Обещавам пред "24 часа": Ще подаря един спектакъл на "Аз, която ме обича" на публиката, която не може да си го позволи
Още акценти от интервюто:
- Десет години събирах смелост да направя нещо свое. Така не съм ревал никога в живота си, както след премиерата
- Обичта се превърна в синоним на интереси. Къде отива истинското чувство, което те кара да трепериш, когато чуеш името на любимия човек, усетиш аромата му...
- В "Ема и Шоколандия" спечелих за първи път роля благодарение на детето ми
- Г-н Ангелов, преди дни изиграхте първия си моноспектакъл “Аз, която те обича”, в който върнахте големия актьор Явор Милушев на театралната сцена, при това заедно със съпругата му Цветана Манева. Как успяхте?
- Имах идеята за моноспектакъл от около десетина години, но не събирах смелост да я кажа. Трябваше като актьор да събера достатъчно самочувствие, за да мога да кажа: Може би съм готов да направя нещо голямо. Още от самото начало на кариерата си смятах, че трябва да премина през всичките етапи като актьор, за да мога категорично да заявявам позицията си в театралното пространство. Когато бях студент в НАТФИЗ, не мислех, че мястото ми е в Народния театър. Затова играх в провинцията, после в Младежкия театър, където преминаха най-важните години от развитието ми. Чак когато бяхме узрели с брат ми (Деян Ангелов - б.а.), тогава станахме част от щатната трупа на Народния театър. Извървях път дотук, натрупах актьорски арсенал, за да събера смелост и да кажа, че май вече мога да се осмеля да направя нещо свое.
- Каква беше идеята ви?
- Роди се в търсене на нещо, което го няма в театъра. Идеята се появи покрай мои размисли коя е онази огромна, изпепеляваща любов, която обаче не може да се случи. Никой да няма формула как точно да се реализира. Стигнах до заключението, че ако ти създадеш фикция и се объркаш до такава степен, че може да изпитваш чувства към алтернативно его, което измислиш, тогава няма как да го изконсумираш. Търсех кои са тези обстоятелства, които те карат да създадеш въображаема фигура в съзнанието си, и тогава реших, че войната е единственото обстоятелство, което може да те накара да създадеш друга форма на свое алтернативно съществуване. Но тогава се замислих къде в XXI век може да говорим за война, никой не мисли за нея. Споделих на близки, които също казаха, че е много красива идея, но не отговаря адекватно на съвременността, няма как да се случи в XXI век. Но след време войната започна да чука на вратите на всички, дойде по-близо и по-близо. Но аз още не събирах смелост да представя идеята си.
- Кой беше първият човек, на когото се осмелихте да разкажете все пак цялостната си идея за такъв спектакъл?
- Пътувахме за Варна с Александра Сърчаджиева за представление, в което играем с нея, Деян Ангелов и Стефания Колева. Много обичам да пътувам с Александра, защото вървят великолепни разговори с нея, тя е прекрасен човек. Реших да ѝ споделя. Тя беше първият човек, на когото разказах цялата си идея. Тя дълго слуша и по едно време я попитах: Какво мислиш? Даре, това е гениално, трябва да го направиш. Дай да се обаждаме на Яна Борисова, каза тя. Аз веднага си помислих как ще занимавам Яна, тя си има толкова работа, а аз да я занимавам с моите изчанчени идеи. Тя обаче взе телефона, набра Яна и ѝ обясни каква идея имам.
След време се събрахме да снимаме видеа за социалните мрежи за спектакъла “За любовта” по текстове на Яна Борисова. Там беше и Цветана Манева, на която разказах какво ми се върти в главата. Тя каза: “Това е много красиво, много хубаво, браво, Даре, работи си по тази идея”. Това още повече ме мотивира, събрах вяра в себе си. Уговорихме си среща с Яна и с часове седяхме и говорихме за тази идея. Тя каза, че е страхотна, вдъхновяваща. Отдели време от хипермногото си ангажименти и за два месеца написа пиесата, прати ми я и аз онемях. Толкова красив текст... От споделянето на Яна до премиерата минаха близо две години. Беше ми много вълнуващо и учудващо как всички тези хора, болни за изкуство, вярваха в тази моя идея. Затова се получи и магията.
- Как поканихте Цветана Манева да участва в спектакъла?
- Първата идея беше абсолютно да е моноспектакъл и всички герои, които Яна създаде, да ги играя сам. Обаче решихме да потърсим нещо, което липсва в момента. Няма такава идея, която да е облечена по този начин - любовта и ужасяващата, носеща смърт война да са вплетени. Така с Яна и режисьора Димитър Коцев-Шошо решихме, че може да направим моноспектакъл със специално участие. Текстът го позволяваше. Измислихме присъствието на другите да бъде дигитално. За Цветана не се двоумяхме. Бяхме единодушни тя да е в ролята на майката. Имахме едни и същи предложения за ролите. Инспектор Гаджет нямаше как да не е Юлиан Вергов, учителката по танци Пападопулу нямаше как да не е Ани, имената много съвпаднаха. Опряхме до въпросния г-н Шитовски, който трябваше да бъде възрастен човек. В неговия образ виждах Константин Коцев - бащата на Шошо, светла му памет.
