Георги Стоев, по-известен като Джеки, е роден на 22 март 1941 г. в София. През чудатия си и пълен с премеждия свой живот е бил биолог, сценарист, режисьор, художник, карикатурист, автор на афоризми, гмуркач, веселяк, бохем, шегаджия, зевзек, лошо момче на българската култура...
“Не пропускаш нищо, може да си изброил повече... Но нема лошо, нека да има”, великодушно казва Джеки.
Той, Георги Пенков- Джони - светла му памет, и Христо Илиев-Чарли са може би най-харизматичната тройка в българското кино. Наричат ги шутове на социализма и творци с кучешки прякори...
Учих биология в ГДР, но успокоих професорите,
че няма да работя като биолог.
И удържах на думата си, цял живот правих кино
Непозната жена платила бадемите ми в магазин -
помислила, че нямам достатъчно пари.
Искам чрез вестника да й благодаря
Няма кой знае каква разлика между политиката и секса, но категорично при секса извращенията са по-малко
- Г-н Стоев, в София вървят слухове, че сте на 80 години. Вярно ли е?
- Това са инсинуации. Това просто не е вярно! Аз съм на 81. Вече четири дни. Роден съм в София при първитебомбардировки. Майка ми и баща ми грабват брат ми и се скриват в мазето, а мен ме забравят. И оттогава мразя войната.
По време на казармата имаше един тъп полковник, който често ни държеше политически речи. Например: “Другари! Международното положение е много напечено! Другари! Война ще има! Другари! Може да е чак на пролет. Ама ще има!” Е, тогава ни се размина.
- Кръстен сте Георги, пък ви казват Джеки. Защо не Гошо или Гочето?
- Кръстен съм Георги, но малко след кръщенето баба ми гледала филма на Чарли Чаплин “Хлапето” с Джеки Куган и ме нарекла Джеки.
По време на социализма много пъти ми се е налагало да изтъквам, че прякорът ми не е плод на идеологическа диверсия. Но оттогава почти никога не са ме наричали иначе.
Преди известно време си вървя по улицата и някой зад мен вика: “Г-н Стоев! Г-н Стоев...”. Чувам, но не се обръщам, защото не предполагам, че е за мен. След малко ме настига един човек: “Абе, викам ви г-н Стоев, г-н Стоев. Вие не се обръщате...”. Ами ако беше викнал идиот, говедо, простак, веднага щях да се обърна.
- Кога и как се сформирахте прословутото трио с Георги Пенков (Джони) и Христо Илиев (Чарли)?
- С Джони и Чарли ли? Не, няма връзка с имената. Просто така се случи. Но пък, от друга, страна това с имената ни помогна, защото престанаха да ни вземат на сериозно.
На някакво партийно събрание - разказват ни - започнали да ни критикуват и тогава някой казал: “Абе, оставете ги тея с кучешките имена!”. Така че да те вземат за идиот, понякога е предимство.
- Вярно ли е, че ви наричали шутовете на социализма?
- На някакъв купон един колега, кой знае защо, ни беше много ядосан и с омерзение просъска: “Вие сте шутовете на социализма”.
За да го успокои Джони му каза: “Това може и да е така, но имай предвид, че по време на феодализма
единствено шутовете са
имали някакъв шанс, да
си запазят достойнството”
- Кога заснехте първия си филм като кинодокументалисти?
- Преди повече от 45 години, с Чарли и Джони направихме първия документален филм заедно. “Броени дни” се казва. В затвора “Бобов дол” имаше фестивал на художествената самодейност и това се оказа точно тема за нас.
Снимахме цяла година. Посрещнахме там и Нова година. Най-неочаквано дадоха на филма “Златен ритон” в Пловдив и очаквано след един месец го забраниха.
“Броени дни” беше включен в десетте най-добри документални филми, правени преди промените. А колегата КолюБошнаков след години направи филм за нас и го кръсти “Джеки, Джони и Чарли не са имена на кучета”.
- Учите биология в университета в Дрезден. Кой е най-силният ви и незабравим спомен от студентските години там?
- Да, преди много години следвах биология в Дрезден, ГДР. Не само следвах, но се и дипломирах. Не, не бях добър студент. Даже в края на третата година професорите (петима на брой) ме повикаха на разговор. Подкосиха ми се краката. Какво ли не ми мина през главата.
