Младежът се замисля как са снимали през 50-те с 50-килограмова камера на рамо
“Ти трябва да избереш - или си ми син, или си ми оператор”, това е условието на режисьора Георги Стоев, когото всички наричат Джеки, към сина си Антони. Самият той обаче не го спазва, докато са заедно на снимачната площадка.
Двамата са екип вече по няколко проекта, а последният им тепърва ще има премиера на фестивала “София филм фест”. Антони Стоев е операторът на лентата “Аврора” - мечтания проект на баща му, замислен от над 15 години.
Това пък е първият пълнометражен игрален филм за Антони
“В живота на един оператор това е голямо предизвикателство, първата стъпка да навлезе в игралното кино”, казва той.
Филмът е събитие и в киносредите, тъй като в него участва италианската звезда Франко Неро, както и синът на Микеле Плачидо - Брено. Той е копродукция на България и Италия.
Сюжетът проследява историята на италиански журналист, който идва в България през 50-те години на миналия век. Той е изпратен в командировка от комунистически вестник за обмяна да види как върви социализмът в Източния блок. Точно затова има няколко трудности при заснемането на филма - трябва да бъде в епоха и сниман на две локации - и у нас, и в Италия.
“Беше интересен проект, защото действието се развива 50-те години и ми беше доста трудно да разсъждавам по начина, по който би разсъждавал един оператор по това време. Ако тогава е трябвало да се снима кадър от ръка, това означава, че 50-килограмова камера се слага на рамото на оператора и той снима с нея. Съвременните камери са доста по-компактни, по-леки. Старите филми имат “по-тежки” движения на камерата, а модерното кино е с по-различна концепция”, разказва Антони Стоев пред “24 часа”.
Другата трудност при заснемането е локацията. Екипът няма въможност да отиде предварително да разгледа терена. Италианските колеги изпращат снимки, за да придобият представа и благодарение на добрата им комуникация успяват да заснемат сцените.
А относно работата му с италианските актьори, Антони Стоев разказва, че са професионалисти и е било интересно да снима с тях.
Всъщност той цял живот е бил заобиколен от артисти. Израства с баща режисьор, а майка му е аниматор. И двамата са работили в студията за научно-популярни филми. Затова и той прекарва детството си там. Един от ярките му спомени е как гледа популярен филм, сниман на “Мовиола” - първата в света машина за монтаж на филми, която позволява на монтажистите да преглеждат кадрите, докато ги режат и съединяват.
Гледайки филма, всъщност не му е толкова интересен сюжетът, а начинът, по който лентата минава през ролките.
“Доста съм повлиян от средата, в която израснах. Покрай баща ми се познавам с Чарли и с Джони (кинаджиите Христо Илиев и Георги Пенков, с които Джеки Стоев е голям приятел - б.а.). Помня емблематичните купони на баща ми на “Славейков”, където съм общувал с други дейци в киноизкуството и това със сигурност ми е повлияло”, разказва операторът.
Пътят му до професията не е толкова лесен обаче. В началото кандидатства във Фотографския техникум, но не го приемат. Другото, което го влече, е химията. Затова учи в Химическия техникум. Когато наближава да се дипломира, провежда разговор с баща си накъде да се насочи. “Бих искал да стана оператор” - казва Антони на Джеки Стоев. Все пак той от малък се вълнува как се прави филм, има визия как да изглежда един кадър. “Ти си преценяваш, но да знаеш, че това не е лека професия”, му отговаря тогава Джеки Стоев.
Приемат го чак на третия път в НАТФИЗ. Когато се явява на последния кръг, комисията го пита: “Защо искаш да станеш оператор, а не режисьор като баща си?”. Отговорът на кандидат-студента обаче разсмива изпитващите. “Защото
тате каза, че ако нищо не става от мене, ще ме прави режисьор
Чувството за хумор е общата черта на баща и син. Доста често Антони Стоев ползва негови “златни” лафове. “Той често казва, че крушата не пада по-далече от дървото и дървото не пада по-далече от крушата”, разказва операторът.
Вече на 38 г., той описва работата с баща си като “сложна”. Когато правят първия си документален филм заедно, той му казва да избира или да му е оператор, или син. “Аз избирам да съм ти оператор. Няма проблем”, казва Антони. “Сега обаче идва моментът, в който той не може да направи разликата. Мисля, че всеки, който работи с родителите си, знае, че не е толкова просто и не може да изолираш личните отношения. Специфично е, но абсолютно незаменимо”, обяснява Антони Стоев.
Сега професията му всъщност е негово хоби. Обича работата си и често се чувства като работохолик, но тъй като му е интересно и много разнообразно, забравя за дългите часове снимки. “Има такъв лаф: прибирам се толкова късно и излизам толкова рано, че почти се засичам сам себе си в коридора”. Въпреки всичко, щом отидем на терен, работата върви леко”, казва операторът.
Лошото обаче е, че вече не може да се наслади да гледа филм - възприема го по различен начин, отколкото обикновеният зрител. “Седя и броя кадрите без фокус. В толкова много холивудски филми, в големи скъпи продукции има толкова грешки”, казва той.
Преди 20 години, когато Антони е на 18, работи по първия си игрален филм “Летете с Росинант”. Режисьор и сценарист е баща му. Още тогава разбира каква магия се случва, когато се събере екипът. Всички се сприятеляват, но повече не се случва да работят заедно точно в този същия колектив. Така е с всеки един снимачен процес.
“Това не е като работата в офис, където всеки ден си с едни и същи хора. Точно този екип в същия конкретен състав най-вероятно никога повече няма да се събере и няма да има точно тази конкретна енергия, която е имало на терен”, описва операторът.
