През 10-20 години се явява недоволство от основния закон и напира жаждата да се променя
Приетата от първото ни Велико народно събрание конституция е смятана от мнозина за образец за времето си. Има заемки от френската, белгийската и руската. Тя обаче не дава много възможности на княза да управлява. Също както и днешната - на президента.
Либерали и консерватори се редуват за по няколко месеца във властта, но нито министрите, нито разделения между двете партии народ слушат Александър Батенберг. Той пък суспендира основния държавен закон. В нарочно възвание към българския народ обвява:
“Днес отечеството ни, съвършено дискредитирано отвън, се намира в голямо разстройство вътре.”
Князът иска седем години извънредни пълномощия, бюджетът за 1881 г. да се прехвърли за следващата година, а в тия 7 г. той да има право да свика Велико народно събрание, което да прегледа и промени действащата конституция. За тази цел насрочва избори, но либералите, противници на тези му искания, печелят с голям резултат в Търново и събранието е свикано в Свищов. Като вижда какво става по изборите, как се организират и как преминава гласуването, английският консул в Русе В. Х. Датзиел употребява израза “дивашка нация”.
Второто велико народно събрание трае само ден, но пък дава правомощията, които самият княз иска. Александър Батенберг чака на кораба “Ориент” на река Дунав да му донесат подписания протокол. На следващия ден руснакът Казимир Ернрот, бил за кратко военен министър, министър-председател и министър на вътрешните работи, напуска България. Събранието в Свищов може да е траяло само ден, но времето се оказва достатъчно да се гласува решение за даване под съд на Драган Цанков, Петко Славейков, Петко Каравелов и Никола Сукнаров. Мотивът е, че те “направили всичко, за да докарат в отечеството ни чуждо вмешателство”. По-късно са помилвани от княза.
Въпреки режима на пълномощията, който въвежда, Батенберг абдикира през 1886 г.
Тогава се свиква Третото велико народно събрание. Заседава от 19 октомври 1886 до 3 август 1887 г. То трябва да избира отново български княз.
На 29 октомври определя пак Валдемар Датски да застане начело на българския престол. Той е кандидатствал за вакантния трон и през 1879 г. Валдемар е син на датския крал Християн IX, брат на гръцкия крал Георг I и на руската императрица Мария. Изборът трае точно 5 минути. Решава се делегация от Димитър Греков, Захари Байкушев, д-р Димитър Михайлов, Кесим Зааде и тогавашния парламентарен шеф Георги Живков да връчи указа на новоизбрания княз. На 11 ноември обаче Валдемар праща телеграма, че “ми се струва, че ще бъда лично възпрепятстван от други обязаности”. След ден и баща му праща друга депеша, в която обяснява, че ще бъде невъзможно на сина му да приеме депутацията.
Петко Каравелов подава оставка и тя е приета от регентството заради разногласия със Стефан Стамболов и Сава Муткуров. Те също се оттеглят, “поради щото не са си свършили работата”. В тяхна защита депутатът д-р Рачов се произнася от трибуната: “Трябва ли да оставим България в неизвестност, или да я уредим какво-годе?”
Депутатите това и правят – уреждат я “какво-годе”. По предложение на Захари Стоянов, подпредседател на събранието, се назначават Димитър Греков, Константин Стоилов и Кочо Хаджикалчев да търсят из Европа нов княз. Предложили са Фердинанд и на 25 юни 1887 г. 474 депутати единодушно го избират. Регентите пак подават оставка – този път, защото са си свършили работата. Това Народно събрание заседава в три сесии и показва, че работата по избор на български княз съвсем не е била лесна.
Следващите две велики народни събрания продължават по вече наложеното правило да се променя конституцията. Причината е Фердинанд.
Четвъртото трае от 3 до 15 май 1893 г. То се занимава основно с вярата на българския княз и престолонаследника, описани в чл. 38, но наред с него променя още и девет члена. Решава се “числото на депутатите за Велико народно събрание да е равно на двойното число на предишното обикновено събрание”. По този повод депутатът Ст. Ив. Цвикю казва от парламентарната трибуна: “Питам ви, господа, где е по-голяма гаранция – дали един народ като се управлява от 300 или 550 представители, или като се управлява от 150. Не е ли у нас Народното събрание контрольор на едно правителство?”
