Текстът е препубликуван от "Портал Култура".
Толкова пъти сме си казвали един на друг – нашите поколения в крайна сметка са щастливи, защото нашите поколения не познават войната. Понякога този факт ме е изумявал, за кратко, разбира се, защото колко по-актуални проблеми винаги е имало пред нас – икономически, социални, политически, духовни, национални и винаги протести, митинги, демонстрации, с мисъл за децата, писането, романите, пиесите, книгите, културата. И от време на време тази толкова кристална мисъл – ние не познаваме трагедията на войната. Като че ли сме някакви избраници, над които съдбата е била милостива, за да можем спокойно да осъществяваме целта на живота си.
И ето сега – съвсем близо до нас, в Украйна, се отвори раната на войната. Не вярвах, че може да се случи в тези мащаби, с този размах, с тази вероломност. Докато не видях злобата в присвитите очи на Путин по време на неговото едночасово изявление, в което той изложи своята версия на историята и своите идеи за нейното пренаписване.
Оттогава стоя по цял ден пред екрана на лаптопа си и телевизора, сменям каналите, взирам се в кадрите, чета информациите. Придобивам чувството за нереалност, за шизофренно раздвоение. Това са кадри и сюжети от военен филм, които аз наблюдавам и от които искам да избягам, но от този филм няма къде да се скрия. Както няма къде да се скрият украинците от падащите ракети и снаряди. Разрушенията, които виждаме не са декор, бягащите хора не са статисти. И отново сядам пред компютъра и отново започвам да се взирам в екрана му.
Не вярвахме, че ще се случи, а ето, случи се. И мисълта, че ние може да сме следващата мишена, че ужасът и трагедията са толкова близо до нас, нагнетяват раната Украйна още повече. Нашият президент дава разнопосочни сигнали, сякаш очакваме руските войски като тройни освободители. Но дори „освобождението“ да не се случи с нас, да гледаш трагедията на хора като нас е не по-малко болезнено.
Един мрачен облак се задава към нас на забавен каданс и за него ние не сме подготвени. И който вече веднъж ни е връхлетявал преди 77 години.
За някои сред нас това ще бъде празник, тържество на справедливостта, възмездие, възстановяване на правдата. Виждали сме на архивните кадри у нас, виждаме кадри от Украйна днес, че не са малко тези, които с ликуване посрещат навлизащата чужда армия.
За други ще бъде онова обезвъздушено и безцветно пространство, в което бяхме родени, в което израснахме, което познаваме, което ни преследва като кошмар, от което бягаме като от кошмар.
Ще бъде фантомната болка от липсата на нещо насъщно, обично и свидно.
Ще бъде като обезлюдени булеварди и улици на градовете под карантина.
Ще бъде всеобемаща и всепроникваща заплаха.
Един колега ми беше казвал, че писателят трябва да внимава какво пише, защото написаното се връща върху него. Жегнах се дълбоко от тази мисъл, но я отхвърлих като поредното пролазващо суеверие в живота ни, от което се оказа, че дори писателският труд не е пощаден. Нашите поколения, неизпитвали война, знаят от своите родители, от своите предци какво се е случило преди 77 години и през мрачните десетилетия, които са последвали. Нашите поколения помнят и знаят издевателствата над човешкото достойнство, изкривяването на съдбите, убийствата и безследното изчезване на хиляди хора. И именно защото знаем тези неща, раната Украйна за нас е още по-кървяща, още по-обезкървяваща.
Не знаем колко ще продължи войната. Някои говорят за блицкриг. Тази дума ни навява страховити асоциации. Нацисткият блицкриг продължава четири години и взема милиони жертви. Сега Путин нарича защитниците на Украйна нацисти, а войната, която започна – денацификация. Играта с думи е част от хибридната война. Тя е като снайперистка война, прицелена в съзнанието. Крайният резултат от нея е опустошение на душите.
Свободният свят няма средства срещу войната. Говори се за санкции, но бизнесът не иска да пострада. Не иска да се лиши от руския газ и си затваря очите, че с парите от газа Русия произвежда танкове, самолети и ракети. Тъжната истина е тази – руското оръжие се произвежда с европейски пари. Европа оцветява паметници, сгради и стадиони с цветовете на украинския флаг, но това вероятно предизвиква иронична усмивка на изкривеното лице на кремълския диктатор. А през това време той праща фанатизирани чеченски главорези срещу украинските защитници.
Светлана Алексиевич отдавна предупреждава: „В руските градове открито се набират доброволци за войната в Украйна. Това е нашата житейска среда – войната. Единственият свят, в който се чувстваме у дома си… Постепенно си припомняме, че ние сме хора на войната – просто защото друго не знаем. Ние винаги или сме водили война, или сме се готвели за следващата. У нас войната е издигната в култ“.
У нас също има пророчески гласове, но пропагандата ги е обрекла на забрава. Митрополит Методий Кусев, който определя себе си като „русофил от детинство“ в „Погрома на Македония. Виновникът“ през 1914 г. пише с болка: „Русофилството в България е достигнало до идиотство. Когато руската дипломация прави пакостите, ние, българите, нарочно си закриваме очите; жумим, за да не виждаме пакостите, правени нам от Русия“. Гласът му няма да бъдат чут и днес. Ще бъдат оправдани руските танкове, но не и техните жертви.
Войната почти съвпадна с началото на Великия пост. Говори се, че хората там имат нужда от водни и хранителни припаси, от лекарства, медикаменти. Те имат вода и храна за не повече от няколко дни. Постът при тях ще бъде връхлитащ и принудителен. Постът при тях ще бъде куражът и смелостта им да защитават родината си, солидарността им едни с други.
А нашият пост ще бъде да помогнем мъничко. Много едва ли ще можем. Ще се молим за тях. Ще плачем за невинните жертви. Друго едва ли ще можем да направим, освен да плачем.
Не искам да завърша пораженчески, затова на финала ще спомена това, което видях с очите си в Лвив, където бях през есента на 2014 година. По това време сепаратистите бяха отцепили Донецка и Луганска области, водеха се сражения – войната в Донбас. На много места в Лвив се събираха помощи. Народът на Украйна не се поддаваше на униние. Сигурна съм, че и сега е така. Народът на Украйна няма да се предаде. А народ, който не се предава, не може да бъде победен!
Авторката на текста Теодора Динева е е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