Помислих, че може да направим нещо гениално, ако успеем да убедим Явор Милушев да влезе в ролята. В представлението се говори за любов, а една от най-силните в театралното пространство е любовта на Милушев и Цветана Манева - толкова дълги години съхранена, преминала през какво ли не. Още повече, че самият Явор от години не е стъпвал на сцена, не е заставал пред камера, а сега имахме възможност да обединим двете изкуства в едно и да му го предложим. Ние зад този проект сме със съзнанието, че трябва да пазим културното наследство и родовата памет чрез изкуството си. Това беше идеален момент да дадем пример, че артистът, освен да създава, да отправя послания, трябва да пази културната родова памет на страната си. Точно затова връщането на Явор Милушев на сцена е толкова важно и отговорно за нас, защото ние припомняме за него и творчеството му, но ще покажем и на младите кой е той.
Двамата с Цветана не са били заедно на сцена от 1972-1973 година. На премиерата бяха заедно първо с дигиталните роли, които направиха, а и на поклона накрая на спектакъла.
- Лесно ли се съгласи Явор Милушев да участва?
- Не, трудно беше. 12 пъти чете пиесата и всеки път е откривал нови и нови неща в нея. Много съм щастлив, че любовта към изкуството надделя. Видя в пиесата своето място и дълбокото изкуство, което го провокира да се съгласи.
- Какво провокира главния герой Александър да избере да започне нов живот, но вече като жена?
- Става въпрос за романтичен и практичен човек, но обстоятелствата около него го принуждават да изпитва страх. Случва се война, а той не разбира идеята да убива човешки същества не заради своите собствени възгледи, а на друг човек. Да прави неща, които са извън неговите човешки принципи. Аз съм същият като героя. Той не разбира идеята защо е необходимо да умираш от глад, от студ, да нямаш дом, да извършваш зверства, да отделяш деца от майките им, да убиваш деца...
Той решава да се скрие от войната и мисли варианти. Макар и с доза намигване и с чувство за хумор, единственият вариант безболезнено да премине през цялото това нещо е, ако не го мобилизират. Решава да създаде свой женски образ, да бъде своята годеница, която се самочака да се самоомъжи. За да не го хванат, трябва да върви комуникация, както правят всички останали. Решава да пише писма до себе си на фронта, намира и начин как да отговаря на себе си. Започва страхотен диалог помежду им, който се превръща в опознаване на самия себе си. Той не е с психични отклонения или различна сексуална ориентация. Започва да изпитва непознати за себе си чувства, но те му тежат. Той осъзнава, че това е любов, която не може да бъде осъществена.
- Има ли хумор в спектакъла?
- Да. Забавните моменти са като глътка свеж въздух, преди зрителите да бъдат провокирани да си зададат конкретни въпроси и да търсят отговори. Смятам, че голямото изкуство не трябва да дава отговори, готова смляна храна, а да зададе въпроси, да накара хората сами за себе си да мислят, да се събудят.
- В друго интервю казвате, че искате да направите спектакъл, който да изгради нови критерии за разбиране на театър у публиката. Какво значи това?
- Това е театрално представление, което е подчинено на всички театрални закони. Искахме да направим нещо красиво, смислено. Не искахме да залагаме на бързия хумор, въпреки че харесвам тези представления, но съм сигурен, че не трябва да се залага само на хумора или на строго профилираните театрални представления или на психологически драматични спектакли. Театърът е единственото място, в което човек може да открие истината и да бъде свободен. Той трябва да задава и неудобни въпроси, да предлага нещо, което може да те стисне за гушата, да предприемеш мерки да поработиш върху себе си, да развиеш нещо, което да те направи още повече човек, не да газиш кучета по улиците...
- Визирате убитото куче Мая от лекар?
- Да. Това, че той е лекар, не бива да слага петно върху професията. В случая едно безразсъдно деяние доведе до нещо голямо. Не може да си казваш: “Какво пък толкова”. В живота не бива да има “и така може” и “тука е така”. Не, така не може, така не бива. Ако това е била мисията на кученцето на тази земя, то да бъде за назидание за всички, да отвори очите им, значи я е изпълнило, не се е случило напразно. Но така може би си създавам антидот, за да потуша гнева и мъката си.
- Да се върнем на това защо човек понякога се страхува да сподели идеята си - от неудобство, страх, срам ли?
- При мен беше неудобство, срам и нереална преценка за себе си. Трябва човек да дава адекватна и честна оценка кой е той, къде се намира в живота си и в общественото пространство. За мое съжаление, подценявам себе си. Винаги съм се съмнявал, но това ме мотивира и ме кара да се развивам. Нямам его, което е жесток бич на нашето време. Всички хора са егоисти, мислят за себе си. Обичта се превърна в синоним на интереси. Любов няма от чувства, а от интереси, а къде отива истинското чувство, онова, което те кара да трепериш, когато чуеш името на любимия човек, усетиш аромата му, очите му, тялото му. Винаги съм опитвал да потискам егото си, но то понякога избива, не съм светец. Никога не съм мислил, че трябва да занимавам хората с моите проблеми, с неща, които искам да им кажа. Не придавам важност на моето присъствие. Сега направих този моноспектакъл в търсене на максимално удовлетворение от нещото, с което се занимавам. Да бъда щастлив и да накарам и другите да бъдат щастливи. С първата публика споделих, че час и 20 минути бяха изключително важни, защото вдъхнахме живот на една идея. Ние създадохме театър и това беше най-голямото щастие.
