ходя аз да помагам, някой по-наблизо, по-добре подготвен няма ли, има си институции за тая цел – пожарна, полиция, Гражданска защита.
И физическата близост е ключова
При катастрофата със сръбския автобус на магистрала “Тракия” не видяхме тълпи от помагащи, но този тип близка инцидентност, възникването на проблем непосредствено до тебе предизвиква доста по-силна и мигновена реакция, отколкото ако си по-далеч, макар и в района. И съвсем трета е реактивността, ако наблюдаваш нещо по телевизията. Още повече че близостта с (в случая) катастрофата дори не оставя достатъчно време да се замислиш кой друг, ако не ти.
Важно е и колко дълго се наблюдава критичната ситуация. Колкото по-продължително е, толкова повече тя започва да бъде възприемана като по-малко изискваща намеса (“Щом досега някой друг не е отишъл, значи няма чак толкова голяма нужда”). Така с течение на времето, с дните намалява и готовността за включване. Тук не става дума дори и за пряко съдействие, а за проява на съпричастност изобщо (включително чрез материална помощ).
Характеристиките на жертвата
Те също предизвикват по-голяма или по-малка готовност да се помогне. Към деца и старци сме много по-склонни да проявим съпричастност, отколкото към хора на средна възраст. При децата се отключва нашият родителски инстинкт и ги възприемаме като беззащитни и безпомощни, а другият фактор е чисто еволюционен – те ще продължат биологичния вид или рода, затова трябва да ги опазим. При възрастните хора се задейства умилението, което изпитваме, когато нахлуят спомени за собствените баби и дядовци и хубавите мигове от детството, намесва се дори и чувството за вина, че в залеза на живота си възрастни хора са останали безпомощни на произвола на съдбата, на стихиите.
Други характерни, “отключващи” повече съпричастност образи, са на майките с деца (особено ако наоколо няма мъж). Появиха се мнения, че реагираме по-малко съпричастно към бедстващите в Карловско, отколкото към украинските бежанци.
Но освен че типичният бежанец от Украйна е именно бягаща майка с децата си (за сравнение: по-лесно се идентифицираме с “братя славяни”, отколкото с “араби друговерци”, но и профилът на типичния бежанец от Близкия изток е на мъж в добро физическо състояние), двете неща – наводнението и войната, са принципно различни на стимулно ниво.
Макар че и в двата случая се очаква да помогна, в единия – и организационно, а и физически, това се случва по-лесно - и става след получаването на по-ясни отговори на по-малко въпроси, комай дори само един: “Как?”. Така просто паля колата и отивам да докарам от границата хора в нужда. Докато в другата ситуация трябва да се убедя в далеч повече неща: какво се очаква от мен да направя; ще се справя ли; достатъчно добра ли е собствената ми подготовка; имам ли необходимите средства и ресурси, а и сили; рискувам ли личната си безопасност, здраве и живот…? И докато търся отговорите на тези въпроси, това ме отдалечава още повече от вземането на решението да помогна. То, разбира се, може да остане “в готовност” – да не реша категорично, че няма да помогна, а да си оставя възможността “все пак”, “после”, “някой ден”, “по някакъв начин”.
Селфи с лопатата
Фактор, естествено, е и възпитанието. Ако са ме научили, че трябва да помагам – тази задължителност обезсмисля задаването на въпросите “Дали?”, “С какво?” и “Аз ли точно?”.
Затова виждаме и най-обикновени, и известни хора (нищо лошо – така дават пример и привличат още хора) от близо и далеч да се стичат към епицентъра. Но и този път, както и при всяка друга криза досега установихме, че заявилите желание сме доста, но реално помагащите са далеч по-малко. Отгоре на всичко – сред малцината, отишли добронамерено, се промъкват и хора, у които с лекота разпознахме единствено желанието за снимка. Е, предизборна ни е ситуацията все пак...
