В този проект ви разказваме 20 истории на българи от Клуба на модерните оптимисти, защото трендът днес е да вярваш, че ще успееш. И да има кой да те подкрепи. Този път ви представяме интерактивна експозиция "Войникът в униформата на човек. Девета пехотна плевенска дивизия във войните за национално обединение (1912 – 1918)" в Регионален исторически музей-Плевен.
Експозицията е разказ за това, че пред страшното лице на войната герои са обикновените хора, принудени да оцеляват и защитават семейството, родината и идеалите си. Те преминават през войните с копнежа за мирен живот след битките. Осъществяването на изложбата е колаборация между Регионалния исторически музей – Плевен, и Студио "Сфера", част от "Риск Електроникс".
- Г-н Петров, какво представлява интерактивната изложба “Войникът в униформата на човек. Девета пехотна плевенска дивизия във войните за национално обединение (1912 – 1918)”, която е разположена в Регионалния исторически музей в Плевен?
- Зад това дълго заглавие се крие пътят на Девета плевенска дивизия по време на балканските и Първата световна война. Показва се героизмът на българския войник, но и неговата човешка страна. Нека не забравяме, че преди да бъде войник, той е бил нечий съпруг, баща, дядо...
- По какъв начин войникът е показан като човек със своите емоции, страхове, чувства?
- Музеят притежава една от най-богатите колекции, свързани с войнишкото творчество. По време на Първата световна война, най-вече когато е затишие на фронта и не е имало активни бойни действия, войниците започват да правят различни предмети от подръчни материали - гранати, патрони, гилзи от снаряди. Изработвали са изключително красиви вази, преспапиета, мастилници, цигарета. Немалка част от войниците са имали занаят, който са упражнявали в цивилния си живот.
В централната част на експозицията имаме инсталация, която показва дома на войника по време на войната. Там са част от писмата, които е получавал от своята съпруга например. Дори когато са били под обстрел или в тежките моменти, войнците не са спирали да мислят за семейството си и за своите близки.
- Защо е важно в днешно време да видим, че войникът е човек на първо място?
- Войната е жестока, изтрива човешката страна. Винаги, когато говорим за миналите войни, в които България е участвала, наблягаме на героизма. Важно е да покажем храбростта на българския войник, но нека не забравяме, че преди всичко той е човек, изпратен на фронта, за да изпълни своя дълг.
- Гостите на музея могат да се поставят в центъра на събитията чрез интерактивни и емоционални преживявания. Какви са визуалните и звуковите ефекти в експозицията?
- Има тунел, който пресъздава укритията, които ген. Владимир Вазов кара войниците да изработят по време на Първата световна война, когато дивизията заема позиции на Дойранския фронт - между Дойранското езеро и река Вардар. Благодарение на тези укрития, които са дълбоко под земята, с бетон и няколко метра пръст, немалка част от войниците спасяват живота си. Те издържат на силната артилерийска подготовка. Когато посетителите на музея влязат в тунела, те чуват, но и усещат вибрациите от тътените, които българските войници са чували, намирайки се вътре в укритията.
- Именно чрез интерактивност и различни ефекти ли музейните институции се адаптират към новите поколения посетители? Това ли са съвременните подходи?
- Музеят трябва да се развива и да бъде в крак с времето. За българските музеи е характерно, че всичко е изложено зад витрина, има мрежа и опънато въженце, което значи “не пипай експоната”, “не прескачай”. При нас също има предмети, които са зад витрина, това е неминуемо, защото няма как да изложим абсолютно всичко да се докосва, но все пак се стараем посетителите да усещат с повече сетива. Имаме възстановка на окоп с картечно гнездо. Там е поставена оригинална картечница, която посетителите могат да пипнат, да сложат войнишка каска на главата си и ако искат, да си направят снимка за спомен.
- Споменавате снимането. Все още в някои музеи то не е позволено обаче. Защо?
- Да, в много български музеи все още има надписи “тук не се снима” или за кадрите трябва да се плати. Но музеят трябва да бъде максимално отворен и достъпен. А щом споменахме телефоните, в експозицията имаме вещи, които са били на ген. Вазов. Една от тях е личен албум, който е подарен за неговата 61-а годишнина. Той обаче е сложен под витрина. От общо 41 снимки посетителите могат да видят само две. Затова до него сложихме код, който може да се сканира с телефона и да разгледа целия албум.
- Какви други интересни предмети има в експозицията?
- Един от интересните е покрай историята на полк. Васил Шишков, който не е бил част от Девета дивизия, а е бил командир на 15-и ломски полк. Той е част от експозицията ни, защото животът му е бил свързан с Плевен. Историята покрай него е много интересна, защото представя каква е съдбата на част от Българската армия след излизането на България след Първата световна война. Тъй като по силата на Солунското примирие около 100 хил. български войници и офицери, които се намират западно от река Вардар, трябва да останат в заложничество. 15-и пехотен ломски полк, чийто командир е полк. Шишков, остава в заложничество и се предава в плен. Полк. Шишков обаче успява да укрие знамето на полка в продължение на няколко месеца. Предава го по-късно на български офицер и знамето пристига във военното министерство в София. Българското правителство през 20-те години създава специален знак- отличие, който е за спасяване на знамето. С него са наградени около 50 души, които са участвали в спасяването на знамената на своите войскови части. Този знак може да се види при нас. Ние разказва историята за спасяването на знамето, но колегите взеха авангардното решение да бъде под формата на комикс. Идеята е да бъде интересно и за младото поколение.
