Не раждаме деца, за да са пушечно месо, искаме мъжа до себе си - не в блиндажа
Вземам си назаем заглавието на нобелистката Светлана Алексиевич, защото не само в днешния ден то е възможно най-точното определение.
Бих могла да се опра и на Вапцаровото “Колко всички майки си приличат в света и сърцата им как са еднакви” и на още много образци от нашата и световната литература, но оставям на всеки от вас да посегне към най-съкровеното за него. Към очите на своята майка, на своята любима, на своята дъщеря. Всяка жена е майка - осъществена, очакваща, предстояща.
Майка не само
на децата си,
но и на всички
духовни
ценности,
на огъня в огнището и пламъчето в сърцата, на тази, която пази традициите и води към бъдещето. Това, което е приела като своя мисия в битието. И в бита, разбира се, защото двете са свързани, няма как да е иначе.
На 8 март, който все още не е отменен като Международен ден на жената в официалния световен календар, ние чакаме цветя и засвидетелстване на по-специално от всекидневното отношение. Колкото и да се надигат еманципантско-обидчиви възгласи от рода на аз да не съм жена за един ден, що за глупав празник, това е тежък соц, сега сме демокрация,
не съм чувала за
жена, шибнала
през лицето
мъжа, който ѝ
поднесъл букет, нежели да си е изхвърлила парфюма през прозореца. Че не съм виждала, не съм. И не, определено не съм жена в един-единствен ден, нито майка, нито любима. Такава съм се родила, такава ще умра. И най-важното - така се чувствам!
При това на мен лично не ми поднасят цветя и любими нещица само един ден в годината. Което не значи, че когато синовете ми го правят и на 8 март, не се разтапям. Или когато любимото ми момче ми прати есемес кога ще ме вземе, за да ме заведе на специална вечеря. Никак не се чувствам социално потисната от тежък соц или лекокрила демокрация. Но никой празник в нашия свят не е задължителен.
На мен много ми се ще да има празници, само че като гледам мъжете по улиците, стиснали по няколко букетчета в ръце, си мисля за онези мъже, които стискат приклада на автомата. И от цевта му не излитат теменужки, а патрони с такава бързина, че не можеш да ги преброиш. Можеш да броиш убитите. Мъжете - синове, любими, бащи.
Светът днес е по-настръхнал и по-безпразничен от почти 80 години насам. Да, бе, знам, войни е имало и за съжаление и с отвращение, вероятно ще продължава да има. Откакто свят светува - племена се изтребват едно друго, империи се покриват с кръв и забрава, алчни са човешките очи. Този свят отдавна не се дели на женски и мъжки - в един кюп сме всички. А майката според една всеизвестна сентенция е длъжна да даде на децата си две неща - корени и крила. Не разрити от шрапнели коренища и не крилати ракети! Майката, любимата, дъщерята иска сина си, любимия, баща си не в блиндажа, а до себе си.
Иска мирно небе
над главата си, иска своето цветенце, иска милата картичка, надписана с разкривен почерк “Честит празник”. Не само днес. Но и днес.
Щях да повторя, докато свят светува, ама изтръпнах от мисълта, че този свят.... Нашият свят, който не е най-добрият, най-ласкавият, най-благосклонният, най-сигурният, най този, който бихме искали да обитаваме, все още е наш, друг нямаме. Искаме го мирен. Ми-рен! Войната определено не е с очи на жена. Войната изобщо не е с никакви очи. Тя е ослепяла от взривове и заслепена от безумие. Никоя жена на света никога не е раждала деца, за да са пушечно месо.
Като поднасяте днес цвете, погледнете в очите на жената, все едно каква ви е и на каква възраст е - е, виждате ли там вместо радост смърт? Не, нали? Целунете ръката, която поема цветята, тя дава мир и любов. И се помолете всеки ден да е празник.
