Световноизвестният актьор Дъстин Хофман разказва за началото на своята кариера в Холивуд. Той споделя, че в 20-те си години си намира работа като санитар в психиатрично отделение, мислейки, че това ще му даде чудесен материал, който да използва в работата си.
Дъстин Хофман често признава, че е раздиран от несигурност, заради което е убеден, че всяка роля ще бъде последната му. "Това, което чувстваш към себе си през първите няколко години от живота си, никога не изчезва, особено през годините на формиране", твърди той днес. "Справяш се с това по определен начин, но е болезнено. И можеш да преодолееш тази болка. Но мисля, че запазваш следи от цялата си болка."
Той обаче няма какво да доказва. С каталог от филми, включително "Абсолвентът", "Лени", "Цялото президентско войнство", "Сламени кучета" и "Тутси", той е една от най-изтъкнатите филмови звезди през последните няколко десетилетия.
Сега на 88 години, Хофман често се връща към корените си. Хора като него - ниски, евреи, малко странно изглеждащи - не е трябвало да стават филмови звезди, чувал често от околните, когато растял. "В известен смисъл тази липса на разнообразие съществуваше и тогава - по мое време, ако не приличаш на Таб Хънтър или Трой Донахю..." Роден в Лос Анджелис, но чувстващ се като нюйоркчанин, Хофман най-накрая пристига в града на 20-годишна възраст, за да започне актьорската си кариера. "В Лос Анджелис имаше доста антисемитизъм и аз мислех, че Ню Йорк някак си е по-приемащ", казва той.
Хофман разбира, че е на правилното място веднага щом слиза от автобуса и вижда мъж да уринира върху кола посред бял ден. "Помислих си: да, вече не съм в пластмасова среда", казва той. Но последвалите 10 години са трудни за него. Отнема му пет опита, преди да бъде приет в актьорското студио на Лий Страсбърг, и докато се опитва да започне кариера в индустрията - заедно с приятелите си и негови съквартиранти Робърт Дювал и Джийн Хакман - върши различни дребни работи.
Между актьорските си участия младият Хофман работи в Macy's, където изследва човешкото поведение, като изпълнява необичайни номера пред клиентите като вид сценично изкуство. Веднъж използва малкия син на Хакман, Кристофър, като реквизит, преструвайки се, че е зловещо реалистична кукла за продажба; друг път, за да впечатли продавачка, която харесва, той убеждава Джийн да се представи за груб и неуравновесен клиент, който трябва да бъде изведен от магазина.
Хофман казва, че актьорството винаги е било разкъсвано от неравенство, пише life.dir. Самият той го усещал от първа ръка, тъй като получавал роли на наивника в дадена пиеса, защото не притежавал визията на т.нар бял англосаксонски протестант, а бил семитски тип, или иначе казано не бил красив според стандартите за визия.
И все пак, въпреки всички негативни прогнози, по думите му той все пак се добира до славата на 30-годишна възраст, когато Майк Никълс го избира за ролята в "Абсолвентът". "Никълс избра да даде на този нисък, забавен на вид евреин ролята, обикновено запазена за висок, красив протестант", казва Дъстин пред Guardian, като все още изглежда изумен от това. Филмът сякаш обобщава несигурността на американската младеж, докато страната се потапя все по-дълбоко във Виетнамската война, а огромният му успех предизвиква промяна в парадигмата - вече не е нужно главните актьори да изглеждат като Робърт Редфорд.
Хофман е съгласен, че успехът на "Абсолвентът" е ценно напомняне за днешната филмова индустрия, че са необходими смели творчески решения, за да се разбият общоприетите мъдрости и да се направят филми, които отразяват живота на реалните хора. Той обаче е скептичен относно способността на филмите да се справят с расизма. "Не мисля, че това някога ще изчезне", казва той. "Мисля, че винаги ще има някакъв вид фанатизъм или някакъв вид расизъм. Трябва да има, защото хората не могат да чувстват, че имат някакви геройски качества, освен ако няма някой под тях."
Успехът на "Абсолвентът" хвърля Хофман в смут. "Да, беше различно да се разхождаш по Пето авеню и момиче с красиви гърди да дойде при теб и да ти каже: "Подпиши ми се" - това не се беше случвало преди", смее се той. Въпреки краткия възход, в един момент Дъстин решава да се откаже от киното. "Истината е, че ми предлагаха много скапани роли и не исках повече да правя филми; исках да се върна в театъра." Той чака година, преди да приеме следващата си филмова роля - тази на Рацо Рицо, мръсен и невзрачен мошеник, в "Среднощен каубой". "Бях по-близък до Рацо Рицо, когато ходех на училище - така се чувствах. Бях аутсайдер, от периферията, наблюдаващ какво се случва около него. А когато дойдох в Ню Йорк, вършех всички тези дребни задачи и ако се прехранваш с чистене на тоалетни, не си чак толкова далеч от това да бъдеш Рацо, така че не беше чак толкова трудна роля."
Разбира се, това е поредната класика, която подготвя Хофман за кариера с невероятна гъвкавост, въпреки че несигурността сякаш го гризе дори днес. "Предполагам, че никога не съм бил емблематичен актьор", тревожи се той. "Някои актьори имат наистина доминираща личност - ходим да гледаме Джак Никълсън, но не мисля, че някой някога е ходил да гледа мен, ходят да ме гледат филм, в който играя роля. Винаги съм искал да бъда емблематичен актьор! Бих искал да бъда Джак Никълсън."
