- Фра Дяволо рисува Лилиев, Багряна, Щъркелов, Дечко Узунов, себе си и още шестима, напускащи Мюнхен през 1923 г., но унищожава творбата си
- След 9 септември 1944 г.: Узунов и Багряна с кариери
във възход, Алексиев е убит, а Щъркелов - в затвора
Краката им са потънали в снега. Зад тях се виждат кубетата на женската църква на "Фрауенкирхе". 11 студенти и интелектуалци, натоварени кой с куфар, кой с вързоп, напускат Мюнхен през превратната 1923 г. Сублимен момент. Героите в тази зимна сцена ще се превърнат в знакови фигури от културния живот на България. Сред тях са поетите Николай Лилиев и Елисавета Багряна, писателите Светослав Минков и Георги Райчев, художниците Райко Алексиев, Дечко Узунов, Константин Щъркелов и Маша Живкова.
В реалния живот те не си тръгват в един и същи момент от Германия, но художникът и карикатурист Райко Алексиев рисува така края на този знаменателен за тях период. По необясними причини обаче художникът, познат и с псевдонима Фра Дяволо, скъсва и изхвърля този свой шарж почти веднага след като го създава. Но творбата му не е обречена на забвение, а намира своята спасителка. Олга Живкова, сестра на Маша Живкова Узунова, която тогава е годеница на Дечко Узунов, прибира тайно парчетата от рисунката и ги съхранява.
100 години по-късно, пропита с носталгия и загадъчност, рисунката на Райко Алексиев е в центъра на изложбата "Краят на една година. Мюнхен 1923" в Къщата музей "Дечко Узунов" в Казанлък.
Шаржът е предоставен на кураторите на експозицията Свобода Цекова и Антон Стайков от Мария Дерменджиева, наследницата на Олга Живкова.
"Това е семейна реликва. Всъщност рисунката виси 100 години на стената в салона на къщата им. Даже не е била рамкирана и се виждат следите от времето по нея. Наследниците искат да си я запазят във вида, в който е. Не искат да бъде реставрирана, а да е автентична - казва пред "24 часа" Свобода Цекова. - Никой не знае защо Райко Алексиев я е скъсал. Някои предполагат, че е заради цялата ситуация тогава, която много го е дразнела. Но това са само хипотези."
"Той е професионален карикатурист и сатирик. По-скоро прагматично е подхождал винаги към работата си. Мисля, че е унищожавал нещо само когато то не се е получавало. Иначе го е съхранявал, за да може да бъде публикувано. А относно времето - тогава е хиперинфлацията в Германия и цените постоянно са се увеличавали - не в проценти, а в пъти. От 100 марки до 100 000, до 1 000 000, до 1 000 000 000", допълва Антон Стайков.
Цекова пояснява, че в изложбата има документална фотография от Архангеловден, за която те подозират, че съвпада времево със създаването на шаржа. Краят на месец ноември е финалната фаза на хиперинфлацията, когато един хляб е струвал 260 милиарда марки.
"За Райко Алексиев се знае, че за разлика от другите българи, както четем в интервюта на съпругата му в художествено-документалната книга "Горещо червено" на Ивайла Александрова, той се е доверил на немската банкова система и е вложил парите си в немска банка - обяснява Цекова. - Но това не е чак толкова важно, тъй като ние акцентираме върху друго. През тази луда година на хиперинфлацията в Германия българската общност там - от студенти и интелектуалци - е разполагала с българския лев. А златният лев по това време е имал покритие, бил е стабилна валута."
"Притежаването на този български лев ги е поставяло в доста по-стабилна финансова позиция, докато германците са били в окаяно състояние", пояснява Стайков.
"Куриозът е, че макар и български студенти и на фона на изнервящата ситуация там, тези млади хора са можели да ходят всеки ден по ресторанти, концерти, изложби, да пътуват за литературни четения. Не са били хипербогати, но в архивите се пазят истории как например Светослав Минков си е купувал лукозни питиета, палта, лули и т.н.", разказва Цекова.
Те са били група от млади хора, които попадат в едно изключително време в чужда, но жадувана от тях културна среда. Този сравнително кратък период от няколко месеца оказва голямо влияние върху всеки от тези творци. Това е техният сбъднат копнеж и досег до голямата култура.
"Обичали са да посещават прочутото кафене "Щефани", в което са се събирали всеки ден. На "Изабела Хоф" има ресторант, който също им е бил любим, ходили са и в кафенето, свързано с прочутото списание "Симплицисимус" (Simplicissimus) - разказва Стайков. - Художникът и писател Александър Божинов, който е в България по това време, но е от предишното българско присъствие от началото на века в Мюнхен, казвал на приятелите си: "Пратете ми "Симплицисимус", защото без него съм като без глава.". Толкова важно е било за времето си то. Българите са черпели много от немската култура, а помежду си са общували на всякакви теми. Краси Илиев в един негов текст ги нарича "езиковото гето", стъпвайки върху това, че част от тях не са знаели немски и са си общували на български, но те не са се смущавали от това."
