Като "стара" учените определят вода от голяма дълбочина, която се е събрала бавно под земята преди поне 75 години - до замърсяването на почвите с химия и радиация
Когато си наливаме чаша вода, обикновено я оценяваме по стандартните критерии – бистра ли е, вкусна ли е, свежо ли мирише. Но науката вече ни казва, че водата носи биологична памет за епохата, в която е попаднала в земните недра. Абстракт на най-новото проучване разкрива, че не само химическият състав, но и “възрастта” на водата е ключов фактор за нашето неврологично здраве. Пълното изследване ще бъде представено на 78-ата годишна среща на Американската академия по неврология в Чикаго през април 2026 г. То поставя под въпрос всичко, което знаем за “чистата” вода. И показва, че под краката ни се води тиха битка между древната чистота и модерното замърсяване. Геологията се оказва по-решаваща за здравето на мозъка, отколкото предполагаме.
Възрастта на питейната вода е пряк индикатор за риска от болестта на Паркинсон според изследоване на Barrow Neurological Institute във Финикс, Аризона. Основният извод на д-р Британи Кшижановски и нейния екип е категоричен: хората, които пият вода от ледникови водоносни хоризонти – т.нар. стара вода, формирана преди повече от 10-12 хиляди години – са в значително по-безопасна позиция. Статистиката на проучването показва, че при тези групи рискът от паркинсон е с 62% по-нисък в сравнение с тези, които пият от райони с порести карбонатни (варовикови) масиви, които са складирали вода от последните до 75 г. Проблемът на карбонатните водоносни хоризонти не е в самия калций, а в тяхната архитектура. Тези скали са осеяни с пукнатини и канали, които за повърхностните води са като бързата лента на магистрала. Валежите, паднали през последните десетилетия – “младата” вода – проникват в тях почти веднага, носейки със себе си съвременните индустриални и земеделски замърсители.
Наистина малко преувеличено, но в карстови геоложки региони хората пият “вчерашния дъжд”. За разлика от тях, ледниковите хоризонти, съставени от пясък и чакъл, действат като гигантски естествен филтър. Те забавят движението на водата и я пречистват през хилядолетията, докато тя достига дълбоките слоеве. Резултатът е биологично девствена вода, защитена от токсините на съвременната ера чрез ограничаващи земни пластове.
Изследването стъпва върху данни за над 1,2 млн. души и придава на изводите математическа недвусмисленост. Всички участници са живели в рамките на 4-5 км от 1279 места за вземане на проби от подземни води в 21 основни водоносни хоризонта. Изследователите са разглеждали възрастта на подземните води, вида на водоносния хоризонт и източника на питейна вода - например общински системи за подземни води или частни кладенци, като потенциални индикатори за излагане на невротоксични замърсители.
Статистиката е стряскаща: рискът при карбонатните води е с 62% по-висок в сравнение с ледниковите (глациални) източници. Нещо повече – “младата” вода в карбонатни системи е свързана с 11 процента по-висок риск в сравнение с 12 000-годишната вода от същия тип. Причината е защитният ефект на “древната” вода, която е била херметически запечатана под земята хилядолетия преди изобретяването на модерните невротоксини. След коригиране за фактори като възраст, пол, доходи и замърсяване на въздуха хората, чиято питейна вода идва от общински подземни водоносни системи или частни кладенци от карбонатни водоносни хоризонти, са имали 24% по-висок риск от паркинсон, отколкото тези, чиято вода е идвала от други водоносни хоризонти. А рискът от болестта намалява с 6,5% за всяко увеличение на възрастта на водата с едно стандартно отклонение. Въпреки че корелацията не означава автоматично причинно-следствена връзка, мащабът на данните на екипа говорят за надеждна повторяемост.
Терминът “глациални” идва от латинското glacies, лед, и в контекста на хидрогеологията се отнася до ледниковите водоносни хоризонти. Те преминават през пясък и чакъл, отложени от топящите се ледници. Създават се подземни резервоари, формирани от движението на огромните ледени маси по време на последната ледникова епоха.
Разликата с варовиковите системи, в които водата се стича веднага навътре през множество малки улеи, е фундаментална, обяснява Кшижановски. Когато ледниците са се движили, те са смлели скалите под себе си, оставяйки дебели пластове пясък, чакъл и глина. Водата в тези слоеве се прецежда през малките празнини между песъчинките. За разлика от пукнатините във варовика, през които водата буквално пропада веднага, пясъчните слоеве действат като гигантска пречиствателна станция. Водата се движи бавно, преминавайки през километри естествен филтър. Глинестите пластове, типични за глациалните зони, често действат като непробиваем капак и “запечатват” подземния поток. Когато водопреносната система е свързана с такъв източник, вие пиете вода, която е паднала като сняг или дъжд преди хилядолетия – дълго преди човекът да започне да използва пестициди, тежки метали или разтворители.
Обстоятелството откъде идва водата ни, включително възрастта на подземните води и видът на водоизточника, може да оформи дългосрочното неврологично здраве, каза Кшижановски. “Въпреки че са необходими допълнителни изследвания, обединяването на знанията за подземните води и здравето на централната нервна система може да помогне на хората да оценят по-добре рисковете от околната среда и да ги намалят”, казва изследоватлеката. И подчертава, че бавното просмукване през пясъка прави глациалната вода по-сигурна за неврологичното здраве в сравнение с “младата” вода от напуканите варовици.
