Когато устните се уголемяват до деформация, това само прилича на естетически избор, но е неистовото желание да бъда видян, желан, приет, казва тя
- Г-жо Соколова, защо българката си прави толкова големи устни?
- В последните години лицето престана да бъде даденост. То се превърна в проект и може да се моделира, коригира, подобрява и дори конструира наново. Устните се уголемяват, скулите се повдигат, линията на челюстта се изостря, а понякога дори цветът на очите се променя. Но зад всички тези интервенции стои въпросът: какво всъщност променям - лицето или нещо много по-дълбоко?
Психологически, лицето е нашата първа идентичност, защото е мястото, където се срещаме с другия. Но още по-важно, това е първото, чрез което сме били видени (или не). Още в ранното развитие лицето на майката отразява детето. Ако този поглед е бил недостатъчно приемащ, недостатъчно оглеждащ или противоречив, в психиката остава една празнина и едно неясно усещане за “не съм достатъчен такъв, какъвто съм”. Корекциите на лицето често са опит да се запълни точно тази празнина. Те са външен отговор на вътрешен дефицит.
Особено показателни са устните. В психосоматичен и символен план устните са свързани с най-ранното преживяване на удоволствие, сигурност и свързаност: храненето, близостта, целувката, гласът. Те са границата между вътрешния и външния свят. Орган на желание и комуникация. Когато устните се уголемяват, понякога до степен на деформация, това само прилича на естетически избор, но всъщност е неистовото желание да бъда видяна/видян.
То е несъзнаваният опит за усилване на способността да бъдеш желан, приет, способността да получаваш внимание и способността да задържаш другия. Но парадоксът е, че колкото повече се усилва формата, толкова повече се губи автентичността, а с нея и истинската свързаност.
- Но кога тази корекция преминава в липса на самокритичност?
- Този момент настъпва, когато външният образ започне да доминира в съзнанието и регулира вътрешното усещане за стойност. Тогава човек вече не преживява себе си отвътре, а единствено през отражението в огледалото, в камерата, в погледа на другите. В тази точка корекциите престават да бъдат избор и се превръщат в необходимост. Тук често се включва механизъм, близък до зависимост: интервенция - краткотрайно облекчение - връщане на вътрешната празнота - нова корекция. В този контекст могат да се разграничат два основни вътрешни конфликта, водещи до това поведение, съответстващи на травмите на изоставяне и отхвърляне.
При травмата от изоставяне психичното преживяване е страх от загуба на връзка, емоционална празнота, силна зависимост от близост и внимание. Най-честите корекции са усилване на зони, свързани с привличане и контакт: най-често устни. Тяхното уголемяване символно цели да увеличи желаността, видимостта и способността за задържане на другия. Характерна е тенденцията към повторяемост и постепенно загубване на мярката, тъй като вътрешната нужда остава ненаситена.
Травмата от отхвърляне казва: “Не съм правилен, не съм достатъчно добър такъв, какъвто съм”. Психичното преживяване е за дефектност, вътрешна критичност, стремеж към корекция и съответствие. Затова честите корекции са структуриращи интервенции в подчертани скули, изразена челюст, изчистени контури. Те създават усещане за форма, контрол и “правилност”, компенсирайки вътрешната несигурност и нуждата да бъда приет чрез съвършенство. И в двата случая лицето се превръща в психосоматично поле, върху което се разиграва опит за справяне с дълбок вътрешен дефицит.
- Тоест е важен вътрешният критерий?
- Без него границата между “подобрение” и “деформация” се размива и вулгарността всъщност е загубена мярка. А тя идва отвътре, от стабилно чувство за “аз”.
- Допринасят ли социалните мрежи и следването на жени с прекалено много корекции?
- Да. Съвременната култура допълнително усилва този процес. Социалните мрежи, които свързват животите ни, създават стандарти, непринадлежащи на реални лица, а на филтрирани образи. Така човек започва да се сравнява вече не с други обикновени хора, а с нереалистични конструкции. И неизбежно губи. В този смисъл промените и корекциите се превръщат в съвременен език. Симптом. Разказ за нуждата да бъдеш видян, харесан и избран. Дълбоко липсва вярата обаче, че това е възможно с истинското ти лице.
И може би най-важният въпрос не е “Защо хората променят лицата си”, а “Какво в мен не е било достатъчно прието, за да имам нужда да го коригирам цял живот”.
