- Младите днес са патриоти без ксенофобия и "България на три морета", казва писателят
- Най-притеснителният симптом за това, че сме болна демокрация, е свръхагресията
"Каквото е пишано на глава, на камин нема да иде", обичала да казва баба му Велика. И тази фраза има заслужено място в последния роман "Адажио за Мария" на писателя и демограф доц. д-р Георги Бърдаров, който някога е бил футболист, но всички предизвикателства в живота му го отвеждат по неговия път на творец и съвременен будител. За просветителската мисия се искат искреност и смелост, а той никога не се отказва от битка.
- С какво е специална за вас последната ви книга "Адажио за Мария", посветена на дядо ви?
- На първо място, защото е свързана с моя род. Аз произхождам от село Кулата. Това е една магична история на прадядо ми, за която се знае малко, но ми е много любопитна, тъй като дядо ми я е разказвал. Тя е за една голяма и невъзможна любов и е алегория на много неща в нашия живот. Много хора ми казаха, че се припознават в тази история. Затова е толкова интимна и важна за мен.
Знаех, че един ден ще напиша нещо за Кулата - моето място, което много обичам. Единствено там мога да бъда отново онова 10-годишно хлапе, което караше колелото си по улиците на селото и вярваше, че ще превземе света. А и чисто метафорично може би, защото съм израснал там, на границата с Гърция, която беше затворена по соца, в ничията земя, съм развил непоносимост към границите. И съм изключително глобално настроен човек. Обичам да пътувам и на много места се чувствам като у дома си. Но с годините се убедих, че колкото по-глобален става светът, толкова повече хората имат нужда от корените си, за да имат устои. Моите са в Кулата.
- Работите по романа четири години, изпълнени с много неочаквани обрати и интересни срещи? Какви бяха те?
- За съжаление, моят редактор Христо Карастоянов, прекрасен писател, почина в началото на по-миналата година. Изправих се пред трудността да намеря друг редактор. Независимо един от друг аз и моята партньорка в издателство "Мусагена" Ралица стигнахме до извода, че искаме да бъде една Мария (Каргиотаки). Съвпадение, но не. Тя е завършила драматургия, не е точно редактор, но се доверихме, че ще направи най-доброто за тази книга. Главната героиня е гъркиня и колкото и да познавам Солун и Гърция, не мога да кажа, че познавам гърците из основи. Докато Мария е женена повече от 20 години за грък и е живяла в Солун, като допринесе много в това отношение. Даже вчера баща ми имаше рожден ден и ми каза: "Като чета, имам чувството, че си живял в Солун. Пък ти колко пъти си ходил бе, Гоше?". Три пъти съм ходил.
Другото магично беше, че главният герой по дефиниция трябваше да бъде Вангел, моят прадядо, той реално е, но Мария извоюва правото си сама да бъде главната героиня в процеса на писане и тя носи цялата история.
- После ли дойде името на книгата?
- Да. При първата им среща с Вангел Мария е свирела на пиано. Няма как да знаем какво точно е свирела през 1902 г., но по идея на Пенко Манчев решихме, че Адажиото на Албинони много добре пасва. Имаше критики, че то е възстановено и пренаписано през 50-те години на ХХ век от биографа на Албинони. Знаем това, но за нуждите на романа пасна добре на сюжетната линия. В това отношение Петко направи и нещо уникално - саундтрак на книга. Сканираш QR кода в началото и слушаш.
- Безкомпромисен и самокритичен ли сте към себе си като писател?
- Няма как иначе да си успешен. Трябва да си на първо място безкомпромисен към себе си, да редактираш свирепо, а след това и редакторът да те редактира свирепо. Това е една битка между теб и редактора. Постоянни спорове. Но без да си критичен, няма как да се получат нещата. Така правя и в презентациите, лекциите и научната си работа. Докато не видя формата, която искам, не спирам.
- Защо да пишете в два софийски бара ви изпълва с най-много творческа енергия?
- В моя живот много неща са се случили като случайности, но не са случайни. Едното място е до Софийския университет и до Дома на архитектите. Другото е на ул. "Парчевич". В първия бар написах първия си роман "Аз още броя дните". Когато излезе, беше шокиращо успешен, защото тогава бях неизвестен. Подарих го на барманките, тъй като вътре на 18-а страница описвах как отивам в самия бар, сядам и т.н., а накрая посочвам къде е написан романът. И чаках някой да каже нещо. Чак след месец една от сервитьорките дойде и ми каза: "Г-н Бърдаров, извинявайте, но ние знаем, че сте преподавател в университета, и решихме, че книгата е научна, бутнахме я под стелажа и никой не я отвори. После разбрахме и много благодарим!". Дни по-късно управителят, с когото впоследствие станахме близки приятели, дойде до мен и пожела да ме попита: "Знаете ли с какво едно заведение може да остане в историята?". Казах, че не знам, защото никога не съм имал такова, а той отвърна: "Не е с музиката, атмосферата или питиетата, а когато влезе в литературата. Много ви благодаря!".
