Любовта е храната на живота, а пътуването – неговият десерт, смята семейство Велинови, което пандемията завари в Мелбърн
Бойка и Стоян Велинови са заедно почти 30 г. и не са спрели да пътуват – по работа или за удоволствие. Преди 5 г. загърбили сравнително уредения си и предсказуем живот, опаковали по два сака и се запътили към любимата Андалусия.
Досега са били на 6 континента. Седмият не ги влече заради климата и… липсата на музеи. COVID-19 ги застигна в съвместната им дестинация № 109 - Австралия. Докато очакват края на пандемията в предградията на Мелбърн, Стоян се опитва да си върне парите от предварително направените резервации, а Бойка му готви вкуснотии и както обикновено, пише пътеписи и кулинарни статии.
Два пъти са били на поклонение на Божи гроб и мечтаят за трето, както и за едно вълнуващо Камино де Сантяго, на което да преживеят и преминат всичките 800 километра – пеша! Ето какво още разказаха двамата за “24 часа” от Мелбърн.
- Къде ви завари новината за бума на COVID-19 и как се развиха нещата след това?
Бойка: В началото на декември 2019 г. започна най-продължителното ни пътешествие досега – до Нова Зеландия, Австралия, Южна Корея и Япония. Това не е първият път, в който опитваме да осъществим този маршрут, но все нещо се случва и не успяваме. Веднъж пропадна заради земетресението в Крайстчърч и аварията в ядрената централа във Фукушима през пролетта на 2011 г. Сега поне го докарахме до половината.
Стоян: По Нова година бяхме стигнали някъде из Южния остров на Нова Зеландия и се радвахме, че сме избягали от зимата в Европа. Всичко бе зелено или цъфтеше, а сезонът преминаваше от пролет в лято.
Първите информации
за епидемията
в Ухан слушахме
с половин ухо
като нещо, което едва ли ще ни засегне или ще попречи на плановете ни. По това време вече дебнех изгодни билети за Корея.
Б.: Дотогава не бях кой знае колко запалена по Толкин и “Властелинът на пръстените”, но постепенно започнах да чета и надничам към митологията, залегнала в основата на всичко. Накрая се оказахме с пътеводител в ръка по следите на снимачните екипи, работили всеотдайно, за да ни поднесат уникалните естествени декори за фон на сагата.
- Какво видяхте там?
Б.: Един от най-приятните ни походи бе от ашбъртинските езера до Маунт Съндей, където е била Едорас, столицата на роханци. Сега на хълма е останала само една пирамидка, край която са били строени сградите. Опитвахме се да се кефим на 360-градусовата панорама, като едва стояхме прави при ураганния вятър. Чудехме се - как, ако не с хеликоптери, са били доставяни декорите и цялата снимачна техника дотук през блатата? В Южните Алпи - не се чудете - и в Нова Зеландия има такива, стигнахме до подножието на най-високия връх на целия район, наричан Австралазия - Маунт Кук (3724 м). Там Едмънд Хилъри (новозеландецът, стъпил първи на Еверест - бел. авт.) е тренирал за своите хималайски и антарктически експедиции. Гледките са смазващо красиви, а Алпийският център на името на сър Ед - идеално място за почивка и турове из планината. С голям пиетет е направен музеят в негова памет.
С.: Клишето е вярно – Нова Зеландия е рай за любителите на простора и разнообразната, дивно красива съхранена природа. Ако ще ходите, отделете си поне седмица за Северния и две - за Южния остров. Инфраструктурата е отлична и обикалянето с кемпер е незабравимо приключение. Не по-малко впечатляващи са и градовете, които успяхме да разгледаме. Тогава във въздуха още миришеше на приключения, а не на дезинфектант.
- Какви бяха предварителните ви планове и как ги промени коронавирусът?
С.: До края на март – началото на април трябваше да сме видели всички интересни забележителности на Бусан и Сеул в Южна Корея и да се наслаждаваме на сакура (цъфтежа на вишните) и историческите градове в Япония. Полетът ни за Европа трябваше да е от Токио след Великден…
Б.: Обаче Господ сигурно много се е смял на плановете ни и е решил да ни пробва в поредна екстремна ситуация, този път – на 16 000 км от родината.
- Къде ви свари извънредното положение, обявено в цял свят?
Б.: В Австралия.
- Изплашихте ли се?
Б.: С покачването на напрежението най-важното бе да не се паникьосаме и да преценим кое е най-доброто за нас. Решихме да напуснем хотела с централна локация в Мелбърн и да наемем почти в последния момент, преди повечето собственици в платформата AirBnb да спрат да приемат туристи, квартира в покрайнините. Още в средата на март
“мениджърът
логистика”,
както наричам Стоян, започна да праща имейли и да се опитва да се свърже с авиокомпанията, от която са ни билетите за връщане. Едва след 2-3 седмици софийският им офис реагира и намерихме решение. Практиката в момента е да се предоставят ваучери за ползване в срок от 1 година и по-рядко - да се връщат пари за билетите. Междувременно потърсихме съвет в офис за продажба на екскурзии и самолетни билети в Мелбърн. Чистосърдечно ни посъветваха
да помолим
правителството
да прати самолет,
за да ни прибере
Ние им благодарихме за съвета и само информирахме посолството в Канбера, че има тук 2 волни български туристически души. Но за нас връщането в Европа в момента не е на дневен ред. Тук пандемията е под контрол, спазват се правилата и се чувстваме защитени.
