Мирела Иванова e родена на 11 май 1962 г. в София. Започва да печата стихове още като ученичка в Немската гимназия. Автор е на 12 книги, преведени на много езици. Престижното хайделбергско издателство “Вундерхорн” издава нейни два поетични тома на немски език: “Самотна игра” (2000) и “Сдобряване със студа” (2004). Мирела е дългогодишен главен уредник на къщата музей “Иван Вазов”. От 2016 е драматург в Народния театър, на чиито камерни сцени се играят пиесите й “О, ти, която и да си...” и “Бележките под линия”.
По идея на редакцията интервю с Мирела Иванова направи нейният съпруг писателят Владимир Зарев.
Бяхме осенени от “великото хрумване”
да издаваме литературно списание, което
да излиза толкова пъти в годината,
колкото петък и числото 13 съвпадат
С трагичния си жест Петя Дубарова освети
пътя на цялото ни поколение
Случайно попаднах в немско
семейство в градчето Тутцинг
и 90-годишният домакин
изведнъж запя “Шуми Марица”
Бягах от час, за да ида в
Народната библиотека и да чета
поезия. Бях така обсебена, че
боядисах косата си в алено
- Госпожо Иванова, творческите ви изяви започват в сп. “Родна реч”. Какво беше значението на това списание за поетичното ви развитие?
- Списание “Родна реч” не бе просто списание за средношколци, особено безценно заради рубриката си “Първи стъпки” , а уникално “духовно гнездо”, от което “излетя” целият днешен български обществен, културен и литературен елит, говоря сериозно за сериозния, представителен, макар и неосветен и невидим елит.
Започна ли да изброявам имената на дипломати, учени, университетски преподаватели, издатели, журналисти, поети и писатели, няма да ми стигнат и двете страници. По време на моето ученичество редакцията се намираше на бул. “Христо Ботев”, обитаваше високо място в буквалния и преносен смисъл, на петия етаж и на пет минути от Немската гимназия, главен редактор бе поетът Георги Константинов.
Добронамерената, артистична и свободна атмосфера владееше не само страниците, семинарите, а и взаимоотношенията между редактори и прохождащи в несигурната земя на литературата юноши.
Помня първата си среща със Стефан Михалков, греещата бащинска синеокост, с която насърчи несръчните ми опити, препоръките му да чета поезията на Иван Радоев, говоря за 1976 г. От 1977 г. започнах редовно да печатам стихове в списанието, дори възникна своеобразно състезание във випуска ни между А и D класовете, всеки с по един поет...
В самата гимназия съществуваше висока тяга към култура, прочутият хор на геносин Стефчева пееше ли, пееше “О, Дунав син...”, посещавахме операта и зала “България”, не пропускахме театрални премиери, литературни четения, нови книги, та дори и списание “Съвременник” , което си предавахме от ръка на ръка.
Но да се върна на “Родна реч”. С трагичния си жест Петя Дубарова освети пътя на цялото ни поколение, и това помня - спонтанното ни, смълчано скупчване в редакцията, след като бяхме узнали страшната новина. Сякаш давахме обет за посветеност към паметта й, към поезията и свободата.
Списание “Родна реч” изтля тихомълком и глупашки късогледо бе закрито през 2011, и вие, господин Зарев сте свидетел, че и у дома понякога се разпалвам и произнасям гневни речи по въпроса, сигурно защото чувствам вина. Липсата на “Родна реч” сега е крещяща - сред ценностния хаос и развихрилата се графомания.
Мога да обвиня тогавашния министър на образованието, а защо не и Бойко Борисов? Нали според днешния вървежен тренд той да ни е виновен за всичко? Но си мисля, ча ако ние, сътрудниците на списанието в дългия му и забележителен живот, се бяхме събрали в решителна, изискваща общност и бяхме заявили решимост да опазим “Родна реч”, бихме успели да го спасим, само че не го сторихме.
- Първата ви поетична книга “Каменни криле” се появява през 1985 г. Двусмислено, опасно заглавие за онова време. Неслучайно при представянето на българската литература в немскоезичния свят след 1990 г. то непрекъснато бе цитирано и давано като пример, помня дори специфичния акцент, с който го произнасяше големият ни българист Норберт Рандов... Разкажете за “Каменни криле” - защо излезе във Варна, а не в Пловдив, където следвахте, или в София?
- В онова време, 80-те години на миналия век, освен съвсем заблатено, идеологизирано и фалшиво, бе и “прегледно” по особен начин, съществуваха предопределени, наложени правила, предвидим “таван на възможностите за осъществяване”.
