Антонина Желязкова: Желю Желев прозря, че ще ни управляват военни. Не с танкове, а през политическата йерархия

https://www.24plovdiv.bg/mnenia/article/13159208 www.24chasa.bg

Интелектуалците правят анализи и прогнози, пишат визионерски текстове. Но нашият самозван елит не желае дори да чете

Имам тежки прогнози – всяка война свършва рано или късно, но травмите остават завинаги. Нищо от войните не се прощава

Българските политици са като съмнителните, полукриминални изсичани някъде в подземията на себелюбието и глупостта биткойни

Имаме крещяща нужда от личности в управлението, от морал и идеи

Ако някой от днешните биткойни се е размечтал за повече власт, просто да забрави

- Госпожо Желязкова, книгата, посветена на вашата 70-годишнина, която излезе наскоро от печат, е събрала ваши статии и научни изследвания с много широк спектър, както и публицистика.  Вие сте учен османист, занимавате се в последните повече от 20 г. със спешна антропология, известна сте с високата си чувствителност за защита на правата на човека, на малцинствата. Защо книгата ви е озаглавена “Глас в пустиня” - за кого е това намигване?

 - Това не е намигване, а директно послание.

Години наред се отправят упреци, че липсва гласът на българската интелигенция, че тя не задава посоки, идеали, морални координати и визия на обществото. Това просто не е вярно. Интелектуалците работят, всеки в областта, в която е силен и знаещ, правят анализи и прогнози, извличат разумни препоръки за работещи политики, пишат понякога изключителни визионерски текстове, правят възхитително изкуство и срещат плътна стена от нечуваемост.

- Защо гласът им не се чува?

- Гласът им не се чува от параполитиците, които са превзели нашия малък и семпъл български свят. Повярвайте ми, българските политици са нещо като съмнителните, полукриминални и изсичани някъде в подземията на себелюбието и глупостта биткойни. Не са нито левове, нито евро, нито долари, дори не са юани. Днешните политици са един изграден от нарцисизъм и алчност боклук за злоупотреба с доверието и надеждата на хиляди хора.

Нашият самозван политически и управленски елит не желае дори да чете. Някои вероятно и не умеят. Идеите на учените и литераторите, на кинотворците и художниците, нямат лесен достъп до медиите и до широкото общество.

Интелигенцията обаче, както винаги, има отговорността, за да осведомява за своите анализи, открития, идеи, прогностични хипотези институциите и властимащите, защото това е морален дълг.

Техните идеи за обществения напредък обаче веднага намират място в кошчетата за отпадъци.

Затова е “Глас в пустиня”.

- Звучите гневно...

- Най-обидно е било за мен и колегите ми, когато във времената на югославския разпад и войните пристигаха прашни коли на чужди дипломати и военни анализатори от фронтовете, за да получават в ръкопис, съвсем топли нашите анализи и прогнози за Босна, за Сърбия и Косово, за Македония, за да разберат поне малко от нашите балкански особености и да изработят адекватни стратегии.

Естествено е, че първо изпращахме още в ръкописен вид и анализите и прогнозите за различните вълни на имигрантите, начините на тяхното придвижване, включването им в нелегалния трудов пазар в България и на нашите институции и политици..., за да ги хвърлят в кошчето.

Това се случва във всички сфери на науката и културата с колегите днес.

Глас в пустиня.

Националният статистически институт отчита ежегодно, и основно при преброяванията, за плашещата емиграция на българите с образование и трудови перспективи към чужбина, с точни цифри и проценти. Статистиците обаче нямат методика, по която да отчитат мащабите на масовата вътрешна емиграция на интелигенцията. Да, ние сме физически тук и живеем, където сме се родили. Мислим, работим, изобретяваме и създаваме, творим. А всъщност не живеем в България, защото сме вътрешни емигранти и нашият глас е гласът в пустиня.

- Изследвате дълги години Балканите, работихте на терен в Албания, Босна, Македония, Сърбия, наясно сте с посттравматичните синдроми на народите на тези страни, които минаха през войните в бивша Югославия. Минирани ли са наистина Балканите с барут?

- Това е остаряло и изпразнено от съдържание клише в историческото време. Натрапено ни, когато Гаврило Принцип в Сараево стреля и отваря пътя на Първата световна война, която и бездруго щяла да се случи, но добре дошъл повод от балкански глупак в красив балкански град.

