Не е да кажем "Не ми пука кой с кого спи". Правото на хомосексуалните на семейства и на всякакви професии е истинското приемане, казва социалният антрополог
- Д-р Георгиев, политиците са извадка на обществото и е логично сред тях да има не един хомосексуален. Защо обаче това се крие и отрича?
- Дълга тема, която не засяга само политиците, а въобще всякакви обществени личности. Свързана е и с това, че като цяло имаме сериозна обществена стигма към всякакви различни хора.
Стигмата прави успеха на тези личности по-сложен. Затова човек може да се опита да прикрие това, за да не се самосаботира. Когато някой каже: “Аз съм от тази група, просто вие досега не знаехте”, абсолютно му пада социалният и културният капитал. Затова всъщност е толкова трудно, изисква и кураж.
За публичните личности
има определена математика на харесването
Тя пречи на каузата, ако каузата е по-добра приемственост на хомосексуалните.
Стигмите пречат на всички. Човек може да е хетеросексуален, но да бъде набеден в едно такова общество като нашето и пак да бъде дискриминиран. Различната сексуалност може да бъде повод и за черен пиар от политически опоненти, също и за някакъв тип изнудване.
- Но обществото ни не става ли по-приемащо?
- Със сигурност има промяна, особено поколенческа - по-младите са с повече положителни нагласи. Тя е видима, но това само по себе си не е достатъчно. А и ако за толерантност приемаме “На мен не ми пука кой с кого спи”, това не е достатъчно. Защото трябва да се съгласим, че всички имаме едни и същи права като двойки, домакинства, семейства и т.н. Все още сме далеч от това.
- Отричането и прикриването не дразнят ли повече? Избирателят няма ли нужда политикът, на когото се доверява, да бъде честен с него?
- Ответната реакция може да бъде и “Какво ми пука, въпросът е да си върши работата”. Което пак ни връща в изходната позиция - доколко си даваме сметка, че сексуалността е нещо, което съществува в обществото извън това с кого си лягаш. Тя е начинът ти на живот. За жалост, “да скриеш” е единственият вариант, с който да се избяга от математиката на избиратели. Т.е. въпросът е дали един политик повече би загубил, отколкото да спечели, ако е искрен.
Човек с всякакъв личен живот би трябвало да има възможността за всякакъв тип работа, включително да се занимава с политика. Въпросът е, че скритият живот наистина дразни. На теория не би трябвало въобще да се интересуваме от личното пространство на някакви хора. Но в момента, в който си публична фигура, части от него неизменно стават обществено достояние и може да бъдат използвани за някакъв тип дискредитация.
- Яростното публично отричане на въпрос за сексуалната ориентация не дава ли послание на обществото, че е лошо да си гей?
- Абсолютно, то затвърждава стигмата. Отговаряйки на въпроса “Ти гей ли си?”, човек може да каже, че това няма отношение към работата му, да признае или отрече. Но в момента, в който даде отрицателен отговор и започне да го акцентира яростно, се потвърждава, че не е окей да си гей.
- А защо са предразсъдъците на хората? По-малко симпатични ли са им гейовете, или има страх, че ще прокарат законодателство за хомосексуалните?
- И двете неща съществуват. От една страна,
когато си стигматизиран, обществото не те вижда като пълноценен и нормален човек, а оттам потенциално си и некачествен политик
От друга страна, когато се фокусираме твърде много върху идентичността на някого, правим грешка да го вкараме в една-единствена кутийка - ако си гей, се занимаваш с гей политики. Това отново са предразсъдъци. Тези хора не са само сексуалността си. Все пак един гей може да бъде и консервативен.
- Такъв е примерът с председателката на “Алтернатива за Германия” Алис Вайдел. Каква е разликата във възприятията на българското и немското общество?
- Със сигурност немското общество е доста по-толерантно и приемащо от нашето, макар да има своите вътрешни разлики - и демографски, и географски. Но председателката на АЕД е класически пример за човек, който гони едни политики в публичния си образ, а всъщност провежда съвсем друго в личния си живот.
В нашия изключително хаотичен в последните години политически живот всеки един политик се опитва максимално да държи някакъв образ, който е изчислил за най-приемлив.
- Но не се ли възпитава обществото от горе - с примери за представители от различни малцинства?
- Да, публичните образи могат да бъдат някаква положителна сила за промяна. Разговорът се води отдавна в социалните науки и в някои политически кръгове. Представителят на някакво малцинство вдъхновява и дава добър пример. Все още има определен тип професии, за които продължаваме да мислим, че хомосексуалните не стават за тях. Абсолютно
важно е да има този тип представителност, открити гей политици. Репрезентацията дава кураж на едни хора да влязат в едни професии
Съответно това помага на тия хора после по-някакъв начин да направят тази среда по-здравословна.
- Лицемерно ли е, че и в либерални партии, които би следвало да дават този пример, се пази тайната?
- Отново е диктувано от стигмата. В крайна сметка всеки има неприкосновеност на личния живот. Не можем да накараме някого да си каже, че е гей, ако това го поставя под някакъв риск - нещо, което се случва при хората, за които е публична тайна, че са гейове. Не можем да им отнемем правото на личен живот.
Но съществува и другият разговор - говорим за публични личности. Дали не е в обществен интерес да са искрени, дали не е по-добрият ход? Със сигурност може да бъде прочетено като лицемерно и със сигурност това лицемерие може да бъде повод за гняв и разочарование. При всички положения либералните партии, макар и плахо, имат идеята за равнопоставеност и толерантност. Знаем, че за това дори са обвинявани от опонентите си, че рушат традиционните ценности.
- Това омагьосан кръг ли е - стигмата диктува на политиците техните решения, а в същото време пък политиците диктуват стигмата?
- За жалост, да. Стигмата ще изчезне, когато имаме открити гей публични фигури, ама тази стигма ги кара да отричат и да се крият. Винаги излизането от тия омагьосани кръгове е трудно. Но опитът, който сме натрупали в социалните науки, показва, че насилствените промени водят до краткосрочни ефекти, а след това могат да рикошират обратно към нас. Така че как излизаме от тоя омагьосан кръг, е хубав въпрос.
Първо е нужно представителство, а после много внимателно и търпеливо обясняване, защо това паническо отричане на обвинения в хомосексуалност затвърждава стигмата. Когато приемаш въпроса “Ти гей ли си?” като някаква сериозна тежка лична нападка, автоматично затвърждаваш тезата, че не е хубаво да си гей. Вместо да се каже “Не е важно”, се започва много категорично отхвърляне. Когато полагаме много усилия категорично да се разграничим от дадена група хора, в случая хомосексуалните, ние затвърждаваме разбирането, че тази група хора не са окей.
CV
Константин Георгиев е роден през 1993 г.
Завършва антропология и кино в Нов български университет.
Преподавател е в НБУ.
Докторант на университета "Райс" в Хюстън.
Специалист е по темите за гражданските изследвания, политическото въображение и насилието.
Съосновател на "Космотехника" - група организатори на дебати
