Проф. Владимир Атанасов харесва доблестните, блус легендите, съобразителното корги

Проф. Владимир Атанасов - учител по български език и литература, преподавател по литература в Софийския университет, министър на образованието в правителството на Симеон Сакскобургготски и бивш посланик в Словения. Автор на 18 книги, над 100 студии и статии. От 2020 г. е член на журито за съвременна българска драматургия на наградите “Аскеер” на Театъра на българската армия. Миналата година беше член на управителния съвет на Националния фонд “Култура”.

Той навършва 70 г. на 21 септември и разказва кои са любимите му 7 неща.

Жена: Божи дар, красиво обещание, мярка за всички неща, Светла

Жената не може да се възприема само умозрително. Винаги ще се изплъзне някое движение, форма, аромат, поглед, тембър. Затова ми се струва, че и най-умелата фотография, ако не е само отпечатък от нечий спомен, е недостатъчна. Жената е ансамбъл, пиеса за много инструменти, в която чуваме своя най-верен тон. Партитура, която дописваме с жест, дума, целувка. “Имам жена” казва екзистенциалната завършеност на човешкото.

Море и Океан: водата е отдаденост и кръщение.

Когато влизам да плувам, имам точно това усещане, някакъв синхрон на физическо усилие и духовно преживяване. Плуването за мен е общуване с вълните. Но Океанът не е море, както се казва в пиесата “Моби Дик”, необятност е, има друга плътност и друга мелодия. Звездите на Мадагаскар са величествени.

Път и Пътеки:

мисълта се нуждае от пътища към другите, може би затова станах преподавател. Изглежда, не всичко е напразно, ако си открил пред някого път или пътека, които да го изведат пред него самия. В действителност всеки път е преодоляване на ограниченията, сред които живеем. Не го казвам от политически популизъм. Заниманията с книги и литература винаги са ме карали да се чувствам като пред неизповедимо пътешествие.

Небеса, Музика, Размисъл:

музиката винаги ми е давала чувството за космически безкрай. В някогашните ми опити с пианото разбрах какво означава прекрасна сложност. Израснах с рок и блус легендите, не съм сигурен, че някой ще създава такава музика, заобиколен от дигитални леснини и AI. Без автентична страст. Всичко започна със симфониите на Бетховен и сега, когато има възможност, си доставяме екстазната наслада на живия концерт - последните бяха през лятото - на Джо Бонамаса в Антверпен и на Стиви Уондър в Хайд Парк, Лондон.

Четенето, Изкуството:

заради четенето дойде любовта към книгите и изкуството. Четенето е индивидуално общуване с много хора в различни светове. Покрай четенето някак дойде и новата страст - киното с много разговори между приятели, едно допълнително обагряне на въображението, след това или сам с моя малък “кинодневник”. Днес преподавам в диалог с киното и театъра не за да се види само, а да се преживее. Гледахме класиците някога във филмотечното кино - “Влайкова” и “Дружба/Одеон”. Затова сега филмовите фестивали са празник, поне знаем какво обичаме.

Изкуството ме удивлява досега и ме изпълва с някаква вътрешна сигурност. Последната изложба на Дейвид Хокни в Париж беше изумителна, пейзажите в “Лунната стая”, мултимедийните изображения по класически музикални творби. По време на пандемията Хокни изпращал на своите приятели различни рисунки от природата с едно послание: “Запомнете, Те не могат да отменят пролетта!”.

Доблест и Страст: навярно всеки се е опитвал да хитрува и е очаквал да му се размине. И тъкмо тук е разликата - доблестен е онзи, който има куража да каже: “Аз го направих, прощавайте!”. А всичко е Страст! Необходима във всичко.

Кучета и Животни: гледам ги, откакто се помня - гонче, лабрадор, корги. Последният не спира да ме учудва - респектиращо подреден, смислен и съобразителен. Никога не съм изпитвал страх или отвращение от животни. Сред тях има хипнотично красиви!