- Как сте, по-добре ли се чувствате вече, след като минахте през COVID-19, г-н Маринов?
- Абсолютно съм във форма, напълно съм възстановен. От няколко дни вече съм на вълна оцеляване в моята професия. Оглеждам се, търся контакти, възможности. Онова, което все още мога да съхраня, да го направя. Иначе се чувствам добре.
- Как минахте през изпитанието COVID-19?
- Какво да ви кажа - бях като почти всеки. Говорим на другите “Внимавай, пази се, слагай маска, грижи се”, но си мислим сякаш болестта се отнася за други хора, не за нас.
Аз бях така - имах
чувството, че някак си
няма да стигне до мен
Но вдигнах температура и заради всичките си близки, заради внуците веднага отидох да си направя тест. Той се оказа положителен.
- Веднага ли се изолирахте?
- Да, веднага. Бях на домашно лечение, но на осмия ден вдигнах много висока и постоянна температура, заради което се наложи да вляза в болница. Тогава реално видях истината, страданието. Видях тази война и колко страшна е тя. Когато си на домашно лечение, мислиш, че болестта е като един грип, който ще мине бързо. За много от хората така минава наистина - особено за по-младите, без сериозни проблеми. Имам приятели и мои връстници, които също така минаха болестта - по лекия начин. Но за мен специално не беше много леко, не беше и кой знае колко тежко. Минах през 7-дневно болнично лечение, тежко беше онова, което видях около мен там.
- Какво видяхте - усилията на лекарите и медицинските сестри да спасяват животи?
- Мога да напиша цяла книга
за това какви герои са лекарите,
сестрите, санитарите
Как като пчелички минават от човек на човек. Как управителите на самата болница и лекарите идват сутрин и вечер, следяха пациентите. Как санитарите на определен период минаваха да почистват всичко, да дезинфекцират. Как сестрите бдяха над всеки човек, а болните бяха в много, много стаи.
Всички те - лекари, сестри, санитари, са невероятни хора. Аз не видях лицата им - те са така облечени с предпазни облекла и носят предпазни средства, че не можеш да видиш дори очите им.
- Как човек успява да се съхрани психически, като види тази война?
- Човек е такъв, каквото е времето. Знаете, че повечето от мъжете правим трагедия от едно вземане на кръв. Но когато му дойде на главата, няма избор - свиква с болката. Аз наистина бях шокиран от онова, което видях, от болните хора.
Бях в една стая с Максим Минчев, с когото си говорих по телефона и след като излязох от болницата, а той беше в интензивното. Познавах го и отпреди, той е толкова духовит, такива шеги разказваше. Не можах да повярвам, че си е отишъл. Каза ми го един приятел в неделя сутринта - имах чувството, че става дума за някой друг, не за Максим.
Аз говорих с него в петък, каза ми, че няма температура, че е много по-добре, че няма задух. Но... Ето това е тази болест - непредвидима. Много мои близки си отидоха от нея. В момента един мой служител е толкова зле, че не може да върви, не може да говори.
- Имате ли идея как се заразихте?
- Не знам, не мога да кажа. В момента нямам никаква работа, опитвам се да оправдая разходите, които съм заложил още преди пандемията. Много пътувам, занимавам се и със странични неща, в същото време гледам да съхраня контакти с хора, с които ще правим концерти напред във времето. Правя по 10 000 км с колата на месец и срещам много хора, така че не мога да видя откъде и как се е случило.
- С какво ви лекуваха?
- Домашното лечение мина
с антибиотик и с лекарство
за разреждане на кръвта,
пиех и витамини сутрин. Докато не влязох за болнично лечение, в което ми правиха венозни вливания на ремдесивир. Още на втория ден след започването на вливанията се почувствах здрав, толкова добре ми подейства.
- Сега вече може ли да се каже, че сте напълно излекуван?
- Имам вече антитела, ще имам няколко месеца, в които мога да съм малко по-спокоен. Но това не означава, че не нося маска. Вече съм много по-стриктен, по-предпазлив, по-дисциплиниран. Нямаше да е така, ако не бях постъпил в болницата.
- Трябва ли човек все да мине през лошото, за да се вслуша в съветите на специалистите?
- Имам познати, които и досега смятат, че заразата е конспирация, че е обикновен грип, че е създадена от фармацевтични компании. Случвало се е и на мен да ми минават подобни мисли, преди да се разболея. Но сега вече знам какво е и колко е страшно.
- Близките ви бяха ли много притеснени, имаше ли кой да ви носи храна?
- Да. Имаше и кой да ми носи храна. Имам късмета офисът ми, апартаментът ми и домът на дъщеря ми да са в един блок. Така че в това отношение беше лесно - слагаха ми храната с еднократни прибори пред вратата, звънваха ми и така.
- Видяхте ли внучетата си, след като мина изолацията ви?
- Снощи (в понеделник вечерта - б.а.) ги видях за първи път. Толкова се радвах, толкова плаках. На 14 декември ще станат на 6 месеца.
- При последния ни разговор те току-що се бяха родили и вие още не ги бяхте виждали. Казахте, че не сте и предполагали как може да изпитате такава огромна обич и сърцето ви да се отвори наново. Какво бе чувството да ги прегърнете пак?