Литературният дебют разполагаше с три възможности и аз избрах варненската библиотека “Кълнове” с фанатичната убеденост, че щом там се е появил “Вечерен тромпет” на Борис Христов, то ще се появи и моята тъничка, скрепена с телчета, черно-бяла книжчица...
Заглавието й, странно, не се оказа проблематично - заглавието на следващата ми книга “Самотна игра” предизвика доста колизии, плачове и трагикомични сюжети, направо не е за разказване - но “Каменни криле” преживя прелюбопитна история. За ръкописа ми на съвсем други криле в издателството бяха долетели доноси, но пък имах добронамерен редактор, Красимир Машев, и добронамерен вътрешен рецензент - Георги Константинов, избран точно тогава за партиен секретар на Съюза на писателите - е, невероятно е, но това предреши издаването, спаси книгата, впоследствие доста набедена за идеологическо очернителство и западно влияние, ха-ха, от Томас Ман при това! “Каменни криле” получи и стойностни отзиви от стойностни литератори, тиражът й от 1000 бройки се продаде за нула време на цена по-ниска от литър боза, 0, 26 лв.
Бях почти на 25 и преживявах с огромно вълнение случващото се, сякаш се сдвоявах със съдбата си, с поезията, преизпълвах се едновременно със самоувереност и съмнения, заля ме същинско море от надежди и отчаяния, летях като луда с каменните си криле, но младостта може да понесе всичко, всичко! Пък и да не забравяме, че съм жилава шопска пръчка.
- След демократичните промени през 1989 г. с Бойко Ламбовски започнахте да правите яркия словесен хепънинг “Петък -13”. Тези запомнящи се луди и артистични вечери бяха празник не само за поезията. В своето различие бяха духовен знак и празник за избухналата тогава свобода. Какво ги предизвика?
- “Петък-13” възникна като млада литературна, съмишленическа общност със свой манифест и дивна амбиция да промени идеологическата закостенялост на литературния живот, да разбие на пух и прах всевъзможните клишета. В началото на 90-те времето бе толкова отворено, хаотично, опияняващо, свободно и пълно с обещания, че ни се струваше невъзможно да не го “преработим” по свой поетичен образ и подобие.
Бяхме осенени и от “великото хрумване” да издаваме литературно списание, което да излиза толкова пъти в годината, колкото петък и 13 -о число съвпадат. В търсене на спонсори отнесохме всичките си невероятни текстове, публикации, снимки при една началничка в ДЗИ и огромната папка с архива се погуби, естествено.
С Бойко Ламбовски се оказахме най-всепосветените на тази изумителна утопия, с въображение и хъс, приседнали в една кухничка, съчинявахме цялото чудо и то взе да се случва, подкрепено от най-безкористни съучастници и съмишленици, но най-вече от публиката.
Актрисата Мариана Димитрова, светла й памет, записа манифеста, отпечатахме плакати, покани със специален знак, по-късно дори и тениски...
През 1992 г. направихме 13-часов “спектакъл” и голямият салон на “Славянска беседа” се спукваше по шевовете, струва ми се, че обиколихме цялата страна и “осветихме с поезия” какви ли не места - Дунавското крайбрежие, амфитеатъра в Поморие край Яворовите скали, празниците “Аполония”, ако днес сме в Силистра, утре се озовавахме в Дупница, вдругиден във Варна и накрая така ни “отесня у нас”, че стигнахме чак до Берлин и Хановер...
Привлякохме група “Ом”, маестро Любомир Денев, който се оказа и даровит актьор, а и един истински актьор - Рашко Младенов, който пък свири на пиано... Най-същественото за “Петък-13” бе, че винаги се придържаше и остана във високото, в поезията, никакви евтинджоски номера и лесно шоу, никакви тъпи словесни гъдели и смешки...
Когато с Бойко Ламбовски почувствахме, че трябва да се спрем, за да не се превърнем във весели, застаряващи самодейци, просто спряхме и направихме телевизионно предаване, 13 минути поезия по БНТ два пъти в месеца, първо със заглавие “Петък 13”, а после - “Остров за блажени”.
Да не изпадам в ролята на умилена от някогашните ентусиазми и енергии старица, припомняйки си целия шеметен циклон, с който “Петък-13” ни носеше през годините, опияняващата, сдвоена свобода – на поезията и на времето. Sic transit gloria mundi!
- Коя от вашите стихосбирки ви е любима? А кое е любимото ви стихотворение? От кои големи български и световни поети сте се учили?
