Една ваксина спря Новак Джокович за откритото първенство на Австралия по тенис.
За участваш на олимпиада, сега е препоръчително да имаш и бустерна доза срещу коронавирус. Но нищо не може да се сравни със загубите, които можеше да претърпи България заради една грешна дата за ваксинация. Защото на олимпиадата в Мелбърн през 1956 г. и това е можело да се случи. Заради една грешна дата на ваксиниране.
А
точно на тези
игри всъщност
изгрява
българският
спорт
- Никола Станчев печели първата ни титла в историята, сребърни медалисти са борците Димитър Добрев, Петко Сираков и Юсеин Мехмедов, а футболистите стигат до третото място. Баскетболистите са пети - нещо немислимо за днешно време, а за първи и единствен път като състезател участва Папата на щангите Иван Абаджиев.
Трудностите обаче са до пристигането в Австралия. И са описани в мемоарите на легендарния защитик на ЦСКА Кирил Ракаров и в книгата на Павел Вежинов “От София до Мелбърн - по въздух и вода”.
Решено е официалните лица да пътуват с кораба “Грузия”, а спортистите да тръгнат със самолет. Наема се такъв от белгийската компания “Сабена”.
Всичко стартира на 8 ноември 1956 г. “От малките кръгли прозорчета махахме на изпращачите. Самолетът направи голям кръг над София и скоро тя се изгуби от погледа ни. (…) Поуспокоихме се. Извадиха се книгите за прочит. Тук-там се чуваше весел глъч. Формираха се и “карета” на страстните картоиграчи”, описва положението Ракаров.
Първата спирка на самолета e в Атина. Там играчите изчакват около час, докато заредят резервоарите с гориво, след което следва ново излитане. Каца се в столицата на Судан - Хартум. Там преспиват и отново се качват на четиримоторния самолет.
Следва Бахрейн, където има и кратка разходка до летището до презареждането на машината. И нов полет до Пакистан.
“В Карачи ни наредиха да си вземем най-необходимото от багажа, натовариха ни на рейсове и ни
откараха в една
полуразрушена
мръсна сграда
извън града”, спомня си Ракаров.
Всъщност се оказва, че българите са закарани в сграда, предназначена за карантинирани пътници. Мизерията е пълна – по стените има плесен и дори трева. Навсякъде лазят различни насекоми и гущери.
“Поради това, че нашите документи за ваксинации против тропически болести носеха дата, по-късна от действителното ни ваксиниране, и се установяваше, че инкубационният период не е минал, трябваше да бъдем изолирани до минаването на този период. Предстоеше ни да прекараме три тежки дни в този затвор. Ужас!”, разказва още защитникът.
Мръсните легла и старите чаршафи карат националите да опитат неуспешно да спят върху куфарите си на пода. “До късно играхме карти и вече
съвсем
изтощени,
седнахме на
куфарите си
и като допряхме гърбовете си, дочакахме утрото”, описва Ракаров. Видели и усетили мизерията, шефовете на делегацията ни хващат първата кола на сутринта и отиват до центъра на Карачи, където да уредят по-скорошното заминаване на спортистите. Вечерта българите отново са на борда на самолета, с който поемат към индийския Бомбай в Индия (днес - Мумбай).
С наближаването на кацането обаче индийците отказват приземяване на самолета и допуск до летището, защото българите са “опасна група по медицински причини”. Така среднощният полет завършва отново в Карачи. И отново са в коптора, като дори на следващия ден правят тренировка на двора.
Още същата вечер самолетът отново цепи мрака в облаците. Този път в посока Бирма (днес Мианмар). Спокойствие обаче пак няма. “Трябва да е било някъде след полунощ, когато усетих силно друсане и се събудих. (…) Напрежение и страх беше изписано по лицата на всички. Самолетът се люлееше като лодка. Пропадаше внезапно и пак се издигаше. Скърцаше, пукаше, пращеше”, връща се към онази страшна нощ Ракаров.
