Популизъм е да предлагаме промяна, без да видим икономическите резултати
Социалните и макроикономическите шокове влияят върху политическата подкрепа за популизма по целия свят, включително и в Европа, което е предпоставка за дългосрочни рискове в политически план. А у нас през последните няколко години „шокове“ да искаш. Подобна среда би възродила и способствала разрастването на популистки реторики сред обществото и политиците, които не биха довели до нищо прогресивно в дългосрочен период. Съвременното влияние на популизма в Европа, включително и в България, вероятно няма аналог, поне не и след Втората световна война. Избирателите все по-често се чувстват изоставени от доминиращите досега партии и търсят подкрепа за проблемите си другаде. Разбира се, доста помага за тяхното разочарование и това да направиш 4 пъти парламентарни избори в рамките само на година и половина.
И така. Дебатът за президентска република очевидно беше отворен и това ще бъде един от фокусите в предстоящата предизборна кампания. Предлагам да се подхожда към този проблем по-технократски и да се опитаме да отговорим на въпроса: Има ли връзка между формата на управление на една страна и нейните икономически резултати? Хипотетично, ако станем президентска република, това ще доведе ли до по-висок икономически растеж, по-ниско ниво на неравенства, по-високи доходи и по-ниска инфлация? За щастие, теорията и практиката, отдавна е проучила този въпрос и е редно, без да се влага някаква идеология, субективизъм и лични предпочитания, да се обясни тази зависимост. Това е важно от гледна точка на факта, че ако се стигне действително до Референдум по темата, най-малкото хората трябва да са информирани за различните аспекти на промяната, която ще изберат.
На първо място, както президентските системи на управление, така и парламентарните, имат своите предимства и недостатъци и не трябва да се сатанизира едното за сметка на другото. По този въпрос почва за дебат в крайности не трябва да има. При президентските системи президентът и Народното събрание обикновено се състезават за легитимност, което често води до разделено управление със сериозни последици за стабилността на демократичната система и съответно икономическите резултати. Поне опитът в други страни и народи показва това през последните 30 г. Освен това президентските режими са свързани със значителна твърдост, дължаща се на естеството на длъжността, която консолидира значителна власт в едно лице.
От друга страна, Майнуоринг и Шугарт (1997) твърдят, че президентските режими също имат предимства, които могат да компенсират някои от техните недостатъци. Например, твърди се, че президентските системи предлагат по-голям избор на електората, който гласува както за президент, така и за Народно събрание. Освен това научната литература е доказала, че съществува по-пряка връзка между изборите, направени в урните, и изборните резултати при президентството, за разлика от парламентарните системи, в които формирането на коалиции може да отслаби тази връзка. Разбира се, така се губи чарът на парламентаризма, но въпросът е каква е целта на упражнението. Като цяло, емпиричните изследвания по темата за президентска република стигат до извода, че президентските режими се представят по-добре икономически, само когато президентите имат по-слаби законодателни правомощия и когато системата на политическите партии не е прекалено фрагментирана.
Тук искам да извадя пред скоби изследването на Пърсън и Табелини (2003) върху икономическите ефекти от конституционните промени. Те поставят началото на нов жанр в икономическата литература, като изследват както формата на управление, така и изборните правила и търсят значима връзка между тях и макроикономическите резултати на отделни държави. По този начин разкриват добре дефинирани статистически връзки между президентските и парламентарните режими и размера и състава на държавните разходи, бюджетните дефицити, производителността на труда, общата факторна производителност и др. макроикономически показатели на агрегирано ниво. По-специално, те доказват по емпиричен път, че президентските режими са свързани с по-малко участие на държавата в икономиката и съответно по-малко преразпределяне през държавния бюджет като дял от БВП, по-ниски разходи за социални помощи, по-ниска производителност и по-ясно изразени изборни цикли.
Грегорини и Лонгони (2009) включват голям набор от политически и демографски фактори и като цяло потвърждават констатацията на Пърсън и Табелини от 2003 г., като свързват президентските режими с по-малко участие на държава в реалната икономика. По същия начин, Роки (2012), Блум (2009), както и много други автори, които се занимават с тези проблеми научно стигат до същите изводи и потвърждават изводите на Пърсън и Табелини.
