Ние сме вманиачени във “верния отговор”. Тестовете с ограждане на буквички са за касови апарати, не за хора, казва председателят на Сдружението на директорите в системата на средното образование
Още акценти от интервюто:
- Ако хиляди ученици подадат жалби след матурите, детето чака решение, а университетските места се запълват
- Виждаме епидемия от тревожност и депресия сред тийнейджърите. Те живеят в свят на филтрирани лица и изкривена реалност
- Не бива телефонът да се прибира от страх от наказание, а защото часът е по-интересен от TikTok
- Не говорим за това да учим децата да палят свещи. Говорим за концепции като милосърдие, прошка, честност
- Г-н Александров, родители излязоха с петиция от програмата за началния курс да се премахнат чуждите автори и да се учат само български творби. Какво мислите за това?
- Петицията стъпва върху разбираема тревога - че в най-ранните години децата трябва да изградят връзка с българския език, литература и идентичност. Това е напълно основателно. Проблемът е, че оттам нататък се стига до крайност – пълно премахване на чуждите произведения.
Истината е, че децата спокойно могат да четат и Иван Вазов, и Ханс Кристиан Андерсен, без това да разклаща идентичността им. По-скоро обратното - разширява им хоризонта. Образованието не е избор “или–или”, а търсене на баланс.
Тонът на петицията също пречи на смисления разговор – когато се говори за “заплаха за националната сигурност”, аргументите започват да звучат повече емоционално, отколкото педагогически.
Ако има проблем, той не е в това, че има чужди автори, а дали подборът е качествен и дали българската литература има достатъчно силно присъствие. Решението не е да затворим вратата към света, а да подредим по-добре собствения си дом.
- Тези дни имаше емоции около изпитните работи на матурата, ВАС реши, че оценката няма да е окончателна. След това пък МОН излезе с проект за промяна в наредбата, според която оценката е окончателна, но абитуриeнтите ще могат в 3-дневен срок да си видят работите. Проблем ли е това?
- На пръв поглед изглежда справедливо — детето с несправедлива оценка заслужава втори шанс. Разбирам усещането. Но когато се замисля по-трезво, картината ме тревожи.
В Германия, Франция, Австрия матурата е финална институционална оценка. Не защото системата там е безгрешна, а защото е изградена така, че грешката да е изключена предварително - двама независими проверители, анонимност, ясни критерии. Ние вместо да поправим процеса, отворихме съдебната врата. И последствията са съвсем конкретни: матурите свършват в края на май, кандидатстването е в юли. Ако хиляди ученици подадат жалби и съдът назначава вещи лица, детето чака решение, докато университетските места се запълват. Чия справедливост защитихме в крайна сметка?
Има и нещо друго, което ме боли: това решение казва на учителя “твоята експертна преценка подлежи на съдебна ревизия”. Демотивацията в системата не идва само от ниските заплати.
Да, техническите грешки трябва да се коригират. Но объркан регистрационен номер е различно от “не съм съгласен с оценката”. Финалната оценка трябва да е именно финална. Не защото сме жестоки, а защото без тази окончателност самият изпит губи смисъл.
- Написахте емоционален фейсбук пост за странния “навик на училището” да подрязва крилата на мислещите ученици, да създава отличници, които се страхуват да не сгрешат. Къде е грешката в системата? И как може да се поправи?
- Бях остър в този пост, защото ми беше писнало. Писнало ми е да виждам деца, чийто първи въпрос е “Това на външното оценяване ли влиза?” вместо “Защо е така?”. Ние сме вманиачени във “верния отговор”. Тестовете с ограждане на буквички са за касови апарати, не за хора. Трябват ни проекти, дебати, способността да защитиш теза — дори тя да е грешна.
Защото наказването на грешката е дълбоко вкоренено в нашата изпитна култура.
Оценяваме това, което ученикът не знае, а не това, което може. Така отглеждаме “отличници на статуквото” - деца, които възпроизвеждат отлично чужди мисли, но се парализират пред нестандартен въпрос. Онзи млад човек, който се страхува да не сгреши, е бил дете, което ние сме наказвали достатъчно пъти за смелостта да мисли по различен начин. Имаме вина за това. И накрая: автономията на учителя е предпоставка за свободата на ученика. Там, където учителят е свободен, ученикът диша.
- Какво трябва да е образованието в условията на изкуствения интелект?
- Промяната не е в това просто да добавим ИИ в часовете. Тя е в това да променим начина, по който изобщо се учи. Голяма част от уроците днес са изградени около идеята, че ученикът трябва да запомни и да възпроизведе. Но когато всяка информация е на един въпрос разстояние, това просто губи смисъл. По-логично е часовете да започват с въпроси, които карат учениците да мислят - не с готови обяснения. Да търсят, да обсъждат, да оспорват, включително с помощта на ИИ. Същото важи за оценяването. Ако продължим да питаме само кой какво е запомнил, ще продължат да учат наизуст. Но ако оценяваме как разсъждават, как защитават позиция, как разпознават грешна информация, начинът им на учене ще се промени сам. Изкуственият интелект всъщност е огледало за системата. Той показва ясно ограниченията на модел, основан на запаметяване. За да го използваш добре, ти трябва не повърхностно знание, а дълбоко разбиране - способността да правиш връзки, да тълкуваш, да прилагаш в нова ситуация.
