Без патос за наведените глави и изправените
сърца, за омъчнения ни народ и нетленния му дух
Всяка година, откакто се помня, а аз имам дълга и добра памет, тези две минути на 2 юни са били необясним отрязък в битието ми. Вълнение, възторг, преклонение, не знам как да го нарека, защото няма думи за това. Поклонът на душите и сърцата пред паметта на жертвалите живота си, за да можем ние да стоим с наведени глави, но изправени сърца.
Чувствала съм величието на тези минути под воя на сирените, без да го разбирам като дете, после вече осъзнато съм си давала сметка за какво
сме длъжни
да спрем и да
се смирим
Без патос и патриотарски проявления, за да ни обърнат внимание колко сме ние, а не ТЕ.
Тези, без които нямаше да ни има на картата на света, нямаше да ги има всички ръкотворни и неръкотворни реалии, дето ни правят българи.
Не, наистина съм далеч от нездравословния патос, с който сме свикнали да ни засипват от медиите. Разсъждавам си чисто човешки, от моята си гледна точка. Аз, която не съм била свидетел на нито една историческа епоха в хилядолетната ни история освен на тези шейсетина години от настоящето ни. Години нелеки, но мирни за нас, и дано останат такива, за това се моля. Светът винаги е бил барутен погреб, към който все някой някъде протяга запалена клечка кибрит. Нали не сте несъгласни, че е така?
Живеем в
преддверието
на ада
и се молим той да не се отвори.
Не съм политолог, военен стратег, анализатор на международното положение и нямам и намерение да се правя на такъв – и медиите, и социалните мрежи преливат от подобни. Мисля само за силата на духа на онези ратници, дето са вървели кон до коня и юнак до юнака, за хайдутите и поборниците, за въстаниците, за опълченците, за войничетата в калните и в прашните окопи по
немилостивите
и страшни
пътища
на войните,
за омъчнения ни народ и за неговия нетленен дух. Който се надявам, че мъждука и днес.
Поне да мъждука, защото има ли живо въгленче, има надежда да лумне огън – духовен, братя и сестри, не барутен или балистичен. Всичко това е сгъстено в някакви си две минути. Вият сирените на цялата ни раздърпана, но наша, родна, българска територия, вият едновременно протяжно, страшно и тържествено в памет на българите, напоили с кръвта си пръстта ни, за да я направят още по-свята. Загиналите за свободата на България.
Свободата, не слободията, нали така? Свободата, дето не ще екзарх, иска Караджата. Пък ние, ако имаме памет, да го разбираме в цялото му величие или да махнем с ръка: Абе айде глупости, сантименти и врели некипели! Аз в тези две минути изразходвам всичката си ярост за годината - срещу идиотите, които продължават да карат колите си, да бързат с торбите от магазина, да влачат в тръс децата си към градинката
или да си пият
бирата, седнали
на теферич
В тези минути изревавам всичките си сълзи за годината. Няма да напиша “пречистващи сълзи”, не знам дали са такива, просто си текат, защото и те не знаят защо, но сигурно има причина, дето е в генетичния код. Моя. Аз само за него отговарям. Само него съм предала на децата си. Защото съм го взела от предците си. Няма сантимент в тая работа, въпрос на биохимия е. И на надграждането върху нея.
Знам, че при различните индивидууми се получава и разграждане, такъв е животът. Не мога да променям настройките. Тях всеки си ги човърка сам. Ако иска.
Та след малко ще завият сирените. Как ще реагирате - вие си знаете. Добре е да спреш и да сведеш глава. За две минути. Тези две, за които Ботев се е простил с целия си останал живот на 28 години. А вие по на колко сте? И нали правите планове за бъдещето си?
Дали щеше да ви
има в тези две
минути, ако...
Спрете и мислете. Моля ви. От мислене не боли. Защото независимо от дължината на пътя, за всички изходът е един. Закъде сте се забързали? Две минути, за да се доближите до вечността и величието. Ако изобщо ви е до вечност и величие. Нито ще закъснеете за обяд, нито ще ви се стопли бирата за две минути. Просто казвам.