Не трябва изобщо да разговаряме за тази измислена митология, лепната на Балканите, че сме буре с барут, защото е пак с мисълта да се самоласкаем като уникални. Не сме. В много региони в света, на много полуострови, в метрополии и материци, в държави и анклави съществуват напрежения, каквито има и на Балканите, а често много по-тежки, сложни и кървави.

- Ето че и сега има точки на напрежение - в Косово например, уж заради едните “сръбски” номера на колите. Между България и Северна Македония напрежението също си тлее, а не се изчистват спорните въпроси. Къде е “дефектът” на балканците?

-  Това вече е скучна тема за международната политика, да не говорим за нашите политици биткойни, които дори не са чували сигурно за Косово, освен онези с незаконен бизнес там. Не е зле някой да им го покаже на картата.

Между Косово и Сърбия проблемът няма да се разреши. Винаги ще тлее. Има поне 300 хиляди сърби, на които е отнета собственост и са прогонени от Косово, където имат приятели и роднини, гробове на деди и прадеди. Освен това, пребивавайки в лагери за разселени лица или вече адаптирали се по някакъв начин извън родните си места, те са загубили социалния си статус, имат деца и внуци, които вече са обременени с травматична памет. Родило се е и третото поколение на омразата и реваншизма.

Преди няколко години един забравен от всички инцидент беше нападение за палеж на посолство на една от великите сили в Белград. Никой никога не каза в медиите, че младежът атентатор е сръбско дете, израснало в лагер за разселени лица от Косово...

- А защо се караме с Македония?

- Що се отнася до Македония, дори не разбирам драмата с днешна дата.

Защото преди години е имало и много жертви от двете страни на границата. Едните, защото са настоявали, че са българи, а е трябвало да се обявяват за македонци пред строя, а другите просто защото са били българи, са изхвърляни в кладенците.

Трябва да ги оставим като свободен и независим наш съсед да си трошат главите. Като нас. Нека да се позорят, като хвърлят камъни по културни центрове и като обиждат на “татари”. Не разбирам защо замесиха милите татари във всичките позорища. Тяхна работа.

А ние единствено трябва да защитаваме правата и свободите на хората, които се идентифицират като българи. Така, че те да се чувстват сигурни, реализирани и свободни да живеят, където са се родили, и да изповядват, каквото са им завещали дедите. Освен това да строим бързо хубави пътища, за да стигаме до Охрид мълниеносно, а пък нашите съседи до морето, до Пловдив и Велико Търново. За България не е съдбовно важно, че македонците имат паметник на Самуил или на Гоце Делчев. И какво от това? Виждала съм поне в пет различни страни паметник на Скендербег, както и на Майка Тереза. Къде е драмата да имаме общи герои, общи светци, общи ценности, общи класици?

Единственото обяснение е, че сме абсолютно еднакви и всичко ни е общо в комплексите за малоценност и в провинциалния мироглед. Простотиите ни са винаги еднотипни.

- Като заговорихме за войни, противопоставяне и сблъсъци, логично стигаме до войната на Русия срещу Украйна. От самото начало вие категорично сте на страната на украинците. Може ли да се ангажирате с прогноза като спешен антрополог - колко дълго ще траят травмите от войната за украинците?

- Аз съм непоколебим пацифист. Винаги ще бъда срещу агресора, срещу подпалвача на войни, сеещ смърт и разрушения. Да, подкрепям украинците, защото дълбоко вярвам, и историческият опит го доказва през вековете, че всеки народ трябва да има свободата да избира своя път на развитие, своята идентичност, история и култура и да отстоява своето място в света.

Като антрополог, който е наблюдавал с години пряко последиците от една кървава и разрушителна война на Балканите, а и в Близкия изток, имам тежки прогнози.

Всяка война свършва рано или късно, но травмите остават завинаги. Това се отнася и за двете воюващи общества – украинското и руското.

Болката и омразата от загубите на хора, от разрушените архитектурни паметници и от кражбата на артефакти, от безподобните принудителни миграции с течение на годините не изчезват, те просто се обуздават и култивират, дори се скриват понякога дълбоко, но остават. Всичко това се предава на поколенията и никога не се забравя.