Единственото сигурно беше, че не ме викат, за да ме похвалят. “Хер Стоеф - започна най-старият професор, шеф на института, - ние сме много притеснени...”
Ай сиктир (викам си на акъла), те били притеснени! “Хер Стоеф, както е тръгнало, може и да завършите...” Е, нали затова следвам?! “Хер Стоеф - продължава професорът, - все пак, поставете се на наше място... ” В какъв смисъл? - питам и наистина недоумявам. “Представете си, хер Стоеф, че завършите (кимам одобрително с глава) и започнете да работите като биолог. Какво ще си помислят вашите колеги за нашето учебно заведение?”
Но, господа професори, казвам, аз никога няма да работя като биолог. Помълчаха малко и шефът на института ме попита с известна надежда в гласа: “Хер Стоеф, обещавате ли?”. Обещах и ме оставиха да си следвам.
- Защо харчихте пари на държавата да учите за биолог, а станахте кинаджия?
- За следването в ГДР съм харчил само немски пари. При едно представяне на мой филм колежка ме попита: “Я кажи, Джеки, като толкова се отвращаваш от социалистическата действителност, как така отиде да следваш в Дрезден?”
Много просто. Майка ми отиде там на работа. “А майката ти как отиде?” “Тя имаше приятел в министерството, който отговаряше за това и я изпратиха.”“Ааа, видя ли? Пак с връзки, по втория начин. “ Да, така е. Но ако връзките не играеха, тя трябваше да е първата, която трябваше да изпратят. Защото през 1928 г. беше завършила зъболекарство в Берлин и знаеше перфектно немски.
- Как станахте кинаджия?
- През 1966 г. започнах работа като асистентоператор в Студия за научнопопулярни филма. За мое щастие, имаше призив (както и прецедент) в този вид кино да влизат кадри не само от киноспециалностите, но и от науката. Още първата година ми дадоха възможност в извънработно време да направя едно филмче - “Децата на животните”.
Точно в този момент се провеждаше най-големият световен фестивал на научнопопулярни филми. Всяка държава можеше да участва с един час програма. И понеже моят филм беше 8 минути, попитах дали не може да го пратят и него.
Изсмяха ми се, а главният
редактор, въпреки, че
не беше религиозен,
се прекръсти.
Но поради някаква грешка, не разбрах как, моят филм попаднал в програмата на фестивала и беше включен от журито в 10-те най-добри научно-популярни филма в света за последните две години. И аз самият не повярвах, но това ми помогна много да започна по-бързо да работя нормално.
През времето на соца
се налагаше да обяснявам,
че прякорът ми не е
идеологическа диверсия
- Занимавали ли сте се активно с политика?
- Не, с политика не съм се занимавал. През 1990 г. правих предизборните клипове на СДС, но това не беше политически ангажимент, а по-скоро морален. Бях режисьор на големия митинг на Орлов мост. Когато казах това на един приятел, той ме наруга и донякъде с право: “Джеки! Режисьор на този митинг е въодушевлението на хората и тяхната радост!”.
- Вярно ли е, че сте открили за политиката Надежда Михайлова за политиката?
- Мисля, че това твърдение е леко преувеличено. Трябваше да взема интервю от Петко Симеонов. Отидох, но него го нямаше. Чаках повече от половин час. Той не идва, а аз трябва до вечерта да занеса интервюто, беше по някакъв важен въпрос. Надежда Михайлова по това време беше обикновена секретарка, вдигаше телефона, записваше срещи и т.н. Викам й: “Ти ще дадеш интервю по този въпрос”. “Ама как аз? Аз съм само секретарка”, казва тя.
“Никой не знае каква си.
Но като те гледам,
определено си по-хубава
от Петко Симеонов и хората
ще се зарадват...”
Тя дълго се опъва, но накрая кандиса. И оттогава започнаха да я викат редовно за интервюта. А тя освен хубава се оказа и интелигентна.
- Но в книгата си “А дано, ама надали?”, която написахте заедно с Джони Пенков, светла му памет, сте сложили подзаглавие “Истории със сексуален и политически характер”.
- Когато я представяхме в една от телевизиите водещата ни запита каква е разликата между политиката и секса. Джони отговори веднага: “Няма кой знае каква разлика, но при секса извращенията са по-малко”.
- Трудно ли се снима игрален филм с главни герои кучетата Спас и Нели?
- Питате дали е трудно да се снимат животни. Което го мога, не ми е трудно. Трудно ми е например да забия пирон и обикновено викам някой да ми помогне.