През 70-те и 80-те години Хофман става известен с високите си стандарти, които понякога го поставят в конфликт с режисьорите. Методът му на актьорска игра в "Маратонецът" - да стои буден цяла нощ, за да се вживее в начина на мислене на студент, бягащ от нацист - уж е накарал колегата му Лорънс Оливие да попита: "Защо не опиташ да играеш, скъпо момче?"
Хофман казва, че анекдотът е бил погрешно интерпретиран - той и Оливие са били добри приятели. "Разказан е с голяма ирония, защото, както е казала съпругата му Джоан Плоурайт, играейки Хамлет, той е скочил от третия етаж, за да убие един от мъжете, които Хамлет убива, и всеки момент е можел да си счупи врата! Той винаги е търсил нещо, което не е правено преди, така че го е казал с малко иронично забавление."
Хофман все още е дълбоко загрижен за работата си и се тревожи, че киното може да поеме по пътя на печатните вестници, които той възхвалява в "Цялото президентско войнство". "Има някаква временност, ако не са "Междузвездни войни" или подобни неща. Как се наричат всички тези телевизионни формати сега? Стрийминг? Натам отиваме. На път сме да си тръгнем."
Работейки в Холивуд толкова дълго време, Хофман е в добра позиция да каже дали е постигнат напредък към равенство. "Липсва разнообразие между жените и мъжете - винаги е било така на снимачната площадка", казва той. "Най-нисшият асистент оператор обикновено е жена и нейната работа, по ирония на съдбата, обикновено е да носи кашоните с ленти, които са много тежки. Изглежда винаги отива при жената - на нея е дадена най-лошата работа."
От друга страна, казва той, малко актриси са получили шанс за хубава роля, ако не са конвенционално красиви. "Това отне много време", казва Хофман. "Отне толкова време, за да имаме водещи жени, които не са... като от корица на списание."
След това е недостигът на жени режисьори, което според Хофман се дължи просто на сексизъм. Той си спомня документалния филм от 1973 г. "През погледа на осемте", заснет на Олимпийските игри в Мюнхен предходната година, в който осем режисьори са взели по една тема. Едната е била жена, Маи Зетерлинг, която се е фокусирала върху щангисти. "Попитали са я: "Какво знаеше за вдигането на тежести?" и тя казала: "Нищо, но знам нещо за страстта." И никога не съм забравил това. Всички те бяха първокласни режисьори, но нейният сегмент беше най-интересният. Следващият въпрос е колко талантливи жени не са получили шанса да режисират заради пола си. Вероятно доста, и въпросът е защо?"
Хофман казва, че феминисткото му съзнание нараснало покрай играта му в хитовия филм "Тутси", в който играе актьор, принуден да приеме нова идентичност като жена, за да получи роля в сапунен сериал: това, че е бил игнориран като жена с посредствен вид, го накарало да осъзнае колко много жени са пренебрегвани, защото не отговарят на идеалните стандарти за красота на обществото. "Осъзнаваш, че ти е казана лъжа, че си приел лъжата и си живял в лъжата, и това ме промени. Осъзнах, че съм израснал с промито мозъчно отношение, както повечето мъже, а именно, че една жена трябва по някакъв начин да прилича на корицата на списание, защото те са трофеи. Мисля, колко интересни жени избягвах заради това?"
Въпреки нелекото си детство и юношство, животът му като възрастен е щедро благословен: той е женен за втората си съпруга, Лиза, от 1980 г. (абсолютният връх на славата му) и веднъж казва, че неговият влюбен хипи герой в "Запознай ме с вашите", който не може да откъсне ръцете си от Барбра Стрейзънд, е базиран на брака му. Те имат четири деца заедно, а също така са отгледали дъщеря му и осиновена дъщеря от първия му брак. Тази весела ситуация е особено рядка в индустрия, където дисфункцията е норма.
Един от най-поразителните аспекти на Хофман е лекотата, с която може да се впусне в собствения си емоционален живот, като например развода с първата си съпруга, балерината и актриса Ан Бърн, върху който е базирал "Крамър срещу Крамър" (1979), или сложните си отношения с родителите си.
Във филма, за който Хофман печели първия си "Оскар" за най-добър актьор, той не само се е докоснал до емоциите около първия си брак, но и, заедно с режисьора Робърт Бентън, е пренаписал сценария, за да отрази преживяването си от края на една връзка, нещо, което той описва като "загуба на крайник". Да направиш филм за развод, докато преминаваш през развод, според GQ, звучи като емоционален мазохизъм. "Очаквах да е болезнено преживяване", признава той, "и осъзнах, че е точно обратното. Беше освобождаващо. Ако си писател, ставаш сутрин и пишеш това, което излиза от теб. Но актьорът работи върху творението на някой друг. С това се чувствах като негов автор."
Хофман споделя рождения си ден с баща си и преди години говори за разговор, който са водили, когато е бил на 50, а баща му на 80. "Разхождахме се по плажа", казва Хофман. "И аз казах: "Татко, днес си на 80. А аз съм на 50. Имаш ли някакви думи, които можеш да ми кажеш?" А той каза: "Да, всичко това са глупости." И се обърна и си тръгна."