Нашите братя помаците помнят в детайли “кръстилката” от 1912 г., независимо дали са на 80, или на 8 години.

Аз съм родена 40 години след балканските войни, а ги помня в детайли, все едно че съм била с една от бабите ми и нейното семейство, когато са бягали от Одринска Тракия. Нищо не се забравя и това с прошката са празни фрази, нищо от войните не се прощава.

Това очаква нашите приятели от Украйна много поколения. Ще се насложи нов пласт травматична памет на поколенията върху тежките пластове от Втората световна война и от преди това...

- Българските политици се отнасят различно към войната в Украйна - едни се правят, че няма такава война, други са откровено на страната на агресора... Трудно минават през парламента и решенията за подкрепа на Украйна, особено стане ли дума за предоставяне на оръжия. Какво е вашето обяснение?

-  Не очаквайте от нашите политици логика и морал. Има единствено страх. Не страх, че ще ни въвлекат във война, че ще пострадаме като колатерални жертви от Русия. Страх, че е възможно да бъдат изметени, изхвърлени от политическата сцена. Какво ще правят след това?

- Навремето президентът Желю Желев, на когото вие бяхте съветник, сякаш предвиждаше политически турбуленции като сегашните, защото споменаваше, че на държавите от Източна Европа при прехода от комунизъм към демокрация може да се наложи да минат и през етап на някаква форма на военна диктатура. Търсеше аргументи и за президентска република по френския модел. Сега пак се налага темата за президентската република, има ли основание да се търси там решението на проблемите ни? 

- Желев притежаваше забележителен усет на политически анализатор и прогнозист. Той дори по-рано във времето предвиждаше как в политиката и управлението в България освен старата номенклатура и поколенията ченгета ще нахлуят военните. Беше убеден, че това няма да се случи по латиноамерикански с танкове и убийства, а с нежно навлизане през политическата йерархия. Нямаше големи страхове. Вярваше, че това ще е временно. Оттогава датират и безкрайните ни спорове възможна ли е военната демокрация, или това е абсурд, оксиморон. Ние, младите, се смеехме невярващо на неговите теории. Приемахме го като добро упражнение за ума. Бях доста силна в тези спорове, защото добре познавах историята на цикличните военни преврати в Турция.

Той позна. Известно време ще ни управляват военни. Дано е познал и в другата част от прогнозите си, че няма да се стигне до брутално суспендиране на демокрацията, на правата и свободите. И че няма да продължи дълго управлението на военните.

Сега горчиво съжалявам, че не му достигна житейско време. Защото преди да си отиде, трескаво работеше по нова книга, която да е посветена на дисидентството в Русия от ХIХ век до наши дни. Разбира се, това изискваше и широка панорама на историческото развитие на Русия, на Съветския съюз, на Руската федерация. Струва ми се, че отново се беше задействал неговият политически усет и той очакваше подмолни геополитики спрямо Европа и Балканите, както и агресии към бившите съветски републики. Знаеше, че Руската федерация се владее икономически и политически от все по-мощните репресивни служби. Това го стимулираше, за да изведе своята тема за дисидентите като тънката пътека на спасението. Желев беше освен всичко друго идеалист до наивник.

Що се отнася до президентската република, мисля, че Желев го обмисляше като алтернатива на разочарованието от партиите и на хипотетичното навлизане на военните в управлението, но само чисто теоретично. Никога не е обмислял подобен вариант за практическо приложение. Представяше си, че един цивилен президент, утвърден демократ, би бил ефикасен за опазване на държавата и демокрацията. Изпитваше дълбоко уважение към конституционния ред в държавата.

Ако някой от днешните биткойни се е размечтал за повече власт, просто да забрави. Имаме конституция и всички ние държим тя да се спазва педантично. Ако трябва да се прецизират някои пунктове някой ден, то това е работа на корифеите по конституционно право (имаме такива). Едва работи обикновеното Народно събрание, а какво остава за Велико.

- Защо избирателите толкова често променят настроенията си - на три поредни вота - три различни партии начело?

- Избирателите нямат вина. Те са изморени и обезверени. Получават неясни, егоистични, често истерични послания от партиите, а животът не става по-добър. При често случващите се избори гражданите просто сменят и прехвърлят последните си надежди от една партия на друга с упованието, че ще улучат някоя по-добра, която ще разбере нуждите им, ще създаде условия, за да могат поне краткосрочно да планират живота на семействата си.

