- Да сочиш с пръст пороците вън от себе си, е глупост. Вътрешните бунтове са по-съществени от площадните, които често са просто суетна манифестация
- Има изход от политическата нестабилност у нас - през осъзнаване и преодоляване на тежкото идеологическо наследство
"Театърът е любовно преживяване, в което даваш на другия най-доброто от себе си", признава режисьорът Стоян Радев, който триумфира на 52-ите награди "Икар". Визията му за "Берлин, Берлин" бе отличена със статуетките за най-добър спектакъл, за най-добра режисура, както и за най-добра водеща женска роля за Радина Думанян.
Работата на Радев се цени високо, защото творческата му естетика не създава фетиши, които да задържат фокуса върху себе си, а отваря пространство за свободен избор и споделено преживяване. Неслучайно всички говорят и за новия, режисиран от него моноспектакъл на Йордан Ръсин - "Викове от подземието".
Освен всичко Радев е човек с ясни позиции, който се бори за гражданско общество, което е коректив на политическия процес в неговата цялост, а не е разпаднато на политически агитки население.
- Наградата финал ли е на един творчески акт, или по-скоро начало на ново съмнение?
- "Берлин, Берлин" е спектакъл с важно послание. Смисълът на наградата се състои в това посланието да стигне до повече хора. Пиесата оглежда пораженията от тоталитарния комунистически режим, с които ние и днес се борим, така че аз смятам за наградено вниманието, което обръщаме на значимата за цялото общество тема.
В личен план - просто продължавам да репетирам следващите постановки, а съмнението е част от творческото търсене, доколкото истината, към която се стремим, не е догматична, а жива и отразяваща съществуването във всичките му нюанси.
- В спектакъла как намирате границата между пречистващия смях, който лекува, и онзи смях, който рискува да опрости или дори да забрави болката?
- Този баланс непременно трябва да се има предвид, защото присмехът по-скоро задълбочава проблемите, вместо да ги разрешава. Намирането на границата е свързано с познание и себепознание. Да сочиш с пръст пороците вън от себе си, е проява на глупост или на нарочна користна манипулация - само честното вглеждане навътре в човешката природа, на която си подвластен и самият ти, може да помогне да бъде осъзната и излекувана болестта. Героите в "Берлин, Берлин" страдат от масова психоза в резултат на идеологическото облъчване, подкрепено от оправданите с него репресии. А всеки човек е податлив на внушения. Тяхното развенчаване е деликатна задача - и смехът може да я изпълни само ако е самоироничен.
- Как започва един сценичен проект за вас - с образ, текст или усещане?
- Най-често започва с мисъл, която искам да споделя. Аз гледам на изкуството като на философия, която се изразява естетически, т.е. чрез сетивни форми. И държа на разнообразието, на различните житейски съдби, разширяващи хоризонта на съчувствието, което поражда по-дълбоко разбиране на живота. Конкретните художествени решения се раждат специфично, непреднамерено, в съответствие със съдържанието и никога преди него.
- Как изграждате доверие с актьорите си? И какво търсите в тях - техника, интуиция или риск?
- От моя страна доверието към актьорите е подарък - не ги подлагам на изпит, не изисквам те да заслужат доверието ми, дарявам го, защото без този дар за мен артистичният процес е невъзможен. Има актьори (те винаги са много талантливи актьори), които отвръщат със същото - с тях се работи леко и без бавене попадаме на правилното място. С други е необходимо усилие, извървява се път на убеждаване в ценността на предлагания драматургичен материал и избрания подход за поставянето му на сцена. Понякога до съгласие така и не се стига, което, разбира се, в някаква степен влияе на финалния резултат. Това, което аз търся в актьора, е откровеност и смелост да играеш органично с тази откровеност до смях и сълзи. Сър Иън Маккелън казва, че актьорската игра може да е сръчно превъплъщение или откровение. Аз търся преминаването от едното в другото.
- Мислите ли за публиката, докато режисирате? Какво искате зрителят "да отнесе" след ваш спектакъл - мисъл, емоция или въпрос?
- Театърът е живо общуване с хора, уникална среща в един уникален момент. Любовно преживяване, в което даваш на другия най-доброто от себе си. Без публика говорим за самозадоволяване или в най-добрия случай за самолюбуване, а то отново се отличава с непълноценност. И точно както в любовта - театърът не бива да създава фетиши, които да задържат фокуса върху себе си, а да отваря пространство за свободен избор и удоволствие от доброволно споделена грижовност, от преживяна обща радост или болка, очарование или страх. След мой спектакъл зрителят мисли не за спектакъла, не за този образ или за онова решение, а за света наоколо и за своето място в него.
- Имали ли сте момент на творческа криза и как излязохте от него?
- Кризите са ежедневие и преодоляването зависи от приемането на този факт. Казвам си - аз това работя.
- Ако трябва да разрушите един свой спектакъл, кой би бил и защо?
- Не се сещам за такъв, но бих разрушил свой спектакъл, в който по инерция повтарям нещо от някой предишен, или пък спектакъл, в който установявам свой режисьорски почерк - форма, която е станала по-важна от съдържателния смисъл.
- Ваши колеги изразиха мнение, че ако моноспектакълът "Викове от подземието" (театрална адаптация по "Записки от подземието" на Достоевски) бе излязъл по-рано, със сигурност щеше да събере всички награди. Билетите за него свършват за отрицателно време. Доволен ли сте самият вие от резултата, постигнат от вас и Йордан Ръсин?