С две думи, налице е значителен консенсус в научната литература по този въпрос. Повечето автори откриват, че разликите между икономическите резултати на отделните държави при двете системи на управление са значителни. Например, разликата между годишния ръст на БВП при президентските режими спрямо парламентарните, варира между 0,6 и 1,2 пр. п. по-малък в условията на президентска република (Макманъс и Йозкан, 2018). По подобен начин в страните, управлявани от президентски системи, инфлацията се оценява на поне 4 пр. п. по-висока, отколкото в тези с парламентарни режими (Грегорини и Лонгони, 2009), а разликата в разпределението на доходите и неравенствата е дори още по-голяма, между 12% и 24% по-високо ниво на неравенства при президентските системи на управление (Макманъс и Йозкан, 2018). Хайо и Войт (2010) и Алесина и Пероти (1996) стигат до сходни изводи също.
Друг важен извод от емпиричната литература по въпроса е, че президентските режими като цяло се свързват с по-ниски нива на образование, по-ниска очаквана продължителност на живота, по-ниско ниво на търговски баланс и като цяло отвореност на икономиката към останалия свят, но в същото време с по-високи нива на раждаемост сред населението (със статистически значими коефициенти на корелация при всички променливи).
Когато говоря за подобен тип изводи, имайте предвид, че те са резултат от изключително сериозни иконометрични анализи, обхващащи голям интервал от време и широк кръг от държави с много наблюдения. Тези автори са идентифицирали повече от 123 промени във формата на управление в 169 страни в периода от 1950 до 2003 г. С две думи – няма основание да не вярваме на статистиката и фактите.
Но у нас дебатът вероятно няма да бъде в такъв технократски контекст, а пак ще го обърнем на идеология, без да се интересуваме от емпиричните сведения по темата. За съжаление, у нас идеологическата борба между комунизма и капитализма в миналото по-скоро е стерилизирала, отколкото стимулирала провеждането на адекватна икономическа политика спрямо нуждите и моментната конюнктура. Това води до все по-ниска степен на консултация между предложенията за законопроекти от законодателната власт и тяхната емпирична оценка от научните и експертните среди. Това ще води до все повече референдуми по въпроси, по които населението няма как да има нужната експертиза да отговори и до все повече популизъм в политическата и икономическата реторика.
Не казвам, че не трябва да има референдум за президентска република и че не трябва да бъдат питани хората по този въпрос. Но преди това, трябва да мотивираш адекватно подобно решение. А мнозинството от литературата показва, че в условията на президентска република икономическите показатели изоставят спрямо тези на държави, които са в условията на парламентарно управление. Тогава - за какво? Всяка парламентарна система има недостатъци, както писах и по-горе, но това важи за абсолютно всяка друга система на управление. Дори и за демокрацията. Както казва Чърчил: „демокрацията не е най-добрата форма на управление, но по-добра не е измислена за момента“. Основният въпрос е: Какво ще жертваме и какво ще поучим при подобно решение? Струва ли си замяната и алтернативната цена, която ще платим като общество в дългосрочен период?
Затова започнах с популизма. Самата тема за президентска република не е популистка, но поставена по този начин, в такъв политически контекст, без ясни и обективни мотиви, граничи с популизма. И тук една скоба. Знаете ли, че популистките партии в ЕС са увеличили няколко пъти подкрепата си през последните десетилетия. Преди 20 г. те бяха маргинална част от политиката, оценявана на около 7% от гласовете в ЕС или 12,5 млн. европейци към 1998 г. През 2020 г. вече тази подкрепа е оценена на 170 млн. души, което е ръст от приблизително 13 пъти (Гардиън, 2019).
Изследване на IGM, Chicago (2019) анализира процесите, които оказват влияние върху недоверието към представителната демокрация. То консолидира възгледите на водещи европейски икономисти. На въпроса „Осигуряването на повече преразпределителни разходи и политики ще ограничи ли възхода на популизма в Европа?“, 39% са отговорили „Да“, 8% са отговорили с „Категорично Да“, а 33% са посочили „По-скоро Да“. Това означава, че 80% от топ икономистите в Европа смятат, че държавата трябва да засили своята роля в икономиката през елементите на държавния бюджет. Това би било много по-правилен ход в момента, отколкото всички да съсредоточаваме усилия в дебати за промяна на формата на управление на страната. Истинските проблеми са тези, които вече посочих: доходите на хората, неравенствата и икономическият растеж. Ако фактите казват, че президентска република има по-голяма вероятност да ги влоши, отколкото да ги подобри, то тогава: Не, благодаря!
В заключение, знаете ли до какво води гражданската война в Древен Рим между оптиматите и популарите? Докато първите се мъчели да запазят властта на олигархията в сената, а вторите прибягвали до гол популизъм, накрая всичко приключило с диктатура на Гай Юлий Цезар. Нека не забравяме, че и Хитлер, и Ердоган, и Орбан, и Мусолини, и Асад, и Кадафи, и Франко, и Путин са дошли на власт в период, когато популизмът е корелирал положително с нарастването на неравенствата.
