Преди 25 години на днешния ден си отиде баща ми Христо Ковачев. Беше режисьор и засне много документални филми. Получи много награди. Някои от колегите му не го харесваха и го наричаха „Щастливото овчарче”. А по-правилно беше да му казват „Щастливото козарче”. Да, наистина беше пасъл козите в село Острец, Троянско. По една кълчищена ризка, както негови съселяни ми разказваха. Но се увлякъл по фотографията, после по кинематографа. И не щеш ли дошъл в София да носи акумулаторите на операторите в студията за документално кино. И на бърза ръка, с хъс и талант, започнал сам да снима с тежката камера. После станал режисьор и автор на филмите си. И така, кинолентите на „щастливото овчарче” обиколиха света, че и той с тях.
В Острец вече кози почти няма. Добре, че и ти не си там, Шефе, да видиш каква разруха цари в селото. Там, където по Коледа във всяка къща колеха прасета. Където имаше над двайсет хиляди овце, кози, биволи и крави. Сега има една крава. Една!
Колегите, които ти се подиграваха също ги няма. Добре че останаха филмите ви. Не че някой ги гледа. Но ще дойде време, когато хората, преодоляли политическите си ежби и бедните си души, ще се обърнат към наследството, което остави. И не само твоето-много талантливи творци направиха стотици документални филми-огледало на тогавашния живот. Добре-зле, така живяхме. По този начин учихме, така работихме.
Документалното кино е съкровищницата на историята. То пази спомена за добри и лоши хора. За хубави и страшни събития. Филмите, които правим днес, след години ще говорят на тогавашните хора за нас. Как живеем, защо грешим, защо се обичаме и мразим.
Та така, Шефе, „щастливо овчарче или козарче”. Едни си отиват, други идват. Животът си тече и са наистина щастливи тези, които снимат филми и запечатват историята на съвременниците си. Почивай в мир!
