- Когато камерата не работеше, всичко бе импровизация - готвенето, песните и танците около масите с хазаите
- Животът стана по-луксозен и по-фалшив. Всички партийни лидери излъчват – искам да те излъжа и да те ограбя
Преди точно 45 години през лятото (на 14 юни 1980 г.) в Созопол започват снимките на най-обичания български филм "Оркестър без име". Кинокласика, която не може да бъде повторена според Георги Мамалев, превърнал се в любимец на публиката в една от главните роли, редом до Велко Кънев, Павел Поппандов, Катерина Евро, Филип Трифонов и Мария Каварджикова.
За него тайната на успеха се крие в невероятната мечтаеща сплав, създала филма - сценарист, режисьор, оператор и група от млади, амбициозни и желаещи да се наложат актьори, които като един работят и изживяват емоциите и радостта от снимките на този филм.
- Г-н Мамалев, смятате ли, че съдбата нарежда обстоятелствата за създаването на "Оркестър без име"? Филмът се ражда между големия успех и последвалите идеологически критики към "Кратко слънце" на режисьора Людмил Кирков и сценариста Станислав Стратиев и "замразяването" заради него на следващия им филм "Равновесие".
- Това са два много успешни филми, които аз много харесвам. "Равновесие" е сниман много по-късно. "Кратко слънце" не се харесва на художествената комисия поради особеностите на времето и тогава нареждат вместо "Равновесие" да се направи нещо младежко, весело, оптимистично. И Станислав Стратиев, който вече е започнал да пише "Оркестър без име", казва, че има започнат такъв сценарий. Людмил Кирков го защитава пред комисията. Така се започва и някои сцени идваха при нас направо на снимачната площадка.
- С какво ще запомните първия снимачен ден?
- Отиването в Созопол и събирането с колегите в един ресторант. През деня имахме костюмни проби. Аз обаче още на другия ден се върнах в София, защото трябваше да се озвучи една малка роля в един филм. Мислех, че ще мина между капките, но режисьорът държеше да съм аз. Така че отлетях за София и след един ден се върнах отново в Созопол. Снимките продължиха до есента, когато прекъснахме, и останаха да се снимат само финалните сцени. За тях трябваше морето да бъде много бурно и цялата обстановка да е недружелюбна - в контраст с хубавите летни сцени от филма. Така всички се прибрахме, защото започна театралният сезон, а някъде към края на октомври се върнахме в Каваците, където за няколко дни заснехме финалните сцени и самия край с песента "Оставаме".
- Това е много култов момент, но какво бе действителното ви тръгване? Как се чувствахте в края на това приключение?
- Ние бяхме млади хора. Ентусиазирани. Не е имало никакъв песимизъм у нас тогава. Може би единствено надеждата филмът да стане добър. И това стана. Независимо от мнението на "доброжелатели" и "филмови специалисти" това е най-гледаният и най-харесваният български филм. Защото понякога чета как някой млад киноексперт нарича този и онзи нов български филм "култов". Не казвам нищо лошо за новите продукции, нека да се правят, но те не може да се сравнят с успеха на "Оркестър без име", който и до ден днешен е най-любимият на зрителите. А за всеки актьор, участвал в него, е голяма чест и щастие, че е имал този късмет.
- Според Николай Николаев, който изпълнява ролята на италианеца Джани Леопарди, филмът е толкова успешен заради това, че режисьорът успява да направи от актьорите съавтори на филма. Вие чувствахте ли се и режисьор?
- Не. Режисьор беше Людмил Кирков, а ние бяхме съавтори дотолкова, доколкото можехме да импровизираме. Сценарият си беше на Станислав Стратиев - един изключителен автор. Имах щастието да участвам и в първия му филм - "Пазачът на крепостта", а в театъра съм играл в негови пиеси. Познавам го много добре. Изключителен автор и голям комедиограф. Сатиричният театър имаше най-големия си успех с неговите пиесите и може би театърът трябваше да се казва Сатиричен театър "Станислав Стратиев". Жалко, че си отиде в една ранна възраст, голяма загуба за българската драматургия.
Режисьорът също беше изключителен. С невероятно чувство за точност и за автентично поднасяне на действителността без капчица фалш, без пудрене, без измишльотини. Ако искате да разберете какъв е бил животът на българите в даден период, гледате филми на Людмил Кирков и виждате всичко.
Такъв филм като "Оркестър без име" не може да се направи отново. Заради тази невероятна мечтаеща сплав между много добър сценарист, много добър режисьор, оператор и една група от млади, амбициозни и желаещи да се наложат актьори.
Борис Карадимчев също написа страхотна музика. "Нашият град" на група "Тангра", която е направена преди това, просто се залепи за сценария. А финалната песен "Оставаме", написана специално за филма, е популярна до ден днешен благодарение и само на "Оркестър без име". Ако го нямаше филма, едва ли щеше да стане такъв хит, но пък чрез нея филмът продължава да живее.
- Знаете ли защо не се осъществява продължение на историята, за което дори са планирани снимки през 1993 г.?
- Истината е, че не се намериха пари. Почти половината от филма трябваше да се снима в Германия. През 90-те години имаше икономическа криза, умопомрачителни цени, бедност и никаква стабилност в държавата. Никой отникъде нямаше как да помогне. Така пропадна идеята.
- Според вас такъв филм щеше ли също да се превърне в хит?
