Ако успехът на Путин зависи от способността на западните общества да устоят на натиска на високите енергийни цени, на дезинформацията и на политическата нестабилност за дълъг период от време, тогава той има основание за надежди.
Към края на Първата световна война един германски генерал изпратил телеграма до австрийските си съюзници с обобщение на ситуацията. Положението е „сериозно, но не катастрофално“, написал той. И получил отговор: „А тук положението е катастрофално, но не и сериозно“.
Това е анекдот, разбира се. Но този анекдот обобщава разногласието между Америка и Европа относно ситуацията в Украйна. Според САЩ и президента Байдън, който в сряда официално одобри разполагането на американски войски в Източна Европа, една руска инвазия, ръководена от президента Владимир Путин, е „ясно различима възможност“. За Европа това не е толкова сигурно. Високопоставен германски дипломат обобщи разминаването в позициите по следния начин. „САЩ смятат, че Путин ще започне пълномащабна война. Докато европейците мислят, че той блъфира“.
Изглежда това разногласие е очаквано. Все пак за обществото в Западна Европа една пълномащабна война изглежда също толкова невъобразима, колкото и нашествие на извънземни. Десетилетията на мир в Западна Европа, в съчетание с дълбоката зависимост на континента от руския петрол и газ, обясняват защо официалните лица са склонни да приемат, че агресивните руски действия са някаква уловка.
Но европейската склонност за споразумявяне с Русия не може да обясни защо след първоначалната тревога украинските власти изглежда вече споделят същото мнение. Президентът на Украйна Владимир Зеленски миналата седмица омаловажи непосредствената заплаха от война, като заяви, че ситуацията е „опасна, но нееднозначна“. За страна, по чиито граници са струпани 130 000 руски войници, тази оценка звучи поразително. На какво се основава тя?
Отговорът може да изглежда изненадващ, дори парадоксален. Европейците и украинците са скептични по отношение на перспективата за голяма руска инвазия в Украйна не защото са по-склонни от американците да вярват в добронамереността на президента Путин. Тъкмо обратното ? защото го намират за още по-злонамерен. Войната, смятат те, не влиза в играта на Кремъл. По-скоро той се уповава на широк набор от тактики, целта на които е дестабилизацията на Запада. За Европа заплахата от война може да се окаже по-разрушителна от самата война.
Америка и Европа нямат разногласия по въпроса какво цели Путин. Въпреки всички спекулации за мотивите, това поне е ясно: Кремъл се стреми към символичен разрив с 90-те години и иска да погребе реда след Студената война. Това би трябвало да стане чрез формирането на нова архитектура на европейската сигурност, която признава сферата на влияние на Русия в постсъветското пространство и отрича универсалния характер на западните ценности. Целта е не толкова възстановяването на Съветския съюз, а възстановяването на това, което Путин смята за историческа Русия.
Във Вашингтон и Брюксел посланието е прието. И от двете страни на Атлантическия океан съществува съгласие, че макар следващата стъпка на Кремъл да е неясна, той няма да бездейства. Русия няма просто да отстъпи. Но докато американците са склонни да вярват, че Путин търси гореща война в Украйна, за да реализира своите големи амбиции, европейците и вероятно украинците смятат, че той ще се възползва от хибридната стратегия, която включва военно присъствие по границата, употребата на енергийните потоци като оръжие и кибератаки.
В това има логика. Едно руско нахлуване в Украйна би могло по перверзен начин да спаси настоящия европейски ред. НАТО няма да има друг избор, освен да отговори категорично, като въведе строги санкции и действа решително и единно. Изостряйки конфликта, Путин ще сплоти опонентите си. Поддържането на напрежението, напротив, може да има обратен ефект: политиката на максимален натиск, но без да се стига до инвазия, може в крайна сметка да раздели и парализира НАТО.
За да разберем как може да се случи това, е достатъчно да погледнем към Германия. Преди кризата Германия беше най-близкият съюзник на Америка в Европа, поддържаше специални отношения с Москва и беше най-важният партньор за Източна и Централна Европа. Днес някои официални лица във Вашингтон поставят под съмнение готовността на страната да се противопостави на Русия, отношенията на Берлин с Москва бързо се влошават, а мнозина източноевропейци са обезпокоени от видимото нежелание на Германия да им помогне. Трудностите на Германия са белег за това, което може да се случи, ако Путин продължи да върви по острието на бръснача, без обаче да прави стъпката към същинска инвазия.
Най-важното е, че Германия си остава същата, докато светът около нея вече е различен. (Страната е „като спрял на едно място влак, докато гарата е в пламъци“, както ми каза Боян Панчевски, кореспондент на Wall Street Journal за Германия.) Днес геополитическата тежест се определя не от икономическата мощ, а от страданието, което една страна може два понесе. За разлика от времето на Студената война, днес врагът не е скрит зад Желязна завеса, а е някой, с когото Европа търгува, от когото получава газ и за когото изнася високотехнологични стоки. Меката сила е отстъпила пред устойчивостта.
А за Европа това е проблем. Ако успехът на Путин зависи от способността на западните общества да устоят на натиска на високите енергийни цени, на дезинформацията и на политическата нестабилност за дълъг период от време, тогава той има основание за надежди. Защото в настоящата ситуация Европа видимо е неподготвена за тези предизвикателства. Коригирането на тези липси чрез инвестиции в отбранителна способност, в енергийна диверсификация и социално сцепление трябва да бъде целта на континента.
Европейците с основание смятат, че руската инвазия в Украйна не е неизбежна – възможно е дори да са пари, че това не е най-вероятният сценарий. Но не бива да се заблуждаваме, че можем да избегнем теста за устойчивост. „Ако поканите мечка на танц, не вие решавате кога танцът да спре“, гласи една руска поговорка. „Решава мечката“.
Английската версия на текста е публикувана в "Ню Йорк Таймс".