- Да, "Викове от подземието" излезе, след като номинациите за "Икар" бяха посочени - подлежи на оценка в следващото издание на наградите. Както казах, това има значение само по отношение на публичния интерес към темата, която представлението засяга, но така или иначе интересът е масово наличен. Текстът на Достоевски е изключителен и аз мисля, че намерихме верния начин да го изречем. С актьор като Йордан Ръсин имах спокойствието, че ще се справим, защото той е от тези, които споменах - дарява доверие, дарява талант и органика, дарява смелост и стига до откровение.
- Достоевски свързва прекаленото съзнание със страдание - съгласен ли сте?
- Съгласен съм. Съгласен съм и с продължението на тази мисъл - че да се стремим към благополучие, е някак неприлично. Съзнаващият човек е сякаш болен човек, но то е, защото неизбежно се свързва с болката, която е неотменима част от съществуването. Само че да затвориш очите си за нея, не те прави щастлив, а сляп или направо мъртъв. А Достоевски брани живота.
- Какво е "подземието" днес - социално място, вътрешно състояние или метафизична диагноза?
- Подземието е това място, което човек, иска или не, съдбовно обитава, а политическата пропаганда всячески се опитва да скрие, защото тази истина демаскира нейните лозунги, с които демагогски управлява масите. За да изпълнява своята злонамерена цел, пропагандата си измисля идеален човек и идеален свят, в който няма подземие.
Разбира се, тази лъжа води до тежки последици - кръвопролития и глобални конфликти, но причините те да се случват отново се подменят, вината се хвърля на някой друг или на нещо друго, вместо да се признаят същинските мотиви, които ни движат, и в това признание да потърсим надеждата за спасение.
- А кой е "подземният човек" днес - маргиналът или свръхрефлектиращият модерен индивид?
- Подземният човек е този, който съзнава каква е ситуацията, какво е човешкото условие. Неговото маргинализиране е пропаганден ефект - от една страна, а от друга - личен избор, обоснован от предпочитание на честната маргиналия пред фалшивия център.
- Има ли място за бунт в свят, който вече е приел цинизма като норма?
- Текстът на програмата към "Викове от подземието" съдържа следното: В предговора на "Тъй рече Заратустра" Ницше говори за "последния човек". Той търси удобство, не смисъл, избягва страданието и риска, за него няма Бог, няма истина, няма цел освен циничния комфорт, той живее дълго, но плитко. Като че ли Ницше описва съвременния човек. Ние предлагаме среща на този съвременен човек с подземния и вярваме, че ефектът ще е най-малкото вълнуващ. Дали срещата ще доведе до бунт? Надяваме се на вътрешните бунтове, те са по-съществени от площадните, които често са просто суетна манифестация.
- Ситуацията с финансирането на българските театри е критична, а според служебния министър на културата Найден Тодоров трябва реформа, която да спре пазарния принцип за сметка на качеството. Какво мислите по този въпрос? Какви мерки са най-спешни по ваше мнение?
- Мисля, че държавната намеса в автономни области пречи, а не помага. Колкото по-самостоятелно е развитието, толкова по-добре. Ролята на държавата би трябвало да бъде тази на арбитър, който през законодателство осигурява среда за свободна конкуренция на идеи, които сами доказват своята виталност. Качество и финансова обезпеченост не се постигат с външни административни средства, а точно чрез ограничаването им, защото то води само до корупция.
- Вие какво бихте реализирали в театъра, ако нямаше никакви ограничения - бюджетни, социални или естетически?
- Във всяко време артистът е бил подложен на ограничения от един или друг характер. Аз държа на своята свободна практика, не съм щатен служител и от резултата на всеки мой проект зависи следващият. Ако смятам, че има нужда от системна промяна, то тя е в посока на по-голяма лична отговорност.
- Имате ли мнение относно скандала с Иво Аръков и Националния фонд "Култура"? Безспорно има ли нужда от по-строг контрол и прозрачност в системата?
- Както казах, не е работа на държавата да дава пари на Иво Аръков или на когото и да било по този начин. Работа на държавата не е грижата за артистите, а грижата за зрителите - да изгради културна инфраструктура, в която зрителят (който фактически е държавата - тя ползва неговия ресурс) да има достъп до произведения на изкуството. Самите произведения на изкуството, финансовото им обезпечаване, тяхната пазарна и художествена стойност не са нейна грижа.
- Има ли днес в България истинска политическа отговорност, или политиката е само сцена за обещания?
- Има политическа отговорност, но за съжаление, повече се ценят обещанията. Това е горчива последица от комунистическата утопия.
- Има ли изход според вас от политическата нестабилност у нас?
- Има. През осъзнаване и преодоляване на тежкото идеологическо наследство.
- Самият вие някога бихте ли влезли в политиката?
- Аз участвам като гражданин и вярвам, че това участие има значение. Боря се за гражданско общество, което е коректив на политическия процес в неговата цялост, а не е разпаднато на политически агитки население.
- Бихте ли направили продължение на документалния ви филм "И България е една голяма грешка" за това какво се случва у нас в момента?
- Със сценариста, Георги Лозанов, мислим по въпроса.
- Кое е по-опасно - да живееш в илюзия или да виждаш истината без утеха? Възможно ли е щастието без известна степен на самозаблуда?
- Има щастие на самозаблудата, има щастие на истината. Второто може и да няма видимо земно проявление, но земята не е всичко, не е краят.