- Можехте ли да излизате, да спортувате?
Б.: За нас ситуацията в момента не е много по-различна от периодите, в които не пътуваме, и аз пиша моите пътеписи, а Стоян учи испански или се занимава с планове за следващото ни пътешествие. И тук бяха затворени увеселителни паркове и молове, музеи и библиотеки, църкви, барове и ресторанти. Че и иконичните плажове като Бондай край Сидни и Сейнт Килда при Мелбърн са забранени. Добре, че успяхме да изръшкаме двата най-големи австралийски града много обстойно преди извънредното положение!
С.: Можеше да се излиза по 4 повода: за пазар на храна и лекарства; за посещение на лекар или на човек, който се нуждае от грижа; за работа или училище. Разходките на чист въздух и спортуването се поощряваха, но без събиране и при спазване на задължителната дистанция от 1,5 м. В парковете на пейките можеше да сяда по един, детските съоръжения не се ползваха, не биваше да се отдалечаваме на повече от 12 км от основното си жилище. Министър от Нов Южен Уелс отишъл на вилата си на 100 км и подаде оставка.
Б.: Преди и по време на Великден властите цяла седмица не спряха да предупреждават колко е важно да си останем вкъщи, за да не бъде заличено постигнатото дотук. Очевидно комбинацията от 14-дневна карантина, изолация и социална дистанция, прилагани едновременно, държи положението под контрол. Но балансът е крехък и е лесно да последваме кошмарните събития в САЩ и някои европейски държави.
- Следите ли новините от Европа? Каква е разликата между отношението и мерките срещу вируса в Европа и Австралия?
С.: Отстрани се вижда много ясно кой как действа в състояние на криза – подценяването на разпространението на заразата и допускането на събиране на много хора на едно място; липсата на организация, на защитни материали и скрининг; закъснелите мерки като цяло. Много е жалко, че самонадеяността се плаща с толкова човешки жертви и в САЩ, и в Европа!
Б.: Тук още в края на февруари премиерът Скот Морисън излезе с обръщение, че австралийското правителство има готовност да се справи в условия на пандемия. Забележете – повече от 2 седмици преди Световната здравна организация да обяви официално пандемията! И досега повтаря при всяко свое изявление
австралийците
да бъдат готови
да живеят в социални
ограничения поне
през следващите
6 месеца
Дезинфектантите, контролът и полицейските патрули са навсякъде. За последните 2 седмици бяха направени над 17 хиляди проверки и бяха наложени над 600 глоби. Правилата са разписани в детайли и не оставят пролуки за импровизации. Хората са решени да се справят – учат се да работят от вкъщи, да се забавляват, да възстановяват загубените връзки в отношенията си. Както се справят и с последствията от най-унищожителните горски пожари в историята на страната и с наводненията след това преди 2-3 месеца. Имат огромен списък от мерки и решения и ги следват.
- Сприятелявате ли се с хора по пътя, създавате ли трайни приятелства?
Б.: Пътуването е увеличително стъкло. Извън зоната на комфорта и обичайното всекидневие обвивката се разпуква и лъсваш какъвто си в действителност. Взимали сме с нас приятели и сме съжалявали - толкова различни са били интересите ни и стилът на пътуване. Имали сме спътници в пътешествията и от живота ни в Испания, които ни станаха близки. Сега те са тези, които с емпатия и топло чувство ни търсят и питат как сме, разменяме информация, подкрепяме се. Така е и с новите ни приятели от Нова Зеландия и новото ни “семейство” тук, с което си готвихме великденски обед. Аз боядисах яйца и направих баница със спанак - разказахме им за традициите ни и се забавлявахме с боя с яйцата. Всички ни приемат заради това, което сме, а не заради това, което имаме или нямаме. В родината също си пролича кой какво място заема в живота ни. Остават все по-малко и все по-истински приятели. Случва се “доброжелатели” да ни съчувстват, че непрекъснато пътуваме и нямаме постоянен дом. На тях отговарям: домът е там, където е любимият, а неговото рамо е моята възглавница. И двамата говорим по няколко езика, знаем и 2, и 200. Направихме своя избор да живеем с толкова, колкото можем да носим, и сме щастливи.
С.: Ние сме денонощно заедно от години. Пазим си териториите, уважаваме си настроенията и интересите. Не само че не скучаем, но и времето не ни стига за всичко, което искаме да видим, преживеем или свършим. В последно време дългите ни пътувания са по 2 и повече месеца. Приключението да изръшкаш няколко държави, да спиш на 20 места и всеки ден да се грижиш за физическото и духовното си добруване е това, което обичаме да споделяме заедно. Диагнозата ни е обща - класически дромомани - хора, които са
ужасно любопитни и
дават мило и драго,
за да научават нови
неща, местейки се
от място на място
по света. Благодарни сме за всеки ден, за всеки километър, за всеки слънчев лъч по пътищата на живота.
