Избраният за втора поредна година за футболист №1 на България Димитър Илиев даде специално интервю за “24 часа”.
- Честита втора победа в анкетата “Футболист на годината”. Сам сподели, че за 2019 г. си бил приятно изненадан и си разбрал, че ще си номер 1, чак след обявяването на Антон Недялков за първи подгласник, след което си осъзнал уникалното чувство на гордост. Сега изненада ли се при обявяването ти за №1 за 2020 г.?
- Честно казано, тази година бях малко по-подготвен, че може да бъда първи. Може да звучи нескромно, но имах очакване, че ще съм първи или втори. Предварително има коментари и очаквания, но едно от най-хубавите неща е, че наистина никой не знае кой ще е победителят, и чувството при самото обявяване на новината е уникално. Развълнувах се много. Впоследствие преобладава чувството на гордост от признанието. Но за него искам да благодаря на моите съотборници и всички в “Локомотив” (Пловдив).
- Сякаш изглеждаше не много лесна задача да имаш по-добра година от 2019-а, но с “Локомотив” (Пловдив) спечелихте купата на България, Суперкупата, записахте и паметно 6:0 над “Ботев” (Пловдив). Как би описал своята 2020 г.?
- Колкото и трудно да изглеждаше, успяхме да надградим. През 2019 година спечелихме един трофей, дълго чакан и много ценен, но през 2020-а спечелихме два. Пренаписахме историята и на пловдивското дерби с най-голямата победа, с което подарихме на нашите фенове голяма радост. Вкарах и първите си голове за националния отбор. Да, самите резултати на националния отбор са неудовлетворяващи и всички, работещи и обичащи българския футбол, трябва да полагаме още повече усилия това да се промени - всеки в конкретното си поприще. Но в личен план бях щастлив, че
отбелязах първите
си попадения и
за България,
защото това също е било сред мечтите и целите ми. А за финал дойде и второто поредно огромно признание в анкетата “Футболист на годината”. Осъзнавам какви са времената за българския футбол. Със сигурност не са най-добрите. Но като помним историята и работим за бъдещето, вярвам, че и то ще е по-добро.
- На кого би посветил наградите за №1 на България?
- На семейството си, на съпругата си, на сина ни, на най-близките ми хора. И на покойния ми чичо, който беше моят най-голям фен. До голяма степен съм се запалил по футбола благодарение на него, той споделяше всяка емоция с мен. Съжалявам, е, че не успя да види най-големите ми успехи - и лични, и успехите на отбора. Но съм сигурен, че гледа отгоре и е горд и щастлив.
- Фен на “Локомотив” (Пловдив) ли беше чичо ти? И как точно ти проправи пътя към стадиона?
- Беше голям фен на пловдивския футбол като цяло. По онова време, независимо от съперничествата в града, хората като че ли обичаха повече постиженията на пловдивските отбори. Закачките винаги ги е имало и ще ги има, но и уважението беше на друго ниво. И споделянето на хубавите моменти с приятели, подкрепящи различни отбори.
Чичо ми и баща ми ме водеха на стадиона. Но може би самото голямо запалване по играта беше наистина благодарение на чичо ми.
Той ме е водил на мачове и на “Марица”, и на “Спартак”, и на “Ботев”. Беше военен и имаше много приятели футболисти от различни отбори. Имах възможността да общувам с тях, да се уча от някои от тях, впоследствие и да играя с някои от тях. Когато растях като момче, вече запалено по играта, виждах, че най-много футболисти излизаха от школата на “Марица”. И първо исках да тренирам там. Но беше много далече, а “Лаута” беше на 5 мин от вкъщи. И така започнах в “Локомотив”, плених се от идеята на “Локомотив” и всички около мен станаха от “Локомотив”. Съдбата си знае работата.
- Тази година посрещна новината, че си №1 на стадиона на “Локомотив” (Пловдив), откъдето се включи във виртуалната церемония “Футболист на годината”, наложена от пандемията от коронавирус, каква беше реакцията, когато се прибра вкъщи?
- Малкият още е много малък и не осъзнава какво се е случило. Но когато порасне, със сигурност ще е горд с това какво е постигнал баща му.
Надявам се и
при него да се
запали искрата
и любовта по
футбола,
въпреки че вече нямам големи надежди (смее се).
Съпругата ми е много горда. Но аз също съм горд с нея и съм ѝ благодарен за всичко.
Усетих тази нейна гордост, което няма как да не направи човек още по-щастлив. Въпреки че при наложителната виртуална церемония липсва самата огромна емоция на споделения момент. Поздравления на всички, участвали в организацията ѝ, защото и за тях е било огромно предизвикателство. Но искрено пожелавам на всички това да е последната церемония в този вариант. Тръпката да си в една зала с всички легенди на българския футбол е много голяма. Надявам се тежките времена за човечеството по света да отшумят максимално бързо и скоро отново да споделяме емоциите си заедно.
- Няма как да не направи впечатление и джентълменското отношение от ЦСКА - съобщавайки за избора ти за №1, от “Армията” отбелязаха и факта, че си носил и червения екип. Съжалявал ли си, че кариерата ти не се е развила по друг начин, че не си останал в ЦСКА или пък, че не се е осъществил трансферът ти в Англия, когато още в юношеска възраст към теб е имало сериозен интерес от сериозни отбори от Острова?
- Както казах - съдбата си знае работата. Разбира се, че човек разсъждава за събитията от живота си. Аз лично предпочитам първо да търся причините в себе си - след като не успях да се наложа в ЦСКА, явно начинът на тренировките ми не е бил какъвто трябва да бъде, че е можело аз да правя нещата много по-добре. Но истината е, че точно в онзи момент не се даваше и толкова голям шанс на млади играчи, какъвто би се давал в настоящия момент. Важното е при даване на шанс всеки да осъзнае какво получава и тогава вече всичко зависи от самия него. Сега може само да гадаем какво е можело да стане. Аз предпочитам да гледам напред.
- Гледайки към 2021 година, има ли място за надграждане и през нея?
- След като през 2018 г. се върнах от Полша, не съм и очаквал, че ще направя такъв фурор с “Локомотив” (Пловдив). Но ето, че стана. Имам и двете най-големи лични постижения. Да продължим да надграждаме - и “Локомотив”, и аз? Защо не!
Годините не са
порок. Примерите
не са един и два
Имаме най-ярък пример и в нашето първенство - Марто Камбуров е най-добрият нападател в България на 40 години. Ами ако отправим поглед към света - Златан Ибрахимович е на 39, а всички гледаме какви чудеса прави. Аз съм на 32 и смятам, че и в личен, и в отборен план може да постигнем още.