- Едва ли мога да посоча някоя от книгите си като любима, или пък стихотворение, мое или чуждо, или пък само един велик Учител в поезията...
От детството си още бях “алчна” да чета и да чета презглава какво ли не, да уча наизуст новооткрити стихотворения, да участвам във всеки досег с книгите, с литературата – в Седмицата на детската книга, когато се преобличахме като литературни герои, в Шопските празници, когато изпълнявах знаменитите и прозорливи Елин-Пелинови хуморески...
Разтварях се, изчезвах в тази обич към думите и необятния им свят и чак по-сетне, в Немската гимназия, започнах да си създавам вкус, да правя избори, да се встрастявам в ценното и значимото, да се превръщам в празничен откривател - първо се “заразих” с Рилке, после с Яворов, към шестнайстата си година бях буквално обзета от немския експресионизъм, бягах от часовете, за да ида в Народната библиотека и с временна карта да гледам албуми и да чета стихове, Елзе Ласкер-Шулер ме обсеби, дори боядисах косата си в алено...
В студентските си години преживях също много мощен книжовно-откривателски циклон, бе някак безпорядъчно, щуро четене, тогава и много разговаряхме за литература, живеехме с нея, в нея, от артистичното бохемство до строгия аскетизъм. Не е за вярване.
Няма мярка за единица книга или поезия, но дори и да съществуваше, то за всяка възраст е различна. А със собствените книги е съвсем невъзможно да посочиш – защото и книгите като хората си имат своя съдба, и стихотворенията като хората си имат своя биография, кои да избера, най награждаваните “Еклектики” и “Седем”, полиграфическото сираче “Самотна игра”, първата си свободна книга “Памет за подробности” ли? Или “Бавно”, защото е най-екстравагантно-очарователна с двете си разножанрови тела в едно, пък и заради рисунките на Греди Асса? О, а “Всички разкази са за теб” или антологичната “Любовите ни”?
- Имате множество преводи на почти всички европейски езици, две издадени в Германия поетични книги с по две издания и безброй пътувания, участия в престижни европейски литературни форуми и фестивали, голяма награда, четения на необичайни места? Кое е най-незабравимото ви литературно приключение в Европа?
- От дълго време съм си наумила да напиша разкази за някои от изумителните си преживявания и срещи в градовете на Европа, по летищата и гарите, по форумите, панаирите и местата, които потвърждаваха смисъла на работата и живота ми. Е, къде ли не съм чела стихове – в библиотеката на затвора за малолетни престъпници “Ебрах”, пред Бранденбургската врата, на улицата в Берлин, с Камерния симфоничен оркестър “Цейтшпрунг” в Мюнхен, в двореца “Нимфенбург”, в аулата на Католическия университет в Линц и в аулата на университета в Бамберг, която се намира в съхранена от ХІІІ век църква...
Обожавам всички сборни “пътешественически” пунктове – и навярно по тази причина съм изтърпяла безброй изпитания по време на самолетни стачки, заради закъснели полети, влакове, автобуси.
Веднъж, когато все още нямаше мобилни телефони, след много обиколки за събирането отвсякъде на пътниците на стачкуващата “Луфтханза” се озовах на гарата в градчето Тутцинг, бях поканена да участвам във форума “Културата като лукс”. Наближаваше полунощ, гарата бе заключена, валеше студен ситен дъжд, нямаше таксита, нито жив човек наоколо. Прислоних се в една телефонна кабина и с телефонна карта се опитах да се свържа с домакините от академията, но повече от сигурно бе, че по това време администрацията не работи... За кураж запалих цигара и си заповтарях като мантра на глас: “Тук е Германия, тук всичко функционира.” След четвърт час по площадчето пред гарата закръжи една кола, побързах да изляза от “сухото си скривалище”, колата спря и от нея слезе възрастна жена. Заговорихме и тя ми каза, че е дошла да вземе съпруга си, който се прибира с последния влак и щом го дочакаме, тя ще ме закара. Дори ме покани да отседна у тях. Мъжът й, сигурно над 90-годишен, много се зарадва, че съм от България, случващото се направо не бе за вярване. Той се присъедини към поканата да отседна у тях. Вече в колата ми каза: “Аз знам една българска песен. Научих я преди мноооого години от едно момиче.” И внезапно запя “Шуми Марица”...
Друга смайваща история, която ме “сполетя” в Бамберг, вече съм превърнала в разказ : “Валтер и Росица”.
- От години пишете и проза, най-вече прекрасни разкази. Какво ви даде този нов начин на гледане и разказване на света? С какво този нов свят е по-голям и с какво е по-малък от света в позията ви?
