Политическият цинизъм унижава и дискредитира
българското образование не от години, а от векове
В желанието си да се изтъкнат, политиците говорят предимно глупости, затова и думите им не траят дълго. Отекват силно в общественото съзнание предимно когато разкриват неосъзнат, шокиращо откровен цинизъм.
Едно от върховите постижения в тази дисциплина е на изтъкнат социалист, който през 90-те възкликва от трибуната на предизборен митинг: “Ние трети път няма да ви излъжем!”.
Множеството се стъписва, за миг разветите червени знаменца застиват във въздуха. Електоратът се мъчи да прецени дали е шега, или насреща си има безхаберен наглец. Секунда - две колебание и продължават възторжено да скандират, обичта към партията майка взема връх над достойнството им.
По-различно обаче се отразява на атмосферата Асен Василев в предаването “Лице в лице” от 15 февруари: “Когато оставиш учителите да ходят с чорапогащници с дупки, както имахме 10 години такъв период, нормално е да нямаме нормални учители в училищата и сега тепърва да трябва да навлизат нови кадри”.
Фейсбук е обилно залят с гръмовния му цитат, както висока вълна залива корабна палуба. Едни отбелязват, че само човек, носил чорапогащници, знае какъв зор е с бримките, други резонно питат: “Не се ли предполагаше, че този е по-умният от двамата?”. Хората недоумяват как харвардски възпитаник е избрал подобна метафора и какво въобще го кара да си представя държавната власт като вездесъщ гарант за здрав чорапогащник.
Всъщност неопитни политици като Василев смело газят учителския авторитет, защото нито едно правителство преди тях не е дори понечвало да направи образованието държавен приоритет. Цензът за придобити знания става обществено значим само когато назначават неудобни началници на високи длъжности. Ако са наши и са красиви, няма проблем, че са безпросветни. На крилете точно на тази непреходна логика се възцариха калинките при Борисов и лените при “Промяната”.
В масовото българско съзнание преподавателите са приравнени към образа на чиновник, длъжен да бъде в услуга на трудещите се, без да се оплаква. От гледна точка на държавния големец учителят трябва да е благодарен, че му е дадена работа и материална база, а не да протестира заради мизерната си заплата и да очаква каквото и да е признание за своя труд.
Тук е моментът да си припомним тарикатската усмивчица на един друг финансов министър през есента на 2007 г. По време на учителски протест Пламен Орешарски участва в преговори със синдикатите. Без да подозира, че микрофоните са включени, казва: “Дай да разваляме седенката”. Правилната дума е “седянка”, но Орешарски страда от дупнишки диалект, нищо, че е бил и кандидат за кмет на София.
Покъртително е и последвалото извинение, което никога не би пуснал в медиите, ако не е бил заловен на “местопрестъплението”: “Истински съжалявам, ако съм засегнал учителите, дължа извинение на всички в гилдията, ако ефектът от афекта по време на тези напрегнати разговори е обидил представителите на учителското съсловие”. Този път тонът е насила смекчен, като на побойник, принуден от партията да се оправдава за деянията си.
При Асен Василев “ефект от афекта” няма. Той не гледа избирателите си в очите, а е седнал в студиото на Би Ти Ви да изброява великите прогресивни дела, сторени в мандата на “Продължаваме промяната”. Хич не му и хрумва мисълта за сексисткото съдържание на изказването му. Възможно е в неговото детство в Хасково да не е имало мъже преподаватели или да е имало, но да са носели чорапогащници, кой знае!
“Страст” е един от последните фейлетони на Алеко Константинов, писан през 1895 г. Когато и да се прочете, служи за пряко доказателство, че България живее от незапомнени времена в непроменяща се реалност.
Започва така: “Че съм щастливец, това го знае цяла България; но туй, което никой не знае, то е, че днес нямах четиридесет и пет стотинки да си купя тютюн”.
Разбира се, Алековият оптимизъм надделява над нищетата, докато се оглежда в околния свят от подмазвачи, кариеристи и алчни търгаши. “Ето и един министър насреща ми: за него ако не друго, знае се поне, че е бил герой на една мерзка драма, а освен това знае се, че той е заплашвал някои гарги с военно положение.”
Най-затрогващ е финалът на Щастливеца, драматично далеч от остроумието на Орешарски и Василев, саркастичен, тъжен, разплакващ и вечен: “Добре, че не съм народен учител в софийските основни училища: на тях и за сол пари не дават”.