В другото място написах "Absolvo te". Там бях за първи път с курсисти по презентационно и ораторско майсторство. В някакъв момент отидох до тоалетната и гледам, че вратата е като черна дъска, на която пише с тебешир нещо. Зачитам се и виждам, че е цитат от моя разказ "За петата ракия, или колко е хубав животът". Оказва се, че те са ми фенове. И така се влюбих в това място.
Това са две приказни пространства, които предразполагат към творческа работа. И в двете се чувстваш като у дома.
- В днешния технологичен свят творците заплашени ли са от изкуствения интелект, който композира, пише, рисува?
- Категорично не. Чух такива тези, че в днешния свят е много тежко за твореца, защото се конкурира с интернет, телевизия, ТикТок, изкуствен интелект. И зададох контравъпрос на себе си, риторичен: В кой век и в коя епоха е било лесно на твореца?! Няма такова нещо. Сега всеки може да достигне до своята аудитория. Аз съм писал 26 години, без никой да ме отрази. От 1987 до 2013 г., когато благодарение на социалните мрежи моят разказ стана известен. Това са нови предизвикателства. Може би по-възрастните няма да се адаптираме, но светът и колелото се въртят и няма да спрат заради нас. И още нещо, което казвам на моите курсисти и на млади писатели - да, изкуственият интелект се развива и ще стигне до етапи, които дори не можем да предвидим, но човекът винаги остава емоционално същество. Стига ти да пишеш честно, искрено, от сърце и добре.
- Лесният достъп до информация и социалните мрежи прави ли хората по-лениви?
- Със сигурност. Всеки процес си има позитиви и негативи. Освен че ни прави по-лениви, много по-лесно проникват в съзнанието фейкновини и манипулативни идеи. Един от проблемите в по-широк аспект на Европа понастоящем е, че дългите години мир, стабилност, демокрация и перфектни условия за живот, образование и работа направиха хората мързеливи и нечувствителни. Когато човек се бори за живота си, тогава е най-способен и най-силен.
- Какво трябва да притежава един съвременен будител, за да държи хората будни?
- Самият той трябва да бъде буден. И ако може да е визионер, което също е рядкост. Да си съвременен будител днес, също означава да си смел и да назоваваш нещата такива, каквито ги виждаш и чувстваш. Конформизмът е навлязъл много дълбоко в нашето общество. Аз също понякога съм конформист, няма какво да се крия, такъв ставаш с годините. Също така виждам по моите студенти - Gen Z поколението, че трябва да си много искрен с тях, защото разпознават бързо всеки фалш. Те си имат също позитиви и негативи, но аз си ги обичам. По-тревожни са. Изключително нетърпеливи. Наивни са и лесно могат да бъдат подведени и манипулирани, за съжаление. Но са будни и адекватни на света, в който живеем. Емоционални. Оправят се с технологиите.
- Вие имате наблюдения относно носталгията по социализма и сред младите. Това влечение към непознат за тях свят от миналото ли е, като бягство от настоящето, или просто тренд?
- Не е тренд, макар че младите лесно се ловят на трендове, както е било винаги. По-скоро наистина е желание да намериш някакъв утопичен свят, в който всичко е по-добре. Ние чакахме светлото бъдеще, сега те гледат към светлото минало - метафорично казано. Нещата, които се случват около нас днес, не са кой знае колко страшни или невиждани, но младите хора имат една преса върху тях - огромни очаквания, свръхдинамика на живота и далеч по-голяма конкуренция от някога, което ги и плаши, и натоварва. По този начин те бягат в този свят от разказите на бабите и дядовците им, когато "всичко е било много хубаво". Всяко едно поколение, което навърши около 50 г., започва да изгражда мита колко е било хубаво в миналото - по-добро, по-справедливо, по-честно. Със сигурност и тази носталгия по соца ще отшуми.
- На какво отдавате насилието между деца и от деца, което наблюдаваме последно време да извира отвсякъде?
- Ние определено живеем в демокрация и това е най-хубавото. Симптомът за болна демокрация за мен не е корупцията, такава има почти навсякъде. Не е дори тези политически ежби, които стават в парламента. Симптомът за това, че сме болна демокрация, е свръхагресията. Особено при младите хора.
- Как може да се овладее този проблем?
- За това отговорност носи цялото общество. Чрез образование, чрез добрия пример и чрез създаване на комфортна жизнена среда. Много фактори са. И много работа с млади хора. Те са сензитивни, имат нужда от позитивни модели на поведение. А безкрайното и постоянно черногледство за България убива младите хора. Това повтаряне, че всичко е ужасно, безнадеждно и няма бъдеще у нас... Щуротии, щуротии... Ние живеем в един нормален за света свят.
- България хубаво място за живеене ли е на фона на други страни?