- Как успяхте да излъжете Горан Брегович да напише музика за филма ви “Летете с Росинант”?
- С Джони Пенков отидохме до Белград. Брегович ни заведе в студиото си, Джони, който е велик звукожисьор, го огледа внимателно и каза: “На онзи говорител не му е там мястото и трябва да го преместиш. Всъщност, я ми дай да видя цялата схемата...”
Носехме нещо написано за бъдещия филм, ама той вика - я разкажете. Ние разказахме, изиграхме и една сценка. Той се зарадва и рече: “Намерете пари, че го бацаме!”. След време, когато видя готовата работа, той наистина се зарадва и се провикна: “Стана филм да си е.е на майката!” Цитирам дословно.
- Преди години на коктейл във Варна по случай поредния кинофестивал “Златна роза” Петър Слабаков попитал Тодор Живков стига ли му заплатата. Първия му отговорил, че към края на месеца му идва малко нанагорно. В този ред на мисли - на вас стига ли ви пенсията?
- Ще ви кажа един стар виц. Той не е много смешен, ама много точно отговаря на въпроса. Имало профсъюзно събрание на органите. Става първо сърцето: “Аз, другари, всяка минута удрям по 60 пъти. Искам по-рано пенсия.”
Става белият дроб: “Аз съм като ковашки мях - без никаква почивка. Искам по-рано пенсия!”
Става черният дроб, после и другите органи. И всички искат пенсия по-рано. Само ку.ът седи в кюшето и си трае. Викат му: “Абе, стани и ти да кажеш нещо!”. А той: “Ех, аз ако можех да стана, е.ал съм ти и пенсията!
- Какви са бъдещите ви творчески планове?
- Нека бъдем честни. Аз нямам планове. Имам само намерения. “Бай дъ уей” се казва първата ми книга.
Сега пиша едни четива
с научен привкус,
нали съм биолог, все пак
Така, де ! Дали са хубави? Във всички случаи са интересни.
Във фейсбука са ми направили страница - е, да го кажем, за фенове, която ще стартира сега в неделя.
Почти всеки ден ще пускам по един афоризъм от Джони Пенков , понякога с моя рисунка. И аз имам няколко афоризма. Ще пускам и от четивата с научен привкус. Моите неща невинаги са много умни. Ама винаги са интересни. Но и това е нещо.
Заповядайте! Търсете ме на www.facebook.com/djekistoev
- С какъв финал да завършим този разговор, г-н Стоев?
- С една житейска история. Исках да си купя бадеми. Влязох в магазина. Имаше опаковани в пластмасова кутийка. Отивам до касата. Там имаше една женица. Мислех, че е свършила, и подавам бадемите на касиерката. В този момент виждам, че тя измерва за женицата още нещо.
- О, извинете - казвам.
- Ама моля ви, ако взимате само бадемите, давайте.
Подавам ги. Измерват ги. 4 лева и 20 стотинки. Сещам се,че имам само 50 лева на цяло и докато продавачката ги развали, ще бавим добрата женица.
Обикновено джобовете ми са пълни със стотинки и бъркам да събера. В единия джоб. В другия. Накрая във вътрешния джоб на сакото. Събрах ги и много се зарадвах. Подавам стотинките на продавачката, а тя: “Няма нужда”.
- Как така? - питам
- Госпожата плати.
- Ама защо, наистина- гледам жената. Не, не я познавам.
- Нали трябва да си помагаме, нищо че сме българи, каза тя.
Благодаря някак с учудване, но после се сещам.
Тя, женицата, е видяла човек с бяла коса, на когото много му се ядат бадеми и който така се зарадвал, че е успял да събере стотинки за тях. Искам от страницата на вашия вестник да благодаря на тази жена. Не знам коя е и как се казва, но да е жива и здрава. ..
- Малко тъжно звучи този финал, дайте нещо по-весело.
- Веднъж търся по телефона режисьора Анжел Вагенщайн, чийто прякор Джеки също идва от филма “Хлапето” на Чарли Чаплин.
Та звъня на домашния му телефон, но съм объркал номера. Обади се непознат глас и аз любезно попитах: “Извините, Джеки там ли е?”.Последва кратка пауза и човекът, който се оказа познат, каза: “Джеки, знам, че не си у ред, обаче да търсиш себе си по телефона у нас, не съм го очаквал!?
-
