Успелият навън, а неуспелият още повече, винаги е блудният син, напуснал дома, майка си и баща си. А опитвали ли сме се да влезем в нощите на този, който живее далеч от дома, майка си и баща си? Уверявам ви, не е лесно. Знаете ли, че когато разрешават на майката на Кристо да види сина си…
Нека спрем по средата на това изречение - разрешават. Кой е този, който може да забрани на майката да види сина си? Коя е тази сила, система, идеология? Дори всичко друго да свидетелства в нейна полза, само този грях да е сторен, той крещи срещу такава система. А такава е съдбата на всеки напуснал по онова време. Вижте писмата на Георги Марков до майка му и баща му. Вижте всяка една лична история на емигрант, невъзвращенец, вижте писмата на техните родители, които трябва унизително и по правило неуспешно да измолят от властта среща със сина си или дъщеря си.
Оставаш българин където и да си
Но да довърша изречението. Когато най-сетне пускат (още един глагол за размисъл) майката на Кристо да го посети, първото, което той прави, е да ѝ осигури лекар, правят ѝ прегледи, необходима операция и пр. Няма друго, което един емигрирал син да иска повече от живота и здравето на майка си.
Успелият навън е изменник на родината. Но не е ли родината тази, която първа е изменила на него? Ако ти е отнела правото на живот по човешки, правото на свобода, правото на пътуване и завръщане, правото на… Кой на кого е изменил? Човешкото не е ли отпреди системата? Не казва ли Ботев в писмото до брата Драсов: "защото преди сичко трябва да сме човеци, а после вече българи и патриоти".
Успелият навън или неуспелият навън, няма никакво значение, живеещият навън не е повече българин и се срамува да се нарече такъв. Още една неистина. Защото оставаш българин където и да си. Кристо казва навсякъде в интервютата си, че идва от България. Навсякъде днес пишат „роденият в България". За света е важно откъде идваш. Всички успели навън българи, които съм срещал, ги знаят като българи.
Когато почина Кристо, получих много лично писмо от моя позната, американка, професор по биология от Калифорния. Без да съм бил близък с Кристо, получих думи на съчувствие от нея по повод смъртта му поради единствената причина, че съм българин, а тя други не познаваше. И това беше повод да ми разкаже един личен спомен. Отишла в Ню Йорк през 2005 на смъртното легло на баща си (човек може да е разделен от родителите си дори да е в една страна с тях). Баща ѝ бил голям почитател на Кристо, следял всичко още от ранния му период. Вечерта, когато баща ѝ си отишъл, завалял онзи внезапен сняг, който покрил Сентрал парк с оранжево греещите Порти на Кристо. Тя отишла в 6 сутринта и се разхождала под тях в абсолютно празния парк с чувството, че това е последният подарък от баща ѝ. Такива лични неща оставя голямото изкуство. Винаги е лично.
Кристо и историята на света
Не съм имал шанс да видя Портите в Сентрал парк, но когато излезе първата ми книжка на английски, „Естествен роман", беше същата 2005. И първият отзив за нея в нюйоркския „Вилидж войс" я сравняваше именно с Портите на Кристо при вятър. Само това запомних и бях най-щастливият човек, единствено поради сравнението. Така без да подозира, а може би е подозирал и знаел, Кристо е влязъл в много лични истории. Влязъл е в личната история на света. Само това остава накрая и то е най-важното, то е истинският успех.
Всъщност много хора тук, в България, ценят и обичат Кристо - това се вижда. Не може да се види само от институциите - и то на фона на прощалните думи за него от френския президент Макрон и германския Щайнмайер. Онези у нас, които изпитват известна неприязън, лека омраза или завист, вероятно също го ценят. Просто това е нашият начин на признание. Някога Синатра пееше за Ню Йорк, че ако успееш там, успял си навсякъде. Можем само да добавим: ако те намразят в родината, успял си и в нея.
Лек път на Кристо и леки порти при вятър.
(От Дойче веле)