- Прекрасно. Спрямо развити европейски държави изоставаме в икономически план, в демографски в някои аспекти и по разни други точки, но на фона на света ние сме добре. В двайсетте процента на най-развитите държави, в десетте процента на държавите с най-благоприятни природо-климатични условия. Така че България е хубаво място. Което не означава, че нямаме и много недостатъци, но трябва да работим, за да ги отстраняваме.
- Има ли пропаст в комуникацията между поколенията? Говорят ли на различен език баби, дядовци, родители и деца?
- Пропаст между поколенията винаги е имало. Сега, разбира се, може би е по-голяма заради интернет и изкуствения интелект. Младите имат много по-различен свят дори от техните родители, какво остава за техните баби и дядовци. В България обаче тази пропаст се формира не заради технологиите и поколенческия ефект, а заради онова свободно падане през 90-те години. Тогава всичко се срина - цялата ценностна система. Хората, които израснаха в този свят без морални устои, сега са родители и това дава отражения.
- Как един народ може да се излекува от националните си комплекси?
- Напълно не можеш да се излекуваш, тъй като те са заложени в колективната памет, в начина ти на мислене и живот, ти си възпитан с тях. Единствената надежда е, че с всяко следващо поколение ще намаляват тези национални комплекси. Българинът има немалко такива. Като това, че ние все чакаме някой отвън да дойде да ни освободи и да ни направи живота по-добър. Както и безумният мит колко сме нещастни, колко сме зле, колко сме на дъното. Един национализъм, който е много биене в гърдите колко сме велики, а в същото време сме примирени и уплашени. Младите поколения са по-различни и при тях мита, че сме много нещастни, го няма. Те се съизмерват с целия свят. При тях също така има един прекрасен национализъм - точно патриотизъм. Обичат онези ценни, изконно български неща като традиции, природа, история и култура по много чист начин - без ксенофобия, без омраза към съседите и без желанието "България на три морета".
- Може ли да се нареди политическият хаос у нас? Бихте ли влезли в политиката?
- Не виждам как, в интерес на истината. От политиката бягам. Получих такова предложение. Обмислих го и отказах. Не мисля, че бих приел и за в бъдеще. Ако се занимаваш с политика, трябва да се откажеш от всичко друго. Няма как да стане за мен, защото се чувствам изключително щастлив и пълноценен в това, което правя сега.
- Кои са най-важните уроци, които се стремите да предадете на студентите си?
- Първо, изключително много да вярват в себе си. Второ, да не слушат абсолютно никого освен няколко човека, които да са им коректив и да им казват бруталната истина, но да останат глухи за страничен хейт и критики. И трето, да действат, сякаш няма невъзможни неща. Защото накрая, когато остареем, колкото и да е клиширано, ще съжаляваме не за нещата, в които сме се провалили, а за онези, които не сме опитали да направим. Аз съм поемал всяко предизвикателство в живота си.
- Кои предизвикателства са ви научили на най-много неща?
- Някога бях футболист и целият ми живот беше футбол, но се оказа, че няма да ме вземат в спортна рота в казармата. Изпитвах див ужас от казармата и единственият шанс да не отида бе да стана студент. Станах такъв благодарение на феноменалната си памет по география, защото бях научил темите наизуст. После, когато попаднах в университета, бях сред група колежки от СМГ-та, НПМГ-та, преобладаващо момичета с особено високо ниво, и аз трябваше да ги достигна, те ме дръпнаха напред. Следващото предизвикателство беше, когато станах преподавател, тогава беше трудно - много висока топка. Това промени живота ми в позитивна посока. По същия начин станах писател, защото поех друго предизвикателство. Във формата "Майстор на думите" за една бройка да си тръгна, но се върнах от вратата, защото никога не съм се отказвал от битка. И спечелих.
- Когато започвате или когато завършвате ваша книга, сте най-емоционален?
- В онези мигове на свръхвдъхновение, които се случват, когато сякаш някой ти диктува отнякъде.
- Как виждате бъдещето у нас след 10-20 години?
- Винаги съм позитивен и смятам, че ще бъде по-добре със сигурност. Изкуственият интелект ще промени всичко. Има прогнози за антиутопични модели, че в един момент може да се окаже, че ще има един силно развит образован интелектуален елит, затворен зад дебели стени, и огромна маса от хора, които няма какво да работят, защото не са образовани. Но дори да влезем в такава антиутопия, ще излезем.
Нещата ще се променят. За всичко ново винаги има скептицизъм и страх. Даже си спомням, когато работех в "Стани богат" като сценарист и написах един въпрос с това как, когато пускат трамвая през 1904 г. в София, в. "Утро" излиза със заглавие, че това чудовище, което препуска с 30 км/час, е огромна опасност за софийските жители и трябва да бъде забранено. Всичко се променя и с всичко се свиква. Няма как да няма войни, за съжаление. Но ще бъде по-добре. Под една или друга форма. Как точно, никой не знае. Светът си е на мястото.