Изкуственият интелект не е нито враг, нито заплаха. Той е мощен инструмент, но разгръща потенциала си само в ръцете на хора със самостоятелно мислене. Точно затова образованието трябва да произвежда точно такива хора.
- Докъде стигна борбата с телефоните в училище?
- Подкрепям европейската вълна за ограничаване и имам причини за това. Виждаме епидемия от тревожност и депресия сред тийнейджърите. Те живеят в свят на филтрирани лица и изкривена реалност. Пауза до 15-годишна възраст би им дала шанс да изградят истинско Аз, преди да го хвърлят на вълците в интернет. Но борбата с телефоните не бива да е война с технологиите - трябва да е битка за вниманието на детето. Много училища имат правила, но забраната сама по себе си не работи дългосрочно. Целта е телефонът да се прибира не от страх от наказание, а защото в часа се случва нещо по-интересно от TikTok. Пълната забрана в междучасията пък е полезна по друга причина - децата отново се учат да си говорят очи в очи. И това не е малко.
- Казахте, че все повече европейски държави забраняват социалните мрежи за деца до 15 г. Трябва ли това да се случи и у нас?
- Подкрепям регулацията. Детето до 15 години няма психичната защита да се справи с алгоритъм, създаден да предизвиква пристрастяване. Но имам задължителна уговорка: ако просто забраним, децата ще си направят фалшиви профили и проблемът ще се премести в нелегалност. Забраната трябва да върви заедно с обучение - децата да разбират как работят алгоритмите, защо им се показват определени видеа, как се манипулира вниманието. И още нещо: родителите трябва да са част от решението. Не можем да даваме на 10-годишно дете смартфон с неограничен достъп и после да обвиняваме държавата, че не го е опазила. Отговорността е споделена.
- Ще се възобнови ли разговорът за въвеждането на предмета “Религия и добродетели”?
- Не говорим за това да учим децата да палят свещи. Говорим за концепции като милосърдие, прошка, честност. В момента децата се възпитават от инфлуенсъри, чиято единствена ценност е броят лайкове. Ако в училище не се разговаря за това какво е добро и зло извън Наказателния кодекс, губим бъдещи граждани.
Имах случай миналата година. Ученик от осми клас беше написал изключително агресивни неща в класовия чат към съученик с различен етнос. Попитах го: Знаеш ли нещо за религията на това момче? Какво празнува семейството му? Не знаеше нищо. Беше възпроизвел клише от социалните мрежи. Това не е проблем на вярата. Това е проблем на невежеството. И училището има роля тук.
Но начинът е от решаващо значение. Ако предметът е “православие с оценка и изпит”, не, благодаря. Ако е “Да разберем света около нас: религии, етика, ценности”, това е нещо, от което всяко дете има нужда. Представете си урок, в който учениците изследват как различните религии отговарят на един въпрос: Какво значи да си добър човек? Това не е индоктринация - това е образование.
- Учи ли се повече математика и природни науки вече?
- Има усилия - повече часове, повече STEM кабинети, повече олимпиади. Но количеството не е достатъчно. Проблемът не е в часовете, а в подхода. Програмите ни са пълни с интелектуален баласт. Защо един седмокласник трябва да знае наизуст устройството на митохондриите до последния детайл, ако не може да разчете изследванията на кръвта си? Трябва ни математика за живота - лихви, проценти, логика, вероятности. Трябва ни наука, която обяснява защо небето е синьо и как да пестим енергия — не сухи формули, забравени пет минути след изпита.
Децата имат естествено любопитство. Системата трябва да го подкрепя, не да го задушава. Математиката не е сбор от формули, тя е начин на мислене. Когато я преподаваме така, всичко се променя.
- Кога ще бъдат променени учебните програми?
- Работата е започната отдавна и продължава, но процесът е бавен. Засяга всички предмети и всички класове. Облекчаването е неизбежно, светът се променя твърде бързо. Фокусът трябва да се премести от “колко знаеш” към “как мислиш”. Само че това е и най-отлаганата реформа, защото е политически най-трудна. Всяка промяна минава през битка. Опитваме се да намалим материала по история в шести клас — веднага се вдигат гласове: Как така децата няма да учат за Първата българска държава в детайли? Аргументът е емоционален, но грешен. Децата не помнят детайли - те помнят разкази. По-добре три битки, разбрани дълбоко, отколкото двадесет дати, назубрени за теста.
Истинската реформа изисква смелостта да се каже: Това няма да го учим повече. Не защото не е важно, а защото не е най-важното за тази възраст. Министърът, който има куража да го направи, ще бъде запомнен.
Най-важното е приемственост. Образованието не може да се реформира на всеки две години. Добре е всяко правителство да стъпи върху вече започнатото и да го надгради, а не да почва от нулата. Приоритетите, за които има консенсус в експертната общност, са ясни: облекчаване на учебните програми, модернизиране на оценяването, по-силна подкрепа за учителите и дигитализация - не като техника, а като промяна в методите. Всичко останало идва след това.
CV
- Завършил математика в Пловдивския университет
- Има над 30 години опит в образованието
- Директор на 51-о средно училище “Елисавета Багряна” от 2004 до 2025 г.
- Съветник на министъра на образованието
- Заместник-председател на комисията по иновации в МОН и председател на Сдружението на директорите в системата на образованието в България
- Директор на училища “Питагор”
