- По стъпките на майките си, тренирани от тях, с легендарни бащи, успешни сестри и братя момичетата от националния тим при девойките са здраво свързани със спорта и успеха
- Много сме различни, но на игрището ставаме едно цяло. Никоя не се стреми да бъде най, а заедно да блеснем, споделя разпределителката Димана Иванова, която стана играч №1 на мондиала
Перфектният отбор съществува. Това доказаха волейболистките от националния тим при девойките до 19 години с триумфа си на световното първенство в Осиек, Хърватия. Виктория Нинова, Димана Иванова, Александра Китипова, Една Тодорова, Никол Окоро, Стефани Дянкова, Калина Венева, Вяра Парапунова, Елисавета Сариева, Деница Ангелова, Дарина Нанева и Симона Иванова - това са момичетата, извоювали златото под ръководството на треньора Атанас Петров.
Но каква е тайната на първите ни световни шампионки, които отнеха короната на американките?!
Отдадеността на спорта е в кръвта им, волейболът - семейно наследство, а успехът - предопределен. Те знаят какво могат и искат да постигнат, защото са го научили от родителите си - изявени атлети. Състезателки, които са много различни като характери, но влязат ли в игра, стават като една.
"Почти никога няма напрежение помежду ни. Някои са по-избухливи, други по-нервни, но може би тук идва и моето спокойствие, което уравновесява положението. Различни сме много, но на игрището ставаме еднакви - сякаш сме едно цяло. Знаем, че сме доста конкурентоспособни, но не приемаме това негативно, а градивно. Това само ни помага. Знаем, че всяка една е силна. Че която и да влезе, ще се справи така добре, колкото другата. И в същото време няма завист помежду ни. Никоя не се стреми да бъде най, а се стремим заедно да блеснем."
Това казва пред "24 часа-168 истории" разпределителката Димана Иванова, която бе отличена като най-добра на поста си и също получи приз за най-полезен състезател - MVP.
Димана е моторът на отбора, гръбнакът му, защото така изисква нейният пост. Тя освен всичко е перфекционист и не се задоволява с нищо половинчато, а любовта ѝ към волейбола е семейна ценност. Иванова е дъщеря на бившата капитанка на "Локомотив" (София) - Венера Цветанова, а нейна сестра е посрещачката Емилета Рачева, която е привлечена от сръбския волейболен шампион "Железничар" (Лайковац) за сезон 2025/2026.
"Когато бях III-IV клас, започнах с волейбола. Така или иначе бях по залите. Изведнъж ми стана навик и ежедневие. В момента, в който трябваше да сменя училището в 7-и клас след матурите, знаех, че ще отида в спортно училище и това ще правя до живот. Не започвам неща, които няма да довърша. Или неща, които не ми харесват. Така стана и с волейбола. Семейството ми много ме подкрепя. Сестра ми особено. И двете ми сестри", казва Димана. Шампионката е имала моменти, в които е била на ръба да се откаже, но бързо е осъзнавала, че това е невъзможно.
"Когато бях по-малка, се питах дали си заслужава всичко, виждайки как другите деца си играят, а аз отивам на тренировка. Имала съм колебания дали да не спра, когато нещо не се получава. Но бързо съм разбирала, че това са емоционални спадове и съм се вадила от тези дупки, казвайки си, че ако се откажа - след три месеца ще съжалявам", обяснява волейболистката.
Иванова стана играч №1 на второ голямо първенство, защото блесна като най-добра на поста си още миналата година на европейското, когато нашите "лъвици" отново разгромиха конкуренцията и станаха първи. Днес волейболистката се чувства още по-пораснала.
"Чувствам се различна. По-уверена съм като цяло от миналата година. Доста уроци научих - технически и не само. Най-важното - как да контролираш ситуацията. Да бъдеш спокоен. Да не се поддаваш на емоции. Да вярваш в себе си. Защото, ако не вярвам в себе си, и хората около мен ще се разклатят. Да помагам повече на отбора. По-сигурна съм в себе си определено."
От новия сезон Димана сменя отборите, като разпределителката на ЦСКА вече ще играе за "Левски София": "Вълнувам се, че е нещо ново за мен. Може би съм и малко притеснена".
В дългосрочен план Иванова е много целеустремена и гледа към най-високите спортни върхове.
"Знам, че ще успея. Сигурна съм. Затова титлите и успехите са ми цел, а не мечта. Изисквам от себе си да работя, да не спирам да вярвам в себе си, да обърна внимание на тънкостите, защото прецизността в моя пост е по-важна, отколкото в другите постове. А аз съм перфекционист".
Нейните съотборнички също не ѝ отстъпват по хъс.