- Толкова много са пораснали, дори са станали тежки - 7-килограмови бебета. Бяха много мънички, когато се родиха. Толкова се променят сега, с дни. Вече искат да се обръщат, да сядат - все такива хубави неща.
- Трудно ли се гледат близнаци?
- Наистина е различно от гледането на едно дете. Понякога дъщеря ми подмята: “Тате, представяш ли си да е едно дете. Щеше да е като песен.” Нейните приятелки я викат да ходят в парка да пият кафе и да се разходят. Но при нея няма как - много е трудно да ги качиш в колата, после да свалиш бебешката количка. Затова се ограничаваме в нашия район. Иначе бабите много помагат. Сватовете искат да идват да ги виждат, но моята дъщеря е станала доста стриктна с мерките, притеснява се. Дори на мен не ми дава елементарни неща. Казва: Ти пътуваш много, отдалече ще ги виждаш”, за което сега вече се радвам, защото можеше да заразя някое от тях. За щастие, когато аз се разболях, всички други бяха здрави.
- Как пандемията промени работата ви?
- Всичко рухна.
Освободих хората от
фирмата ми, не знам
после как ще ги намеря
и как ще наваксам
Няма никаква работа от март насам. Имахме пет концерта на морето при 50% публика, при което нямаше приходи. Направихме три концерта в една артплатформа до НДК за 400 човека. Но разходите за такова нещо са огромни. Това са 8 концерта за цялата година, които не бяха за приходи, а да запазя хората си. Перспективата също е страшна - не виждам как ще сме занапред. Но трябва да се борим.
Опитвам се, правим онлайн проекти, които се надявам да се случат. Имахме предвидено коледно турне, което също отпадна. Засега остават новогодишните участия, но и там нищо не се знае. На всички ни е трудно, вече 7-8 месеца буксуваме и смятам, че ние сме едни от най-ощетените в нашето общество. Дори и да се отворят залите и заведенията, стресът у хората остава. Кога пак ще седнат един до друг, да пеят, да се прегръщат, да се целуват? Болестта все ще се махне, но и страхът трябва да отмине. Кога ще стане това? Аз се намирам в едни от най-хубавите си години, радвам се на обичта на публиката. Едно нещо поне пандемията ме накара да направя - да издам автобиографичната си книга “От любов”.
- За някои пандемията бе време да обърнат внимание на важните неща, вие я използвахте за написването на книгата или я бяхте почнали преди това?
- Малко преди това я започнах, но щеше да ми отнеме повече време, ако я нямаше пандемията. Докато работих по книгата,
преживях живота си
няколко пъти,
много плаках, много се смях. Смятам, че е добро четиво. Остава да поканя моите почитатели, които проявяват интерес, да я прочетат. Да дойдат, дай боже, на концертите ни, след това заедно да я коментираме и да върнем стария си живот.
- Какви истории сте разказали в нея?
- Няма как да отделя една от друга. Всичко върви като приказка, която следва своята логична развръзка във всяка глава. Имам доста конкретни случки. Когато взех оригиналите, се сетих за толкова други, които не съм включил, макар през годините да съм си записвал доста от тях.
- Кои са били едни от най-хубавите моменти в живота ви?
- Раждането на дъщеря ми, на внучетата. Имах късмета да пея на концерта за 750 г. от създаването на град Москва, за което разказвам в книгата като един от най-важните моменти в живота ми. Тогава
бях на една сцена с
Лучано Павароти,
с Патрисия Каас, с
Крис де Бърг
- Как стигнахте до този концерт?
- Тончо Русев и Филип Киркоров бяха уредили да участвам в него, тъй като имах една много хубава песен за Москва по музика на Тончо Русев и текст на Сашо Александров. Аз имам албум на руски език, възпитан съм русофилски. Това, което хората знаеха за мен, провокира поканата да пея на този концерт заедно с Лили Иванова. Беше преди доста години - през 1997-а.
Друг силен момент в професионалния ми път е спечелването на “Златният Орфей”. Както и срещата ми с Тончо Русев и с Евтим Евтимов - хората, които промениха живота ми, направиха ме пълноценен, щастлив музикант.
- Имате толкова хубави песни с тях.
- Много хубави песни, работихме плътно 20 години с тях. Даваха ми добри съвети, особено Тончо с музикантската душа. Имайте предвид, че аз започнах да работя с тях горе-долу, когато те бяха на моите години сега.
- Липсват ли ви?
- Това е голяма тема. Само да знаете, че ги наричах и двамата “татко”, както казвах на моя баща.
Визитка
Веселин Маринов е един от най-обичаните певци у нас. Занимава се с музика повече от 30 години, като началото е още в казармата - с китара в ръка, когато да стане певец, е голямата му мечта. Завършва държавната консерватория през 1983 г. в естрадния факултет в класа на Петър Димитров. Четири години е солист на група “Импулс”. Тогава идва и първият му голям успех с песента по негова музика “Ти не дойде” - печели с нея първа награда на Младежкия конкурс за забавна песен и награда на публиката.
Следват куп хубави песни, голяма част от които са плод на съвместната работа с големите Тончо Русев и Евтим Евтимов.
Съвсем наскоро Веселин Маринов се зарази с COVID-19, но успя да се справи и с това премеждие.
Той има дъщеря, която го направи дядо с близначетата Веселин и Цветелина.
