Лидия Шулева и Соломон Паси - двама от най-интересните министри в правителството на Симеон Сакскобургготски (2001 - 2005 г.), празнуват рождени дни в два последователни дни. Соломон Паси е роден на 22 декември, а Лидия Шулева - на 23 декември.
Лидия Шулева е била на два поста в кабинета “Сакскобургготски” - вицепремиер и министър на труда и социалната политика до юли 2003 г., след това е вицепремиер и министър на икономиката до февруари 2005 г.
Д-р Соломон Паси беше министър на външните работи в същото правителство.
Те бяха министри в период от последните 30 години на историята на България, не по-малко интересен и изпълнен с изненади от сегашния. Потърсихме ги, защото е интересно какво мислят днес за това как се съставя добро коалиционно правителство и как може да реагира изпълнителната власт при големи предизвикателства в икономиката и външната политика - каквото безспорно е сегашното. Очаквайте интервюто с тях в следващ брой.
Днес вижте как отговориха те преди време за анкетата с бивши министри - част от книгата “Как се става министър в България” на издателство “Труд”, която е хит на предколедния книжен пазар.
19,7, за 2 години падна под 12%
- Как станахте министър, кой ви покани, г-жо Шулева?
- Поканата получих от министър-председателя Симеон Сакскобургготски.
- Кое беше най-трудното ви решение като министър?
- Бях министър в две министерства. В МТСП най-трудно беше създаването на Гаранционния фонд за микрокредитиране в самото начало на мандата.
Имаше голяма съпротива, нямаше доверие, че схемата с 5000 лв. нисколихвен кредит срещу откриване на 1 работно място ще проработи.
Истината е, че фондът работи повече от 10 г. и имаше под 1% лоши кредити. Най-голямото предизвикателство беше безработицата, която заварих - 19,7%, най-голямата в историята на България с над 750 000 безработни.
Решенията, които трябваше да взема за овладяването й, не бяха лесни, но още по-трудно беше да осигуря изпълнението им. За по-малко от две години безработицата падна под 12%.
Като министър на икономиката - най-трудно беше решението да не обявя официално, по молба на министър-председателя, подадената на 26.1.2005 г. оставка, след отказа на ДПС да подкрепи сделката с “Бритиш Американ Табако” за покупката на “Булгартабак” за 250 млн. евро. Това ми причини последваща много тежка атака от противниците на сделката.
Като вицепремиер, заместващ министър-председателя - най-трудно беше овладяването на кризата в Кербала.
- С кое най-много се гордеете от периода, в който бяхте министър?
- В МТСП - редица реформи, чийто ефект е актуален и днес, като например задължителна регистрация на трудовите договори, осигурителните прагове, програмите “Личен и социален асистент”, създаването на Агенцията за социално подпомагане и Агенцията по заетостта и кодифицирането на социалното осигуряване.
За програмата “От социални помощи към заетост” и ефекта й както за намаляване на безработицата, така и за социалното включване на дългосрочно безработните през 2003 г. получих Наградата на ООН “За хора, които променят света”. Тя се връчва на по 1 човек от 5-те континента.
В Министерството на икономиката - създаването на Агенциите за малки и средни предприятия, Агенцията за инвестиции, Фонда за иновации. Създаване на преференции за големи инвестиционни проекти клас А и Б. Сериозен пробив в привличането на ПЧИ.
Като вицепремиер - създаването на Фонда за лечение на деца.
Политиците да
се ориентират не към “лесни”,
а към правилни решения
Жп линията София-Скопие
още е само мираж
- Как станахте министър, кой ви покани, г-н Паси?
- Още в зората на демокрацията, при първата ни среща в Ню Йорк, Н.В. царят прие поканата ми да се присъедини към борда на директорите на Атлантическия клуб, с което започнаха професионалните ми контакти с него, продължаващи и до днес - вече трийсетина години.
През 1996 г. при първата му визита у нас той любезно се съгласи да направим едно кръгче в София с прочулия се вече трабант на майка ми, което предвеща общата ни работа и занапред. През пролетта на 2001 г. той ме покани в своя екип, с който спечелихме изборите и формирахме правителството. Поканата за министър получих лично от царя през 2001 г.
- Кое беше най-трудното ви решение като министър?
- В политиката “трудно” обикновено значи “непопулярно”, а като външен министър, като председател на ОССЕ или член на Съвета за сигурност на ООН непопулярни решения изникваха час по час и те едва ли могат да бъдат сравнени помежду си по “трудност”.
Сред тях са: едностранна декларация на нашето правителство за фактически съюзник на САЩ и НАТО след 9/11, поканата за изграждане (три пъти!) на американски военни бази у нас, участието ни в операциите в Афганистан и Ирак, декомпозирането на ракетите СС-23 (макар че те бяха съвсем ненужно и опасно бреме!), гласувания в Съвета за сигурност на ООН, затварянето за 3-и и 4-и блок на АЕЦ “Козлодуй” (цената за членството ни в ЕС), тихата дипломация с полк. Кадафи за извеждане на българските медици от неговите затвори, реформите в ОССЕ, които лансирахме през 2004 г., посещението на папа Йоан-Павел II.
Изграждането на Държавния културен институт и Дипломатическия институт към МВнР днес изглеждат безспорно успешни проекти, но винаги когато искаш държавен бюджет или увеличаваш администрацията, трябва да си убедителен и да преодолееш някаква “трудност”, и т.н ...
Но колкото и непопулярни да са били тези и подобни решения, трудността беше не толкова в това аз да ги взема, а да ги защитя пред екипа ни и заедно да ги разясним пред обществото. И днес, две десетилетия по-късно, виждам, че най-добрите резултати идват от “трудните”, а не от “лесните” решения, които са най-често в основата на популизма. Затова бих посъветвал сегашните политически поколения да се ориентират не към “лесни”, а към “правилни” решения, колкото и трудни да изглеждат те.
- С кое най-много се гордеете от периода, в който бяхте министър?
- Ключово в живота и още повече в политиката е да не се опияняваш от правилните си ходове, а да анализираш грешните си, за да не ги повтаряш. Решенията са само средства към големи цели, които обикновено са следствие от колективната работа на няколко поколения.
Сред тези цели ще отбележа: влизането ни в НАТО, договора и влизането ни в ЕС, визитата на папата (която беше и цел, и средство), изтеглянето на медиците ни от Либия, както и следата, която България остави в ОССЕ.
Не бих пропуснал и унифицираното зарядно за GSM, към което посмяхме да се втурнем през 2008 г. заради опита и самочувствието, които екипът ни беше придобил. Не ми е известно дали България е прокарвала друга мащабна обща политика в ЕС, с глобален ефект срещу климатичните промени.
Жалко е, че правителствата не стъпиха на този национален пробив, за да позиционират България сред лидерите на стандартизацията в ЕС. Но най-непопулярното решение, с което се идентифицирам, е вероятно парламентарната ми реч от 23 август 1990 г., която де факто роди Атлантическия клуб и отприщи дебата в Европа по разпускането на Варшавския договор и разширението на НАТО на изток.
Има и уж правилни решения, които остават без последствия, с които как човек да се гордее! Такова беше споразумението, което подписах с Македония за изграждане на жп линията София - Скопие, която още е само мираж.
Още преди да вляза в оперативната политика, бях научил от математиката, компютърните науки и шаха, че човек не трябва да робува на бързите аплодисменти, а на истината, която рядко е популярна и изкарвана “на бис”. Това много улеснява вземането на “трудни” решения. Иначе казано, воювай, за да обърнеш невежеството в познание!