Капитанката на тима Виктория Нинова, която бе отличена за най-добро либеро в Осиек, избира волейбола заради майка си, но не иска да върви по вече отъпкани пътеки, а държи да остави свои следи.
Тя започва да тренира в трети клас в отбора на "Локомотив" (София), където именно се е изявявала майка ѝ.
Преди да се отдаде на спорта с цялото си сърце, Виктория се занимава със спортни танци и плуване, но все нещо ѝ липсва. Няма го споделеното преживяване - да се бориш и да се радваш заедно с някого. Няма я емоцията, която лети около топката. Но след като на мрежата намира всичко това, което търси, вече нищо не може да я спре.
За бъдещи успехи и дори да играе рамо до рамо със сестра си в националния отбор, мечтае пък Александра Китипова. Тя е дъщеря на треньорката Лариса Китипова и е по-малка сестра на една от най-добрите ни разпределителки в женския национален отбор по волейбол Лора Китипова. Александра също като сестра си започва първите си стъпки на игрището под ръководството на майка си в "Берое" (Стара Загора). По-висока, тя е посрещач, като през новия сезон ще продължи да играе за "Марица" (Пловдив). Най-младата Китипова признава, че във волейбола пример за нея винаги е била сестра ѝ Лора, като двете открай време си представят как заедно могат да печелят титли за България.
На мондиала Калина Венева бе определена за най-добрия посрещач. Как мислите - дали и тя е наследила таланта си от някого?! Дали се е учила от някой роднина? Неин първи треньор е майка ѝ Петя Венева, която е била състезателка на “Левски”, като Калина работи под нейното ръководство и в Централния полицейски волейболен клуб (ЦПВК). Когато има свободно време, спортистката обича да чете, да слуша музика и да прекарва време с приятелите си, както и да гледа Формула 1.
И Дарина Нанева не изневерява на фамилната отдаденост на спорта, но избира да се доказва на мрежата вместо под коша. Тя е дъщеря на бивши баскетболисти - Радостина Славова и Илко Нанев, и внучка на легендата на “Балкан” (Ботевград) Венци Славов. От съвсем рано започва да търси поле за изява. Първоначално опитва няколко различни спорта - плуване и лека атлетика, но не ги усеща като свои. За момент дори се замисля да последва примера на родителите си и на именития си дядо, но съдбата има друго предвид. Тогава няма женски баскетбол в Пловдив и майка ѝ я отвежда във волейболната зала. Оказва се на точното място и бързо се влюбва в играта. Отборът, който дава старт на младата състезателка, е “Марица” (Пловдив). Нанева се превръща в много желан играч, като е имала предложения от Италия - “Мега Волей” и “Имоко Волей” (Конелиано), както и от отбори във Франция. Но избира да играе за шампиона в сръбския елит “Йединство” (Стара Пазова), където прекара изминалия сезон и има договор за още два.
Да сподели с баща си успеха днес - 34 години, след като той самият е един от героите, спечелили първата ни отборна световна титла изобщо - има щастието Симона Иванова. Нейният родител Евгени Иванов - Пушката е част от младежкия волейболен тим, който завоюва златото през 1991 г. в Кайро, а сега Симона е сред “лъвиците”, спечелили второто такова за България. Баща ѝ освен всичко е тийммениджър на шампионките и двамата заедно се завърнаха от Хърватия, окичени със злато. Иванов е изиграл 233 мача с мъжкия отбор на България по волейбол. Световен шампион за младежи, бронзов медалист от световното първенство в Токио - 2006 година, 4-о място от европейското първенство в Атина през 1995 година, трето място от световната купа в Япония през 2007-а.
Неговият спортен ген определено е много силен, защото и другата му дъщеря Сара се отдава на волейбола.
И пътят пред Никол Окоро сякаш се чертае от само себе си. Посрещачката е сполетяна от контузия на мондиала в Осиек, но изживява всички емоции със съотборничките си. Състезателката от дупнишкото село Самораново е дъщеря на нигериеца Годсон Окоро, който преди години играе за футболния отбор ЦСКА, а сега неговото момиче се бори за волейболния ЦСКА. Той пристига в България през 1997 г., а името му означава “Всичко на Бог”. Остава на “Армията” 6 месеца, след което се мести в Пловдив, а след това в Разград и в Дупница. Майката на Никол - Камелия, пък е бивша национална състезателка на шейни. Сестра ѝ Нанси е бивша ски бегачка, която днес се е посветила на медицината.
И ако си мислите, че семейните връзки в този перфектен отбор свършиха, не сте познали. Една Тодорова е дъщеря на селекционера на националния отбор по волейбол за девойки под 16 години Владислав Тодоров, а Вяра Парапунова е сестра на успешния ни волейболист Радослав Парапунов.
Няма нищо случайно, защото съдбата си знае работата.