Тази смесена компания от интелектуалци не се интегрира в местната бохемска среда, като остава сравнително капсулована.
"Те са се наслаждавали на времето си заедно там, далеч от катаклизмите у нас. България никак не е била спокойна по това време - Деветоюнския преврат, смъртта на Стамболийски, Септемврийското въстание - обяснява Цекова. - А в Мюнхен те са били една твърда група със собствени ритуали - освен срещите по кафенетата и непрекъснатите посрещания и изпращания на гарата. Когато пристига Багряна, те всички я посрещат. Лилиев и Светослав Минков носят куфарите. В едни нейни спомени тя възкликва: "Представете си какви хамали имах аз"."
Стайков допълва, че когато заминава за Мюнхен, Багряна отива първо във Враца при свои роднини и оттам от влака вижда обесения поп Андрей, което оставя сериозен отпечатък у нея.
"Багряна напуска България с намерението да бъде повече в писателски среди - казва Стайков. - Ненапразно тя оставя детето си при мъжа си и свекървата и отива за три месеца в Германия. Това е решително за нейното израстване като поетеса, като независима жена и като независим творец."
Всъщност звездната кариера на поетеса за Багряна започва, след като се връща от Мюнхен.
"Може да се каже, че престоят в Германия, формирайки тази група от интелектуалци, се явява решаващ и за формирането на цялата българска културна среда след това, защото това стават знакови личности впоследствие - коментира Цекова. - Част от тях не са знаели немски, художници като Щъркелов не са се повлияли решително от този престой, но при други директно се вижда в тяхното творчество, както личи в живописта на Дечко Узунов".
1923-а е много драматична година не само в Германия, а и в цяла Европа, в България също. Изложбата прави и един преглед какво се случва с тези български интелектуалци след завръщането им у нас, а най-големият контраст при тях е след преломната дата 9 септември 1944 година.
"Виждаме как политическите катаклизми тласкат съдбите им в различни посоки - кариерите на Багряна и Узунов продължават във възходящ ход, докато Райко Алексиев е убит, а Щъркелов е в затвора", подчертава Цекова.
"Те остават приятели, но животът ги разделя. Дечко Узунов завършва академията и в София след специализацията си в Мюнхен. Става професор - разяснява Стайков. - Багряна започва връзката си с Боян Пенев, а 1927-ма година, две години след смъртта на Пенев, публикува "Вечната и святата". Там има едно стихотворение, цитирано от нас, което е посветено най-вероятно именно на мюнхенския период и напускането на Германия".
За Райков трябва да се каже, че връщайки се в България, при него има един буферен период, след който създава вестник "Щурец".
"Изключителен подвиг. Издателски феномен. Той сам го списва, редактира, рисува във всеки брой, пише във всеки брой", казва Стайков.
"Неслучайно са го наричали Човека оркестър - допълва Цекова. - Той събира всички качества, които един рисуващ публицист трябва да има. За този вестник ние сме сигурни, че връзката му с Германия е оказала огромно влияние, формирайки стила и начина на работа на Райко. Това му изиграва обаче и лоша услуга, защото след 9 септември го обвиняват, че е фашист."
"Но ако се проследи творчеството му, ще се види, че той е атакувал и Сталин, и Хитлер. На страниците във вестника е подхождал към тези тирани, тези авторитарни личности, по един и същи начин.
Действително понякога случайността изиграва роля в това да съхрани едни и да унищожи други. Факт е, че Дечко Узунов става ректор на академията и влиза в новата власт. Знае кога какво да нарисува. Въпреки че му правят досие, но все пак той до края на живота си е уважаван и титулуван. А Райко е убит", коментира Стайков.
"Узунов е много адаптивен. Има изключителни умения да мимикрира. И творчески, и не само. Има усет за тренд - подчертава Цекова. - Райко е имал много врагове заради своята работа. При неговата смърт става въпрос за смесица от идеология и лична разплата."
С изложбата "Краят на една година. Мюнхен 1923" кураторите си поставят за цел да покажат влиянието на тази знаменателна година върху развитието на българската културна сцена. Времето тогава по някакъв начин прилича на времето сега - тревожност, назряващи войни.
Експозицията започва в един шкаф, разказът продължава в една голяма книга без корици и след това преминава на стената. Стайков и Цекова искат да пренесат публиката в една малко театрална среда, която да ги накара сами да се питат и да се пренесат в миналото, да го изживеят. Защото, дори да не намерят всички отговори, самото преживяване си заслужава.
Така и никога няма да разберем какво е накарало Райко Алексиев да скъса своето произведение, но то остава билет за пътуване във времето.