- Разболявали ли сте се някъде по време на пътешествие?
Б.: Покрай пандемията връщахме лентата назад и си спомняхме за ситуации и места, където сме имали здравословни проблеми. Една от малкото държави, в които никога не бих се върнала, е Индия, пък ме пишете бездуховна, ако щете. Пътуването ни бе цял месец из най-богатия щат – Раджастан, и Златния триъгълник с Агра и Тадж Махал, но и те бяха потънали в боклук и мръсотия. Ние сме опитни пътешественици и от храна досега не сме се тровили, но незнайните бактерии и вируси от тоновете летящ прахоляк, които влязоха в белите ни дробове, разболяха и двамата за месеци напред. Застраховката ни с “асистънс” не свърши работа - не можаха да ни осигурят лекар нито там, нито в Непал, и се оправяхме със съвет от местните аптекари и със самолечение. Сходна зараза прихванах и в Манила, и в Хошимин (Сайгон) – и двата пъти от климатиците в хотелите. Температура, ужасна суха кашлица, затруднено дишане, абсолютна слабост – напълно “короноподобно” състояние. По принцип винаги пътуваме с комплект лекарства (широкоспектърен антибиотик, антихистамини, аналгетици) и спазваме строга хигиена. В този смисъл сегашните мерки не са новост за нас.
- Колко време отнема на “мениджър логистика” да организира едно пътешествие?
С.: Докато едно пътуване не свърши, не може да се каже, че организацията му е приключила. Точно си мислиш, че си обхванал всичко, което ни интересува – и се появява нещо интересно или различно като тема или място. Тогава обсъждаме в крачка и отиваме да разгледаме. Това се случва особено често в големите градове, където на място се запознаваш с текущите събития.
Б.: В Сидни в един проливен дъжд отидох на Delicious Out - откриването на Месеца на гурмето, където се запознах с известни местни шеф готвачи, а в Мелбърн в рамките на Седмицата на модата се озовахме на изложба, посветена на Жан Тусен - първата жена, творчески директор на “Картие”, която е носела прякора Пантерата и е създала за бранда иконичните бижута с “голямата котка”.
С.: Времето за планиране и подготовка зависи най-вече от отдалечеността, продължителността и от отделения бюджет за всяко пътуване. Поне 2 месеца предварително трябва да се проучат изискванията за визи, всички възможности за полети и да се купят билети, да се открият най-подходящите места за спане и престой, да се разгледат всички варианти за вътрешен транспорт.
Ние сме бюджетни пътешественици и сме жив учебник с трикове за най-изгодното и пълноценно изкарване.
- Кой има водеща роля преди и по време на пътуванията?
С.: Когато предварителната рамка вече е готова, обсъждаме основните параметри, след което стигаме до детайлите. Водеща роля няма, има съгласие и пълно единодушие.
- Какво ползвате - карти, навигация, рент-а-кар или обществен транспорт?
С.: Основно използваме местния транспорт. В развитите страни можеш да разчиташ на обществен превоз до всяко място, много често до аерогарите и денонощно. Почти навсякъде вече се предлагат електронни карти, които дават възможности за най-евтин транспорт, а понякога и за достъп до музеи, галерии и атракции. В Нова Зеландия няма междуградски транспорт в познатия ни смисъл и организация, а само 1 автобус на ден между 2 основни населени места. Затова там наемането на кола е задължително. Иначе няма смисъл да ходиш. Друг е въпросът колко пъти по време на шофиране си повтаряш “Дръж лявото дясно” и “А защо този кара в наш'та лента?”, защото движението е ляво. Предплатените симкарти с интернет в много страни са леснодостъпни и евтини. Има и много добри офлайн навигации, които помагат за по-добра ориентация. Разчитаме и на интуицията за справяне в непозната среда и винаги сме имали успех.
- Купувате ли предмети за спомен?
Б.: Това бе на дневен ред в зората на нашите общи пътувания - сувенири, подаръци, магнитчета… След като покрихме стените и шкафовете си с прахосъбирачки, си казахме, че никой не ходи на толкова много и интересни места като нас -
защо да не си
изпращаме
пощенски картички?
Така натрупахме чудесна колекция от десетки държави. Купуваме тениски от почти всяка дестинация и ги носим с кеф. Като заклети гурмани не пропускаме да опитаме традиционните ястия на съответната страна и се прибираме с подправки, съставки, рецепти, които да споделим с приятелите. Преболедувахме отдавна “детската болест” на начинаещия пътешественик да влачим много багаж. Навсякъде можеш да си купиш и козметика, и сандали, и яке. Тръгваме със стари неща, които постепенно изхвърляме и заместваме с нови. Свикнахме да живеем с толкова, колкото можем да носим. Трупаме спомени и впечатления и продължаваме да гледаме в една посока, защото любовта е храната на живота, а пътуването е неговият десерт.