Петото Велико народно събрание решава през 1911 г. в конституцията титлата княз да се замени с цар. Фердинанд се е провъзгласил за такъв още с обявяване на независимостта на 22 септември 1908 г. Другата по-съществена промяна е, че на царя се дава право да сключва договори с други държави, като “тайните клаузи не отменят явните”. С това цялата външна политика се събира в ръцете и волята на царя. И като това е така да му се дават извънредни пълномощия, то и цивилната листа за издръжката му трябва да се промени. Тя е увеличена от 600 000 на 1 250 000 златни лева. Само през 1911 година обаче цар Фердинанд е похарчил 2 080 000 лева, а допълнително му е гласувано извънредно увеличение от 500 хил. лева за издръжка на дворците. Другата му привилегия, залегнала в конституцията, е, че той е освободен от данъци както за стопанството в двореца “Врана”, така и за избата в Евксиноград, от която продава вина из цяла Европа. По този повод Янко Сакъзов държи пространна реч за личния режим на Фердинанд и обвинява Народната партия на Иван Е. Гешов, че е написала прокламация в своя орган “Мир” на 1 март 1911 г.: “Княже, викай други партии, викай нас, които ще ти доведем послушно болшинство, за да вдигне ръка за прокарването на тези така нужни на теб изменения.” Сакъзов анализира очевидното – от 16 март на власт е Народната партия и личният режим на Фердинанд е факт. Той ще продължава и при сина му Борис.
Шестото народно събрание е най-продължително – от 7 ноември 1946 до 21 октомври 1949 г.
То обаче си кара по традицията на предходното. Поправките в конституцията се знаят предварително, а събранието трябва само да ги узакони. За да се демонстрира демократичност пред външния свят, в почетната ложа са отредени места за посланиците на СССР, Румъния, Франция, Чехословакия, Швеция, Италия, Турция и Албания.
На най-видно място са председателят на Съюзната контролна комисия у нас ген. Бирюзов и членовете ѝ Черепанов и Сючков. Американци и англичани, членове на същата тая комисия, липсват. На опозицията е отнета думата – тя се представлява само от земеделеца Никола Петков и Коста Лулчев. Постоянен председател на Народното събрание е Васил Коларов, а временен – д-р Рачо Ангелов. На практика след 27 август 1947 г. това Велико народно събрание остава без опозиция – тогава е гласуван Закон за разтуряне на БЗНС “Никола Петков”. Конституцията е приета на 4 декември 1947 г. и влиза в сила на 6 декември. Нейният чл. 1 гласи: “България е Народна република с представително управление”. Наред с това Шестото велико народно събрание приема и основните тоталитарни закони в бъдещия соцрежим – за национализация на предприятията, мините и банките и за коопериране на земята. Приема и Закон за трудово-поземлената собственост, за отчуждените имоти, за адвокатите, че дори и за БАН. Такова предложение в първите години след 1990-а пък раздразни академичните среди.
Приет е и Закон за извънреден бюджетен кредит в размер на 14 млрд. лева. Пак с решение на Шестото велико народно събрание са изкупени 330 хил. акции на българските “Обединени тютюневи фабрики” от Банк дьо Пари с цел да се монополизира тютюнопроизводството, практика, която продължава май и до днес.
Шестото велико народно събрание отпуска и първите народни пенсии за заслужили. В Правилника за вътрешния ред е записано, че “народният представител има абсолютна неприкосновеност”. То слага началото и на една друга антипарламентарна практика – законите се гласуват за секунди с вдигане на ръка и “Болшинство. Приема се”.
Любопитен факт е, че член на Комисията по проверка на изборите, заедно с още 61 народни представители, е младият Тодор Живков. На него през 1971 г. не му трябваше Велико, а само Обикновено народно събрание, което да промени конституцията – тогава бе създаден Държавният съвет и бе приет прословутият и до днес чл. 1 за ръководната роля на партията.
Седмото велико народно събрание бе свикано след “избухване на демокрацията” и заседаваше от 10 юли 1990 до юли 1991 г. В него участваха 400 депутати.
