Властта нехае за психическото ни здраве, полицията е безполезна и лудите танцуват
Семейство заживява в къща сред природата, но там дебне свръхестествен безпощаден звяр. За да оцелеят, героите пазят пълна тишина, дори най-малкият звук незабавно привлича чудовището, то напада мигом и разкъсва.
Това е анотация на американския сериал “Нито звук”. А това е историята на Слава Иванова от София: “Прибираме се с моето внуче в 15,30 часа, слагам го на един стол да рисува. Пазя се да не вдигам шум, реших да му сложа една възглавничка. Леко дръпнах стола и след половин минута на стъклото имаше разбито яйце. Аз нямам право да ходя в хола си по пода между 14 и 16 часа”.
Слава е майка на писателя и психолог Иван Владимиров - Нав, поредния загинал от ръката на оскотял и безчинстващ на воля съсед.
Болка, гняв и възмущение заляха социалните мрежи при новината за нелепата смърт на 45-годишния мъж. Колегата Слави Ангелов написа:
“Иван, Елена, Виола, Николай, Иво, Алена…
Убити от съсед или от близък човек, след като са
подали много жалби за заплахи и насилие
В България. Където полицията ни пази”.
И капчица съмнение няма, че жестокият сюрреализъм процъфтява под крилото на безразличната власт, но зад подобни сюжети се крие и още една, не по-малко опустошителна причина – разпасаната лудост.
Нито днес, нито в близкото и далечно минало България е полагала старателни грижи за психическото здраве на своите поданици. Тук нямаме “Бети Форд” за депресирани и лабилни богаташи, клиничните пътеки не отвеждат до модерни психодиспансери. Ментално разстроен, седнал в китна градина под зоркия поглед на медицинска сестра, е кадър от чуждоезичен филм, някаква фикция.
У нас за час при елитен специалист се чака с месеци и е скъпо, лудниците приличат на средновековни тъмници, в булевардния речник първото значение на “жълта книжка” е начин за избягване на правосъдието, психоанализата е приоритет предимно на заможните безделници.
Стабилен в българското общество е единствено синдромът: “Пай се, луд съм!”
По случайност един от моите сблъсъци с чудовището е отразен в медиите. Без метафори и хиперболи. Достатъчно е откачен.
Годината е 2014-а, кооперация на тиха софийска улица. На първия етаж живее младо семейство, съпругът е син на бивш депутат. Един ден жената от апартамента, който е точно от отсрещната страна на улицата, неочаквано се изнася. Сюрпризира ни с обяснението, че
мъжът, в чиито прозорци гледа, се разхожда
денонощно чисто гол
До гуша й дошло да се кара на децата, че зяпат, а те да подвикват: “Мамо, виж! Имат гости и само той е гол!”
Кварталната мълва принуждава нудиста също да се изнесе и в жилището се настанява по-малкият му брат Константин с едно жълто куче. Бързо разбираме, че рано сме се зарадвали - тротоарът под балкона му вечно е покрит с фасове и използвани спринцовки, чуват се неистови крясъци, никой не смее да срещне бабаитския му поглед, а кварталният клати глава.
Вечерта на 1 февруари 2015-а Константин разхожда кучето и изведнъж с върколашки рев чупи витрина на магазин, следват стъклата на паркирани коли. После се барикадира в дома си и започва да изхвърля през балкона мебели и вещи. Един от появилите се полицаи е ранен в крака от стъкло на разбит в тротоара буркан, под дъжд от отломки две семейства се прибират с помощта на полицейски щитове.
Цяло денонощие лудият вие и вилнее, паважът изглежда като след ядрен взрив. СДВР отцепва квартала, униформените стоят прави през два метра цяла нощ под валящия сняг. Крият се зад дърветата, но от горе така и не идва заповед за въдворяване на опърничавия. На зазоряване довеждат роднини, които умоляват през мегафон:
“Косьо, моля те спри, знаеш, че си болен…”
Ужасът свършва на следващия ден по обяд, когато идват спецчастите и щурмуват бърлогата на звяра. Под балкона му е опънат трамплин. Преди да скочи, Косьо хвърля върху него първо обезумялото от страх куче. Отвеждат ги. И настъпва пълна тишина, сякаш нищо не се е случило.
“Основната причина, която ни е превърнала от животно в човек, - пише Иван Владимиров в своя блог, - е еволюиралата способност да се учим задочно от опита на другите, да акумулираме култура, без да трябва за всичко сами да си чупим главата. Така всяко следващо поколение няма нужда да почва от нула, а стъпва на раменете на предишните. Новата аристокрация на човечеството са онези хора, които са развили добре способността да интегрират гледните точки и научени уроци на най-добрите между нас. В психологията координирането на своя опит с чуждия, на личната перспектива с множество други, е в основата на менталното израстване.”