- Не мога да прогнозирам. Мисля, че е по-добре, че си остана "Оркестър без име" - оригиналът.
- Днес може ли да се осъществи продължение - модерно, но в духа на класиката?
- Съмнявам се. Пак се връщам към това, че трябва невероятен и много сплотен екип от майстори. Всички ние бяхме като един - заедно снимахме, заедно се радвахме. Ако ни бяха записали как работим по филма и как живеем покрай снимките и това щеше да е интересно.
- Какво обичахте да правите с екипа, докато камерата не работеше?
- Тогава Созопол беше малък град, както пее Жоро Минчев, а сега е курорт. Нямаше заведения освен две-три, които предимно работеха за "Балкантурист". Затова събиранията и веселбите ставаха по дворовете и по къщите. Всичко беше импровизация - правенето на храната, разговорите, песните и танците около масите, в които участваха и местните хазаи, при които живеехме. Чувствахме се като приятели - те споделяха нашата трапеза и ние споделяхме тяхната. Беше много хубаво. Много истинско.
- Къде снимките по нашето море бяха най-приятни?
- Най-хубаво беше в далян "Чайка". В ресторанта често след снимките оставахме и на купон. Там имаше кухня. Държаха го военните и имаше десетина морячета, които ловяха риба за военното поделение в Созопол. А от техническия екип на филма имаше няколко много добри самодейни готвачи, които веднага установиха връзка с войничето готвач и с него вършеха невероятни неща. Ставаше много весело. Там беше като че ли най-хубаво. Но и в Албена. В самия Созопол не сме снимали. Градските сцени, които изглеждат като селски от началото на филма, където блъскам барабаните и Филип свири под прозорците - са снимани в Черноморец. В Айтос се снимаха сцените, в които Велко (Кънев) отива към читалището, където аз и Филип (Трифонов) го убеждаваме да не си къса нервите. А магазина, в който Ваня (Мария Каварджикова) му удря шамар, още го има в Айтос. На площада.
- Много по-различна ли е картината днес по тези места?
- О, да. Старият Созопол си е старият Созопол. Тук-таме някой новобогаташ без фантазия и способност да мисли прави нещо извън созополския стил, а друг е въпросът как му е разрешено. Новият град си беше едно селце, а сега всичко е хотели, големи сгради.
Ако трябва да говорим за далян "Чайка", там си го има големия ресторант, много посещаван. Всяка година ходя да вечерям там с приятели и със семейството ми - децата и внучката, защото всички много обичаме Созопол. Те са възпитани с любов към Созопол. Децата отраснаха там в културния почивен дом на Народния театър в центъра на стария град. Там всяко лято се събирахме с Велко Кънев, Антон Радичев, Андрей Баташов, Георги Черкелов, Георги Георгиев-Гец.
Рай, рай. Такова нещо не може да се повтори.
Днес самите хора са по-фалшиви. Няма я откровеността - човешка, колегиална. Да се събудиш и да чуеш, че другите вече пият кафе. Скачаш и си казваш: "Аз какво правя още в леглото, веднага трябва да се включа във веселбата". Сега някак животът стана по-луксозен и по-фалшив.
В този ред на мисли, ако наредите един до друг ръководители на партии в България, ще установите, че това е антропологична катастрофа. Тези хора ги гледаме всяка вечер по телевизията и те се опитват да говорят мъдро, а ние разбираме, че те никога няма да работят за нас. Един такъв човек може да казва, че всичко прави за народа, но като го виждаш как изглежда и какво излъчва, просто си казваш: "Не, не, този човек просто лъже. С цел да ме ограби"."
- "Оркестър без име" отвори ли и много други врати пред вас? Този филм ли е в основата на създаването на "Група НЛО", събирайки ви с Велко Кънев и Павел Поппандов?
- Филмът определено ни направи популярни. Особено мен и Катето Евро, защото и Филип Трифонов, и Велко Кънев, и Павел Поппандов вече се бяха снимали доста и бяха разпознаваеми. Докато аз и Катето не бяхме, а нея "Оркестър без име" я изстреля в киносредите. Последваха много добри филми за нас, но и за Мария Каварджикова, която също беше млада актриса тогава. Наистина се отвориха много врати.
Но с "Група НЛО" всичко стана случайно. С Велко бяхме правили едни записи за новогодишната програма "Съзвездия 83" в НДК. Пародирахме песни на братя Аргирови, които бяха и в основата на нашето участие на закриването на Световното първенство по художествена гимнастика във Варна - голям концерт с много изпълнители. Тогава "НЛО" ни нарече Йосиф Сърчаджиев, който беше един от водещите. Той каза, че пишело във вестника, официоза "Работническо дело", че над Велико Търново се появило НЛО, което сега е тук - и се появяваме ние. Така лека-полека започнаха покани за участия. Спомням си на наш концерт в спортната зала в Пазарджик публиката изкърти вратите и нахлу вътре. В един момент просто се разхвърчаха фуражки, милиционери, хората ни обкръжиха отвсякъде и накрая бяхме като на голяма седянка - всенародно празненство.
- В заключение, ако можехте, бихте ли променили някоя сцена от "Оркестър без име"?
- Не. Нямам право и нямам желание, защото го харесвам и обичам. Абсурд е дори. Кирков, Стратиев и оператора Виктор Чичов направиха един шедьовър, за който аз мога само да съм им благодарен.