- Дълго време ли работихте по тази експозиция?
- Идеята се зароди миналата година, когато РИМ-Плевен, беше домакин на академия “Муза”. Това е семинар за обучение на музейни специалисти, който се организира от Фондация “Америка за България”. Колегите имаха предложение за модернизиране на експозицията - именно тази зала за войните. От фондацията изключително много харесаха идеята и я финансираха и благодарение на това имаме толкова модерна зала. Работата с тях беше ползотворна. Залата е колаборация между нашия музей, фирмата изпълнител “Риск Електроникс” и Фондация “Америка за България”. Самата експозиция беше в завършен вид на 1 октомври, когато се навършиха 110 години от навлизането на България в Първата световна война.
Николета Стефанова, автор на текста към изложбата:
Музеите не са само за историци, а за всички
- Г-жо Стефанова, вашата работа е да създавате текста към различни експозиции в музеите. Какво е важно за вас при писането?
- Аз съм разказвач на истории, макар че този термин у нас не е толкова популярен. Пиша текстовете, които според мен трябва да бъдат докосващи, съвременни, достъпни. Трябва да има емоция и изказът да е разбираем за всички посетители - от най-малките до най-големите.
- Кое е различното при изложбата в Плевен?
- Експозицията показва различен поглед към войните. Много често те са представени като суха статистика. Така един обикновен човек не може да си даде сметка какво всъщност значат и какво е отражението им върху живота. Затова искахме да вплетем в разказа човешки истории. Посетителите да разберат голямата картина какво се случва във войните, но и да узнаят какви са трудностите на войниците. Всъщност няма нужда да се помнят дати и години, по-важното е да се разбере защо войната се е случила. Музеите не са за историци, целта е те да бъдат за всички.
- Каква обратна връзка получавате от посетителите? Какво ново научават?
- Всеки се вълнува от нещо различно в експозицията. Това, което ги впечатлява най-много, е землянката. Тя е и най-емоционалното място и ние точно това искахме да направим - посетителите да усетят какво са чувствали войниците и техните близки, които изобщо не са знаели дали ще се върнат живи и са се молили войната да свърши по-бързо.
Имаме и интерактивна карта, която показва как се променят границите на България. Много лесно и достъпно може да се види за колко кратко време се променя територията през различните периоди.
Деян Седларски, куратор:
В изложбата има много нови технологии,
използвани за първи път у нас
- Г-н Седларски, кое е основното послание, което изложбата оставя у посетителите?
- Фокусираме се върху личностите, а не толкова върху статистиката. Когато превръщаме битките и войните в цифри, някак се омаловажава страната на загубата. При война губят всички страни, дори и спечелилата държава.
Най-чистата форма на идеята за експозицията беше едно войнишко легло, върху което се прожектират образите на близките му. Идеята се разшири. Нашата основна цел е да покажем войника като герой, но не колко души е убил и колко метра земя е защитил, а как оцелява, далеч от своите близки.
- Какви са били неговите мисли, емоции, докато е на бойното поле?
- Една от най-интересните истории, на която се натъкнахме благодарение на научния екип на музея, е в статия в едно старо списание. В нея има лични разкази на войници, които разказват как се разрушава едно селище до основи и строителният материал се занася на бойното поле. По-конкретно войникът в статията разказва за църквата “Свети Илия”, която е била разрушена до основи, но освен строителния материал е пренесена и камбаната. Тя е била в ролята за известяване на вярата и надеждата. Но когато е пренесена на друго място, тя пак защитава хората.
- Защо е важно гостите на музея да съпреживеят историята, като я усетят и с тялото си?
- Имаме новаторско за България решение със система, която предава вибрации, а не звук. Посетителят ги чува, но и усеща с тялото си. Чувства, че бомби падат върху него. В изложбата имаме много технологии, които за първи път са в България. Авторският екип е от фирмата “Риск Електроникс”, това е IT фирма с богат опит в технологичните решения. Всичко, с което сме натоварили изложбата, не е било самоцелно. Имаме голямата подкрепа на такава компания, но технологичните решения са били в услуга на идеята, а не обратното.
- За вас като куратор е важно гостите на музея да участват в експозицията. Защо?
- Галериите трябва да останат тихите места, в които не се пипа. Но музеите не са това. Те са местата, които съхраняват историята, но и образоват посетителите, но това най-лесно се случва не по принуда, а когато му е приятно и интересно и го прави по собствено желание. Музейните институти трябва да са интерактивни, но това не значи да има само интерактивен екран. Нужен е посетител, з да се разгърне съдържанието, без него то е половинчато. Не е необходимо този посетител да прави нещо физически. В изложбата в Плевен гостите се превръщат в самия войник, лягайки в неговото легло. Гледат това, което той си е представял на фона на бомбите, които падат на бойното поле. На другия фон обаче са неговите близки - на екрана се визуализират неговата съпруга и деца, които му махат и му пишат писмо.
- Кой влиза в тези роли?
- В ролята на съпругата влиза талантливата актриса Жаклин Дочева. Участват наши дечица на екипа.
- Какви са били писмата от войниците до техните семейства?
- Повечето писма, които са запазени до днес, са от войниците до техните семейства, трудно намерихме обратното. Не защото съпругите не са писали, а защото не са се запазили. Винаги започват с “Драги мой, любими, подарявам ти лика си” с прикрепена снимка. Днес много сме се отдалечили от това красиво и романтично общуване.
