На 21 юни 1996 г. големият български актьор Кирил Варийски умира от инсулт само на 41 г.
Кирил Варийски (28.10.1954 г. - 21.6.1996 г.)
През 1980 г., когато Зако Хеския търси актьор за главната роля в “Йо-хо-хо”, Кирил Варийски вече е четвъртокурсник в класа на проф. Сашо Стоянов. Освен красив и талантлив има и чудесно чувство за хумор и самоирония. Нарича се Робърт де Киро, пише стихове, свири на китара, пее хубаво. Обича да казва, че “таланта не можеш да го разталантиш”.
По същото време приятелката му Елза Лалева е поканена на пробни снимки за бъдещия филм на Зако Хеския. “Аз се занимавам с куклен театър и киното не ме интересува”, дръзко отговаря момичето. Но скланя да прочете сценария, написан от Валери Петров, защото този поет е идолът на всички кукленици.
След два дни Кирил взема запорожеца на баща си и закарва любимата си до Киноцентъра. Там обличат Елза в ролята на героинята Цицилия
и... в този момент
птичето каца на
рамото на Варийски
Оказва се, че няма кой да ѝ подава репликите.
Наблюдателният Зако Хеския вече е забелязал, че двамата млади постоянно се държат за ръцете и пита кой е младежът с поизтритото авиаторско яке. “Аз съм четвъртокурсник във ВИТИЗ!”, гордо отговаря младежът. След втория дубъл режисьорът извиква: “Стоп! Намерихме си главния герой”.
После за ролята на Цицилия е одобрена актрисата Соня Дюлгерова, а Елза “играе”... гласа на папагала. След като е одобрен за ролята, Кирил Варийски започва да тренира фехтовка. Отива в болницата в Каварна, където ще се снима филмът, правят му гипсово корито и той лежи 2-3 дни в него. Иска да изживее страданията, чувствата и реакциите на героя си.
После идва фестивалът в Москва, където Кирил Варийски е номиниран и обсъждан за най-добра мъжка роля. След края на форума известната съветска актриса Людмила Чурсина му признава, че при определяне на победителя надделяват политически аргументи.
Наградата е връчена на полския актьор Роман Вилхелми. По този начин артистичният свят от соцлагера показвал симпатиите си към “Солидарност” и Лех Валенса.
Приказката за Кирил продължава. Само два дни след премиерата на “Йо-хо-хо” - на 4 октомври 1981 г., на младото артистично семейство се ражда дъщеря - Лора. Популярността му след филма не променя Киро. Той има абсолютно себеусещане и точна представа за качествата си.
А Кирил Варийски има право да се промени. В българското кино няма друг такъв силен дебют с главна роля. Има добри, има успешни, има впечатляващи, но такъв блестящ - не. И то в двойна роля - на прикования в гипсово корито актьор без бъдеще и на волния пират, който разказва истории на малкия Леонид.
За един актьор (а и за всеки творец в киното) е много важен вторият филм. Той вече показва дали човекът има качества, или всичко е било малко случайно. След участието на Кирил Варийски в “24 часа дъжд” всички виждат, че българското кино има едно непознато до този момент дарование. Талант, който може убедително да се превъплъти в най-различни образи.
Варийски дълго отказва да приеме поканата на режисьора Владислав Икономов да се снима в ролята на фелдшера Марински. И го прави не от звездомания, а защото не вижда достатъчно “материал”, с който да изгради ролята. Но и Икономов е “старо куче” и “настъпва” актьора по най-чувствителното за всички артисти място.
Варийски се втурва в снимането на филма
като оня герой на Радичков, който така
стремително влетява в суматохата,
че дрехите се изхлузват от тялото му и той попада в нея съвършено гол. Кирил кипи, сипе предложения, варианти, реплики. Радва се, когато режисьорът приеме някои. И помръква, когато ги отхвърля.
Така, вече затвърдил звездния си статут, Кирил Варийски става много “оборотен” актьор. Постоянно го ангажират във филми и сериали, играе редовно в театъра, участва в радиото, снимат го в телевизионни програми, дублира и озвучава. Личният бележник е препълнен с ангажименти.
Малко преди смъртта си той прави два списъка - на театралните си роли и на участията си в киното и в телевизията. Изброил е 35 филма, сериали и постановки на телевизионния театър, снимани само за десетина години.
Списъците са нещо
като опит за
равносметка
От тях личи колко самовзискателен и с каква строга самооценка е актьорът. От тези 35 роли той е отбелязал с по три кръстчета само четири (4!) филма: “Йо-хо-хо”, “24 часа дъжд”, “Бързо, акуратно, окончателно” и “Единственият свидетел”.
“Бързо, акуратно, окончателно” е режисиран от състудента и приятеля на Варийски Михаил Мелтев. Без грам колебание актьорът се съгласява да бъде заровен в гроб, изкопан в замръзналата земя. Не иска дубльор и сам скача в един ручей край “Бояна”, въпреки че е декември, и стои в ледената вода, докато заснемат епизода.
За съжаление, този филм мина незабелязано. Премиерата му е през есента на 1990 г., когато държавата кипеше в политически страсти и хората бяха по площадите.
Последният филм на Кирил Варийски е чуждестранната продукция “Бюро за убийства”, в която се снима и Орнела Мути. Играе напълно пропаднал тип. Тъжен, отчаян маргинал. Филмът излиза на екран след смъртта му.
На премиерата са поканени Елза Лалева и дъщеря им Лора. Елза признава, че не помни нищо от филма, защото очите ѝ са замъглени. Помни само как на огромния екран на черен фон пише: “Посвещава се на големия български актьор Кирил Варийски”. Хората се изнизват мълчешката от залата, завесата се затваря с особено съскане... Двете с Лора оставят цветя пред екрана.
Крикор Азарян разказваше, че е запомнил Кирил още от приемните изпити във ВИТИЗ. По време на четвъртия кръг комисията, макар и формално, проверява и общата култура на кандидатите.
Искат те да изброят заглавия на пиеси на Шекспир. Резултатите са плачевни. Един от професорите изразява гневно негодуванието си и Варийски влиза в спор с него. Казва му, че не е прав, защото за това били виновни учебните програми. И, второ, кандидатите са преуморени, пренапрегнати са психически и не могат да си спомнят имената на пиеси, които иначе са чели и знаят. И завършва с думите: “След всичко, което ви казах, сигурно няма да ме приемете във ВИТИЗ, но това е истината”. За радост - не познава.
Леон Даниел, работил две години с Варийски и режисирал го в две роли, казва през 2000 г.: “Времето го отвя в Сатиричния театър да играе смешни роли на ефектни злодеи и абсурдни чудаци. Играеше ги добре, но жизнелюбивата му страст сигурно го е яла отвътре. Оставаше му само да пише стихове и да прави глупости.
Господи,
и стиховете, и
глупостите му -
и те бяха на ниво
Такива като това опърничаво момче Кирчо Варийски твърдо доказват, че в България няма празно и в най-тежките ѝ времена.”
Режисьорът Здравко Митков си спомня как “в една нощ на безпаметство” Кирил Варийски регулирал движението на тролеите по “Раковски” между ВИТИЗ и Сатиричния театър. “Изпитах ужас и страдание, а неговото е било вдъхновение - мрачно и унищожително”, коментира случката Митков. “Кирил беше човек с висока компресия на талант и характер - казва още режисьорът. - Той приличаше на ония малки пакети, които захранват атомните електроцентрали години наред. (...) И той като Нерон се чувстваше самотен в артистичната си страст. И той като Нерон подпали собствения си Рим, за да се наслади на зрелище от значителна величина.”