- Може да бъдете вдъхновение и за някой друг, който крие у себе си идея и не се осмелява да я изкаже.
- Ако по някакъв начин това послужи за пример, че да вярваш в идеята си не е глупаво, да превърнеш идеята си в мечта, да я преследваш въпреки всичко, но не на всяка цена, това е вдъхновението. Не бива да се отказваме от мечтите си.
- Има ли момент, когато актьорът казва, че това е ролята на живота му?
- Ако си го каже, е приключило всичко, предал се е. Не смятам, че актьорът има една роля на живота си. Предпочитам да изиграя всичко, каквото ми е отредил Господ, да се обърна назад и да погледна ролите си и тогава да кажа: “Ето това е ролята на живота ми”. Ако сега се самозабравя и реша, че това е пикът в моята кариера, дотук съм. В едно от последните интервюта на Апостол Карамитев, което ми пусна моят учител проф. Илия Добрев, той споделя за среща с друг голям актьор, който му казва: “Браво, Апостоле, справи се страхотно, сега да видим как ще се справиш със следващата ти десета роля.” Това ми е подействало. Ролята ми в моя моноспектакъл е дообогатяване на арсенала, който притежавам като актьор. Влагам всичко, което притежавам в това представление, но някъде зад ъгъла може да се крие друга голяма роля.
- На първата премиера публиката ръкопляска повече от 20 минути на крака. Какво почувствахте?
- Не вярвах, че 20 минути, което е 1/4 от спектакъла, публиката ще бъде на крака и ще ръкопляска. Емоцията, очакванията, напрежението, стресът бяха толкова големи, признавам си, а и нямам право да го крия, че след представлението се скрих зад кулисите и се сринах - емоционално, физически, ментално. Така не съм ревал никога в живота си. Сълзите ми не падаха по бузите, а хвърчаха напред, като малко дете. Целият екип беше много развълнуван. Всички бяха със сълзи на очи.
Сега искам да направя едно безплатно представление, да отворя вратите на театъра и хората да го гледат и да знаят, че това е подарък от мен. Обещавам го пред “24 часа” - ще подаря един спектакъл “Аз, която те обича” напълно безплатно. Може би за следващата Нощ на театрите.
Не всички зрители може да си го позволят. Защото, за съжаление, икономическите обстоятелства, в които живеем, ни лишават от едно от основните права на човека - да се наслаждава на изкуството.
- Съвсем наскоро по кината излезе и първият филм, в който участвате заедно с дъщеричката си Дария - “Ема и Шоколандия”. Как се получи така, че да изиграете ролята на баща на нейната героиня?
- Мечтал съм да играя с детето си, но нямах никаква вина за този филм. Сбъдната мечта и магия е този филм. Покрай миналата Коледа ми се обади режисьорът Николай Павлов, с когото сме приятели от 20 години. Каза ми, че ще снима детски филм и е харесал Дария за главната роля. Много хора подценяват детските филми у нас, но аз съм израснал с великолепни детски филми и много съм страдал и мислил защо спряха да се снимат в България. Не знам каква е причината. Но има липса на съвременни филми.
Все пак му казах категорично, че не съм съгласен тя да участва, защото е само на 8 години и при нея още всичко е на игра. Той настоя и затова имах две условия: тя трябва да се съгласи, защото в никакъв случай против волята ѝ няма да правим нищо. Другото е той да направи кастинг и тя да се яви с останалите деца. Ако се справи, тогава.
- Дария лесно ли се съгласи?
- Тя веднага каза: Супер, значи и аз ще играя като батко Аленчо и батко Диманчо - нейните братовчеди са със завидна актьорска кариера. Ален Ангелов е първото дете, което е номинирано за главна мъжка роля за наградите на Съюза на българските филмови дейци “Васил Гендов”. Имат много роли и в международни филми. Дария има примера от батковците си, израснала е в театъра и на киноплощадките. Каза, че винаги е искала да бъде във филм, но малко се притесни, когато разбра, че става дума за главна роля. Сама си научи текста. Аз в един момент видях, че детето започва жестоко да вярва в това, което играе. На кастинга, като почна да играе, спрях да ѝ подавам, защото се загледах. Режисьорът веднага я хареса и тя спечели. Тогава той ме попита дали бих изиграл баща ѝ. Тази роля е спечелена благодарение на детето ми.
Най-важното, което открих, е въздействието на изкуството върху детето. Това бяха драстични скокове в развитието как приема света и обстоятелствата. Съвет към всички - задължително провокирайте децата с изкуство и спорт. Оказват голямо влияние върху развитието им.