- Толкова много чужди, споделени, чути, разказани случки и съдби се скупчиха у мен с времето, та ми се стори, че ще се взривя. Може би внушавам някаква сигурност на слушател, неочаквано доверие, но и досега ми се случва съвсем непознати да се приближат до мен на трамвайната спирка и да ми споделят понякога цялото си житие-битие или да изплачат мъката си пред мен, или просто да ми разкажет нещо, което не ги оставя на мира...
Освен това аз пътувам с трамвай, движа се по улиците и сред хората, чувам и виждам, все едно у мен е вграден специален харддиск, който записва. Струва ми се, че това е високата причина да се захвана с разкази - но съществува и по-банална, обичайна, провокирана от завист и злонамереност. Все едно, буквално бях предизвикана да напиша първия си разказ, дори го подписах и публикувах с името на единия си дядо - Димитър Гоцев.
И внезапно се омагьосах от жанра, пък и винаги съм била пристрастена към разказите, чела съм по стотици пъти някои от шедьоврите на Чехов или Елин Пелин, да не изброявам всичките си любими майстори... Разказите някак се вгнездиха в съзнанието ми, а и разполовеният на две живот буквално “крещеше” във всички регистри и с множество гласове да бъде преработен, запомнен, пренаписан...
Но прозата иска повече време. Друг ритуал е, друга болка. Тогава сякаш Господ ми помогна, е, не чак - просто баварският министър на културата ме възнагради с едногодишна писателска стипендия, голямо подарено време в Международния творчески дом “Вила Конкордия” в Бамберг. Е, тъкмо там, в ателието си, след като изпращах дъщеричката си, тогава петокласничка, на училище, сядах и пишех разказите.
И странно, всичко се подреждаше със същия внезапен, прииждащ от нищото сякаш възторг, с който в юношеството си открих думите за поезията.
Няма по-голям и по-малък свят и жанр, изисква се все същата свръхконцентрация, обзетост, посвещение.
- Написахте три пиеси, две от тях се играят на камерните сцени на Народния театър. Театърът е бъбриво и шумно изкуство, а поезията и прозата се пишат и се четат в самота. С какво и как театърът, сцената развиват и допълват идеите ви, творческия ви свят?
- Театърът отдавна ме е превзел, наместил се е в стиховете и разказите ми като трепетна сянка, пък и аз съм “играещ човек”, не го крия. Още в края на следването си написах пиеса, на която така и не успяхме да “вдъхнем сценичен живот” с режисьора Стоян Камбарев, светла му памет. Не се оправдавам с времето, идеологията, младостта и прочее.
Когато прекосих улица “Раковски” от битовото Вазово място, музеят, отидох в символното, Народния театър, когато се озовах в самото сърце на театралния живот, сред актрисите, актьорите, режисьорите и величествените сенки на големите си предшественици, които витаят на това място, отново си припомних колко неназовимо-примамваща е сцената и този случващ се, но и убягващ неин живот вечер след вечер, почувствах се подмамена, примамена, преизпълнена с видения и копнежи да напиша своите пиеси. “Бележките под линия” и “О, ти, която и да си...” са от различен времеви порядък, първата говори с езика на съвременните жени, втората е колаж от Вазовото време и настоящето, но имат и общ “знаменател” - автентичността.
Театърът ме научи на магическата дистанция между автора и думите му, макар и по трудния начин. Благодаря на всички, с които работих в напрегнато съгласие и видях преосъществяването на думите и идеите си, на въображаемия си свят в живи, многолики спектакли.
- Какво мислите за вашия съпруг?
- Обичам с възхищение и респект книгите на Владимир Зарев още преди да срещна самия Владимир Зарев. Многообемащият, богат, плътен и дивен език, неистовите герои на “Битието” и “Изходът” ме превзеха - а сетне от една студентска банка видях на живо и техния съчинител и сътворител, автор с невероятни мащаби на мислене и духовна осанка, очарователен, възпитан, не вярвах, че книгите и писателят могат да съвпаднат по този начин, но се случи.
Десет години по-късно отново се срещнахме на площад “Славейков” - и мисля, че се сбъдна стихът ми “свободни са, работят заедно и се възпяват”. Е, с много вълнуващи и разнолики нюанси във всекидневието, с много любов, търпение, разбиране, една прекрасна дъщеря Зорница, една прелестна внучица Владимира и с написаните в общото ни време, повече от четвърт век, книги. Книгите на нашия живот.