- Казвате, че в България всичко се случва по най-трудния начин, защото сме недоучени и подозрителни, несмели и колебливи индивидуалисти. Има ли рецепта какво да правим?

-  Да, такива сме. Атомизирано общество в аномия, затова излъчваме с вота си партии, които са също в аномия.

Имам не рецепта, а плаха препоръка, която би малко подобрила нещата за обществото и за държавата. Би могло да се помисли за въвеждането на смесена мажоритарно-пропорционална система, което ще даде шанс на по-качествени и независими хора да попаднат в парламента. И те ще бъдат пряко отговорни пред и контролирани от избирателите. Имаме крещяща нужда от личности в управлението, от морал и идеали.

Правилен е подходът да се приеме смесената избирателна система с хартиен и машинен вот, както и да се създадат специализирани преброителни центрове.

Обществото е толкова отчаяно, че дори малкото право на свобода на избора – дали да пуснеш хартията или да гласуваш с машината, това вече им вдъхва известно самочувствие. Зная това със сигурност от терена. Жена на около 70 години, която не се откъсва от лаптопа си и няма проблеми с техниката, артикулира най-точно събраното от десетки респонденти: “Когато вляза в избирателната секция, искам да съм господар, да знам, че аз решавам. Искам да усетя, че е моя волята дали ще пусна хартиена бюлетина, или ще свърша бързо работата на тъчскрийна!”

Като правозащитник твърдя, че отнемането на тази свобода на избора е силно дискриминационна. Дискриминират се не само възрастните и селските хора. Въвежда се негласно образователен ценз, което е недопустимо. Практикуването на само един от начините на гласуване е дискриминационно, защото се отнема една малка, но фундаментална свобода.

- Слушала съм от вас една история как, докато разхождате през 1989 г. децата си с Евгения Иванова, в един момент сте заобиколени от ченгета на Държавна сигурност. И как цялото ви семейство е било подложено на тормоз заради вашите убеждения - противопоставяте се на преименуването на турците, участвате в Клуба за гласност. Какво сгрешихме в ранните години на прехода, та сега отново се връщаме към ненаправеното?

- Писала съм много пъти едно и също. Късно е да се поправят щетите. Пропуснахме времето на ранния преход, когато от съществена важност беше лустрацията, за да поемат неопорочени и компетентни хора развитието на страната. Последиците ще влачим още дълго. В икономиката и в политиката бяха допуснати хора от старите репресивни служби и зависимите от тях. Старата партийна номенклатура се пребоядиса бързо и те превзеха тихо, но сигурно страната. Разграбиха нашия и на родителите ни труд. А сетне те се възпроизведоха като попови лъжички и плуват щастливо в обществото. Децата и внуците на номенклатурата и на ченгетата се превърнаха в новите икономически и политически елити. Тежкият грях лежи върху моето поколение.

CV

Родена е на 28 ноември 1952 г. в София

Завършва източни езици в Софийския университет, специализира история на балканските страни

Защитава докторска дисертация на тема: “Етнорелигиозните промени в някои западнобалкански провинции на Османската империя през XV-XVIII век”

През 1987 г. се противопоставя на преименуването на българските турци

Съучредител на Русенския комитет и Клуба за подкрепа на гласността и преустройството

До 1991 г. работи в Института по балканистика към БАН

От 1990 до 1993 г. е експерт по етнически и религиозни проблеми на президента Желю Желев

Преподава спешна антропология в СУ “Св. Климент Охридски”

Директор на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия

Абонамент за печатен или електронен "24 часа", както и за другите издания на Медийна група България.

  • Министерството на правосъдието КАДЪР: Фейсбук/Министерство на правосъдието на Република България

    Клел съм се да спазвам конституцията, а не да изпълнявам желанията на Крум Зарков

    С проектите си Министерството на правосъдието демонстрира правен нихилизъм Ще питаме КС за съдебната реформа, ще се посъветваме с професорите от Юридическия факултет на Софийския университет и тогава ще вкарваме закони - с консенсус Хайде да си кажем най-после истината за “провалената съдебна реформа” и защо тя не можеше да се случи по начина