Това последно засега ВНС остана в историята с няколко свои решения:
прие оставката на Петър Младенов като председател (президент) на Република България и избра за негов наследник Желю Желев. За пръв път бивш държавен глава трябваше да бъде изслушан от парламента – Стоян Ганев направи предложение Тодор Живков да дава обяснение пред депутатите. Левите Стефан Продев, Нешка Робева, Анжел Вагенщайн, Светлин Русев, Велко Вълканов, Добрин Спасов и Петър Балабанов внесоха предложение всеки народен представител да подпише декларация, че не е бил информатор на ДС. Искането им бе по повод на публикация във в. “Факс”, изнесъл списъка с депутатите агенти на Шесто управление на бившата Държавна сигурност. Идеята не бе приета, а комисията по досиетата към ВНС, председателствана от Георги Тамбуев, така и не оповести имената на доносниците сред великите депутати. При разгорещената дискусия в пленарната зала, продължила два дни, Седмото велико народно събрание реши досиетата да не се отварят и завеща тази задача на наследниците си, което пък на час по лъжичка се прави и до днес буни партийните духове из държавата.
Най-новата ни конституция бе гласувана окончателно на 12 юли 1991 г. Тридесет и деветима сини депутати изразиха недоволството си от нея с гладна стачка в градинката срещу Народното събрание откъм храм-паметника “Св. Ал. Невски”. СДС се разцепи – половината от основателите му, начело с д-р Петър Дертлиев, се наредиха сред “бащите” на модерната българска конституция, другите я отрекоха.
Сега отново тече закъснял дебат относно последните промени, орязване на правомощията на президента и т. нар. домова книга, от която трудно се избира служебен премиер. А всъщност се оказва, че седем велики народни събрания не успяха да направят конституция, от която всички да са доволни, и тя през десетина-двадесет години непрекъснато се “подобрява”.
Тук е мястото да припомним, че Калчо Дренков, един от депутатите през 1879 г., приели Търновската конституция, по повод 25-годишнината ѝ казва: “Засега у нас не може да става дума за конституционно управление – народът не разполага сам със съдбините си, те се намират почти изключително в ръцете на короната. Докато това е така, всякога ще имаме некадърни управници, готови да продадат за свой личен интерес най-жизнените интереси на страната ни”.
Спокойно можем да сменим “короната” с “управляващата партия”, без да се променя смисълът.
Казано през годините по
повод на основния закон:
Княз Дондуков - Корсаков в поздравление към депутатите в Търново:
Бъдещето ще покаже доколко съставената от вас Конституция съответства на действителните нужди на страната и изразява стремежите на българския народ, но горещият ви и искрен патриотизъм, който събудихте, ме уверява, че новата конституция ще послужи напълно за благоразумна свобода и законност, а следователно ще е залог за щастието, благоденствието и нравственото преуспяване на вашата родина.
Васил Коларов на 4 декември 1947 г.:
Конституцията на Народна република България е една от най-демократичните и прогресивни конституции в света. Тя оставя далеч зад себе си конституциите на всички западни формални демокрации, демокрации на книга, но плутокрации на дело, които тъй ревностно се превъзнасят от империалистите, подпалвачите на нови войни и представителите на международната реакция.
Новата конституция, която Великото народно събрание току-що гласува и прие, е неоспоримо доказателство, че българският народ е достигнал едно високо равнище на политическа и духовна зрялост като свободна, независима и прогресивна нация, че наред с другите славянски народи той заема едно завидно място в семейството на демократичните и прогресивни народи.
Министър-председателят Димитър Попов на 12 юли 1991 г.:
Новата Конституция на България се роди. Тя вече е факт и не може да бъде поставена под съмнение. Родихте я вие, ние бяхме съпричастни на този процес. Тя не е ваша само, тя си е наша, тя е конституцията на целия български народ.
Оттук нататък трябва да застанем на друга позиция. Това, което е написано на входа на тази свещена сграда “Съединението прави силата.
Едни гласуваха за тази конституция. Други нямаха куража за нея или не пожелаха да гласуват. Все едно. Това беше битка, парламентарна битка тук, в тази зала. Оттук нататък по силата на конституционното право тя е еднакво задължителна с всичка сила и за ония, които я сътвориха и гласуваха за нея, и за ония, които до този момент я отричаха.
Позволявам си да припомня това, което вие сте написали в увода към тая конституция. В нейната основа стоят общочовешки ценности – свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост. Битки парламентарни тук да, навън – мир и търпимост.