Вододелът във възрастта на водата - 75 години, не е избран случайно. Периодът бележи една от най-критичните граници в историята на човечеството и околната среда: началото на масовата индустриализация на земеделието и химията. Времето след Втората световна война съвпада с ентусиазираното свръхизползване на синтетични химикали. Вещества като ДДТ, глифозат и различни органофосфати започват да се разпръскват масово в почвата. Водата, която се е зародила от валежи през този период, е първата в историята на планетата, която носи в себе си тези съвременни невротоксини. “Младата” вода е буквален летопис на историята на технологичното замърсяване. Тя носи в себе си коктейл от пестициди, хербициди и разтворители, които човечеството е изливало върху земята от средата на миналия век насам. И варовиковите терени са идеален проводник за бързо навлизане на химията във водата. Водата от карбонатни хоризонти обикновено е алкална и “твърда”. Въпреки че сама по себе си не е вредна и може дори да е вкусна, тя променя начина, по който определени токсини се разтварят и задържат в нея. Това може да направи редица невротоксични съединения по-стабилни и лесни за усвояване от човешкия организъм. И рискови за развитие на паркинсон.
В България карстовите територии заемат около 23% от площта на страната. Те са от огромно значение, тъй като в тях се формират най-големите запаси от подземни води и се намират най-дългите и красиви пещери.
Как се доказва стандартно възрастта на водата?
Чрез изотопен маркер. В хидрогеологията съществува много прецизен начин да се определи дали водата е “нова”, или “древна”. По време на ядрените опити в атмосферата през 50-те и 60-те години на XX век се освобождава голямо количество тритий - радиоактивен изотоп на водорода. Така че се търси следата на водородната бомба във водата. Ако има тритий, тя е на по-малко от 70-80 години и е потенциално изложена на индустриално замърсяване. От своя страна с радиовъглероден анализ се доказва възраст с мащабите на хилядолетия от прединдустриалната епоха.
Най-лесният индикатор се използва от хората, които разчитат на вода от кладенци. Стойности на нитратите близо до нула - под 1 милиграм на литър, са сигурен знак за стара вода, защитена между втвърдени хоризонти. Ако в една вода няма тритий, учените знаят със сигурност, че тя е “антична” и е била изолирана под земята още преди ядрената ера и масовата химия.
Карбонатните системи често увличат през варовика метали като манган, желязо, мед. Хроничното излагане на манган обаче може да доведе до състояние, наречено манганизъм, който имитира симптомите на паркинсон, тъй като металът директно уврежда базалните ганглии в мозъка. Важно е да се отбележи, че рискът е комбинация от генетична предразположеност и дълготрайна експозиция, смята науката.
Наред с ледниковите дълбоки източници стари води са и артезианските. Най-характерното за тях е, че излизат на повърхността без нужда от помпа. Това се случва, защото водата е заклещена между два непропускливи слоя като глина, които я притискат. Когато се направи сондаж, налягането я изтласква като естествен фонтан. Това гарантира, че в кладенеца не влизат повърхностни води, което е ключово за нейната чистота.
Терминът произлиза от бившата френска провинция Артоа. Там през 1126 г. монаси от ордена на картузианците пробиват първия в Европа артезиански кладенец. Технологията им е била толкова прецизна, че някои от тези кладенци са функционирали векове наред.
Най-големият и дълбок артезиански басейн в света заема 22% от територията на Австралия - над 1,7 милиона квадратни километра. Водата там е на възраст до 2 милиона години. Смята се, че това е най-старата питейна вода на планетата, която е била напълно защитена от всякакви климатични и човешки промени на повърхността.
Понеже артезианските води в повечето случаи са дълбоки - и над 500–1000 м, те не се влияят от смяната на сезоните. Температурата им е постоянна целогодишно. Освен това поради хилядолетния си престой под налягане те са естествено структурирани и богати на минерали, но без бактерии.
Важно уточнение е, че то този вид води невинаги са “стари”. Артезианската вода, която излиза от 20–30 метра дълбочина, обичайно не е. Тя пак е под наляганеп - артезианска, но е “млада”.
У нас най-обширният артезиански басейн е в Дунавската равнина с център Ломската депресия. Софийската котловина е класически пример за затворен басейн. Под столицата има няколко нива различно стари подземни води. Минералната вода, на която София е богата, се счита преобладаващо за стара, особено горещата и идващата от големи дълбочини. В зависимост от източника обаче може да е на десетки или стотици години. За да се нарече “минерална”, тя трябва да е защитена от повърхностни примеси, което изисква дълбочина и време за филтрация. Важното при нея не е само възрастта, а постоянството на химичния състав. Изворната вода за разлика от артезианската и минералната изтича естествено на повърхността - извор. Тя се подхранва от валежи, които попиват в почвата и излизат сравнително бързо - от няколко месеца до няколко години. Тъй като е по-млада и по-близо до повърхността, е относително по-уязвима на климатични промени и замърсявания.
Оказва се, изобщо не е просто да преценим каква вода пием. Ако търсим максимална защита за мозъка според новите данни от американското проучване, най-сигурният избор са дълбоките/стари води от силикатни - гранитни, райони, които показват 0,0 мг/л съдържание на нитрати.
