Нешка Робева се сбогува с Боян Радев с трогателен разказ

Състезателката и треньорка по художествена гимнастика се сбогува с шампиона по борба Боян Радев с трогателен разказ, споделен във фейсбук профила й. 

"Сбогом, Бояне. Сбогом приятелю. За последно се чухме на рождения ти ден. Обещах да дойда. Не дойдох", пише Нешка. 

Двукратният олимпийски шампион си отиде на 18 декември. 

Ето какво разказа Робева за него: 

Исках да те видя. Да си побъбрим. Да се посмеем, защото няма случай да сме се събрали и да не сме се смели до сълзи. Поне аз. А ти леко – под мустак.

Чухме се с Райна и Гюро /Райна Киркова и Гюро Гюров Спортистите би трябвало да знаят кои са. Феновете – също/...

Одумвахме те.

Макар и по телефона, помолих Гюро, за кой ли път, да разкаже историята за Иран и "подвига" ти в хотел „Хилтон", с фонтана във фоайето, насядалите тежкари – милионери, обсъждат бизнес-дела и предложението на Гюро – 100 долара за 5 минути в шадравана, барабар с балтона.

Отговорът се разбира – печелиш за ужас на съпровождащия отбора комсомолски ръководител, който почервенял от срам се мъчи да те измъкне по-бързо от водата. Печелиш, след което с парите на Гюро, щедро развързваш кесията и купуваш плат за костюми на тримата...

Дълги години бяхме семейни приятели.

На един от рождените ми дни ми подари златно медалионче със зодия близнак. /Тогава в България не се продаваше злато./ Бях щастлива, бях толкова щастлива – за първи път в живота имах нещо златничко.

Откраднаха го, но споменът остана.

Припомнихме си Младежкия фестивал в София.

Ти - запали огъня. Мария Гигова и аз бяхме твои асистентки. А след това, вместо да спазим режима и почиваме преди старта, прескочихме оградата на стадион ЦСКА и лудяхме в парка цяла нощ. Никой не разбра. В парка младостта на планетата ликуваше, не можехме да изпуснем купона...

Ти стана шампион, ние – също.

Понякога, когато тренировките натежаваха, и аз или момичетата се размеквахме, когато умората и болката ставаха непоносими, те давах за пример, как след операция със незатворена рана се състезаваш и ставаш световен шампион.

Защото България имаше нужда от победи...

А ние вярвахме.

Воювахме, побеждавахме – Европа за нас не бе достатъчна. Побеждавахме света, изправяхме на крака препълнените зали и ги заставяхме са слушат „Мила Родино".

Последно се видяхме на „Витошка" – ти с чаша уиски, пура и артистично накривено бомбе. Трябваше ми твоя подпис – спасявахме ТОТО-то. Отговорът беше очакван „Неше, подписвай, няма защо да ме питаш" /Неше ми казваше майка и моят брат.../

След това ме заведе да видя колекцията ти. Беше огромен, препълнен с картини, пластики и артефакти апартамент, /с един диван, на чийто ръб ми каза, че спиш, за да пазиш съкровището си/.

И показваше, и разказваше, и се радваше, като дете... И тъгуваше, че нито общината, нито държавата проявяват интерес, да придобият и запазят това богатство.

Хвалеше се и интересуваше какво казва Маестрото /Св.Русев/ за колекцията ти. /И тук се състезаваше/! А маестрото признаваше, че в България ти си най-големият колекционер...

На тръгване ми подари пластика от големия Павел Койчев. Знам, какво значи за колекционер да направи такъв подарък.

Момчето от с. Мошино, без дипломи и титли, дори без средно образование, надарено от Бога със изключителна сила, щедрост, любознателност, стремеж и усет към красотата, покорил два пъти Олимпийския връх, нееднократно вдигал на крака света след победите си... си отиде.

А щяхме да се видим.

И щяхме да се смеем, да бъбрим, да се потопим в спомените... Да се чудим – кога остаряхме?

А от кое поколение бяхме?

Джен – дзи?

Джен-дър,дър-и?

Джен-л-г-б-т-и?

Ти, обезателно щеше да им теглиш една, както само ти можеш...

И пак щяхме да се смеем и да се тюхкаме, че ето вече ни прибират – един по един и така си тръгваме, завалийките - ние - от поколението без име...

Сбогом, Бояне.

Сбогом, Приятелю.

Да е светъл и лек пътя ти, към поредния връх.

И когато пристигнеш там Горе, предай на Шампионите, че не са забравени.

Че имената им са вградени дълбоко в темелите на България...