19 март 1956 г. - 6 май 2016 г.
Девет години, откакто колегата ни Ники Москов се пренесе в един по-добър свят, а сякаш все още е сред нас. С историите му - несекващ извор на усмивки, скъпи спомени, забавни случки.
Идвам аз и нося
светлината
със себе си,
шегуваше се той,
когато влизаше в стаята при колеги и палеше лампите при залязващото слънце.
Той си отиде два месеца след като навърши 60 г., а имаше още толкова много неща, които да го радват. Злата участ го настигна на светъл празник - сутринта на Гергьовден се стяга да пътува със семейството си за Варна. Планът бил да минат и през Ловеч, където дълги години той работи като кореспондент на “24 часа” и имаше много приятели, после през Велико Търново до родния му Нови пазар и оттам в морската столица. Такъв беше той - всичко организираше предварително до най-малкия детайл, но винаги, като се съобразяваше с другите.
“Нещо не ми е добре, ще си полегна”, казал вкъщи малко преди да потеглят. Затворил очи и повече не ги отворил - ей така изведнъж, без предупреждения, сякаш пак за да не товари близките.
Малцина знаеха за здравословното му състояние - от години имаше сърдечни проблеми, а сам не спираше да се раздава. Колегите му още си спомнят как излизаше от редакцията и отиваше до дома на Тома Спространов в София, за да го закара с колата си в БНР, когато известният радиоводещ имаше предаване. И всичко, защото Томата му разказал, че краката много го болят и едва стига до радиото.
Веднъж беше натоварил целия багажник на колата си с всякакви храни и потребности от първа необходимост за естрадната легенда Борис Гуджунов - разбрал, че е много болен, искаше с нещо да помогне и на него.
Ники пишеше и за музика, и за кино, а много от големите певци му бяха станали добри приятели покрай всички разговори, които бе провел с тях за любимия си вестник.
Друг негов ресор бяха църковните дела. Понеже много добре разбираше и познаваше духовните територии, владиците го уважаваха, а патриарси му даваха интервюта. Пишеше за църквата с уважение, защото сам беше смирен християнин и привърженик на православието.
Софийската черква “Свети Седмочисленици” бе любимият му храм, в нея Ники се изповядваше, там преди години събра и цялата редакция на “24 часа” за обща молитва за здраве на наши колеги, които бяха пострадали тежко в катастрофа. Познаваше и всеки от свещениците в нея. Лично приятелство го свързваше и с Тивериополския епископ Тихон. “Много журналисти ми се обаждат по телефона, но той единствен ме покани в дома си”, разказа епископът, който водеше службата, с която се простихме с Москов. Между другото, епископ Тихон беше единственият духовник, който се съгласяваше да участва в една от най-светските рубрики на “24 часа” - като разкаже свой любим виц. Единствено заради Москов.
Той беше тънък познавач на качествените вина. Досущ като учен енолог знаеше всичко, свързано с производството на вино - за сортове, реколти, подходяща почва. А познанията си за съвременните лечители и за природните церове искаше да предаде на всички. Затова и издаде книгата си “Най-добрите български лечители” през 2010 г.
Мнозина още помнят откъде дойде прякорът на Ники - Кокала: от аферата “Ловечгейт”, заради която
той завинаги ще е
част от историята
на българския
политически
живот и
журналистика
Сам написа за нея на страниците на вестника ни по случай неговата 25-годишнина:
“По времето на Иван Костов журналистиката не бе приятел с властта. Дори пробва да арестува пишещи. Това стана на 23 септември 1999 г., когато външният министър Надежда Михайлова (сега Нейнски) наби канчетата на актива на СДС в Ловеч преди изборите. След среща с избирателите остана само със синия актив на откровен разговор кого и как да купят. Правили разбор и кой от журналистите е техен.
Тя казала:
“Тоя от “24 часа”
е голям кокал”
После ги посъветвала: “Нахранете журналистите”. Микрофоните в залата били включени и касета със скандалния запис попадна у журналистите.
Свалих текста и го изпратих в редакцията. Късно вечерта всички бяха прибрани в полицията, където прекараха нощта.
След 22 ч двама униформени позвъниха на вратата и поискаха да ме конвоират. Отказах. Обадих се на двама - Венелина Гочева, и на друг голям приятел - Радостина Константинова, която тогава стартираше новия в. “Монитор”. Свързаха ме с Ина Лулчева, но до намесата ѝ не се стигна. Нощта прекарах у приятел.
След дни в Ловеч за касетата дойдоха Любо Дилов и Емил Димитров - Ревизоро. Дадох им я и скоро тя се появи в луксозна обложка с Надежда Михайлова в народна носия.
На премиерата ѝ в София раздаваха касетата на журналисти с ръкавици и маски като на Зоро, за да не ги арестуват. Гафът остана в политическата история на България като “Ловечгейт”.
Пет години по-късно на Сирни заговезни Надежда Михайлова се върна от Мадрид и от летището ми позвъни. Поиска прошка. Простихме се.”
Такъв беше Ники - емоционален, честен, справедлив, с прекрасно чувство за хумор. “Ако ми се чете нещо интересно, просто ще седна да го напиша”, казваше с усмивка той.
Не го бяха сломили дори двете сърдечни операции, а само понякога тихо се изпускаше: “Ех, така ми се иска да мога да поживея още”. Да се порадва и на съпругата си, и на дъщеря им Мария - такава силна обич и хармония имаха те.
Като всеки наистина добър човек обичаше децата с цялото си сърце. За своите щеше да даде всичко, но така и не успя да види първото си внуче. Сега със сигурност пази всички отгоре.