Спортистите са шашнати съвсем, когато
стюардът
започва да им
раздава
надуваеми
спасителни
жилетки
От прозорците на гърчещия се самолет нашите виждат само мрака, идващ от тъмните води на Индийския океан. Обясняват им, че след като самолетът се приводни, ще остане на повърхността 20 минути, преди да потъне.
“През това време започнете да скачате без паника във водата”, разяснили от екипажа. И тогава като по някакво чудо машината е овладяна и бурята остава встрани. Олимпийците си отдъхват и кацат в Рангун (днес Янгон). След това обаче вдигат бунт и не искат повече да продължат с тази машина. Налага се лично председателят на БОК генерал Владимир Стойчев да повишава глас, за да може всички да отидат по местата си. Новият полет е до Сингапур. След това покрай действащ вулкан стигат до Джакарта в Индонезия. Последно презареждане и отново на път, но вече към Австралия.
Още с пристигането на Зеления континент спортистите ни са нападнати от комари. Това обаче все още не е Мелбърн, а пристанищният град Порт Дарвин в северната част на континента. На вечерта всички изтръскват хубаво леглата си,
за да няма някой
скрил се
скорпион
под завивките, но скоро след това идва нова голяма атака от комарите. Спасението е ваната, която се пълни с хладка вода и в която всички дремят до сутринта. На другия ден е последният етап от пътуването - от Порт Дарвин до Мелбърн, което в цифри е около 4000 км.
Вежинов пък описва ситуацията в олимпийската столица: “Когато получихме телеграма в Мелбърн, че нашата спортна делегация е тръгнала, изведнъж ни олекна на сърцата. Но след няколко дни - нова тревога, самолетът на “Сабена” едва ли не бил конфискуван в Карачи заради неспазване на санитарни разпореждания. Във вестниците започнаха да се явяват разни “историйки” - все пак в учтив и коректен тон, в които се говореше, разбира се, и за нашето прословуто розово масло. Но ние се разтревожихме не на шега, когато едно длъжностно лице от здравеопазването направи официално изявление пред пресата, че българската олимпийска група щяла да бъде задържана в карантина до деня след откриването на игрите заради неспазване на санитарните нареждания. Отидохме при генералния секретар на организационния комитет генерал Бриджпорт, показахме му документите подписани от него, и апелирахме за намесата му.
- Оставете вестниците! - каза генералът. - Те пишат каквото им хрумне...
И наистина санитарният преглед в Порт Дарвин, както по-късно научихме, бе минал без никакви усложнения. Посрещнахме нашата група на летището “Есендон” в най-мрачния ден, откакто бяхме пристигнали. Времето беше лошо, валеше проливен дъжд. Как ли се къпеше горката метална птица някъде горе в небесата? Не можахме да видим кога самолетът е кацнал, тъй като чакахме на закрито. В определения час една от стените на чакалнята се отвори безшумно като завеса на гигантска сцена. Точно като на сцена пред нас се изправи големият корпус на четиримоторния самолет. Стълбата вече бе сложена, вратата на самолета се отвори. Стотиците посрещачи горещо изръкопляскаха. След
тежко пътуване,
пълно с различни
премеждия,
нашата олимпийска група най-сетне стъпи на мелбърнска земя”.
Заради строгите санитарни изисквания тази олимпиада и до днес е единствената, която се провежда в две държави. Турнирът по конен спорт е в Стокхолм, Швеция, след като домакините категорично отказват да си променят законите. Така четирима от делегацията ни отиват в Скандинавия, а не към Зеления континент.
Легендарният капитан Крум Лекарски участва в индивидуалната обездка и с кон Едгар заема 36-о място. Невероятен успех постигат Рашко Фратев с Нафталин, Константин Венков с Грейбел и Генко Рашков с Еуфория. Те заемат престижното осмо място във всестранната езда отборно. В индивидуалното класиране Фратев е 20-и, Венков - 23-и, и Рашков - 37-и.
