На всеки 3 март хиляди българи поемат към Шипка, за да празнуват националния празник. Обикновени хора, политици. В същото време на едно друго място едни други паметници остават самотни. Тези на битката, която реално решава Освободителната война. Битката в землището на Миндя и Златарица, която според военни експерти е най-важната за всички военни действия. Защото боят при Шипка е през август, а реално Плевен пада на 28 ноември. Тогава Осман паша предава сабята си на генерал Иван Ганецки.
“Страхувам се, че друга история щях да имам за описание, ако не беше спряно настъплението при Елена. Важно и съществено е, че
не се позволи на
Сюлейман паша
още същия ден
да се озове пред
Света гора (Търново), оттам Плевен бе само на 120 км”, пише пратеникът на най-авторитетния английски вестник “Таймс” по това време.
След загубата при Шипка Сюлейман паша търси друг път да помогне на обсадените войски в Плевен. През Нова Загора той тръгва през прохода Твърдица - Елена и Железни врата, за да се опита през Търново да удари в гръб руските войски. Той минава успешно планината, като първата съпротива е на еленския отряд под ръководството на полковник Лермонтов, който първи освобождава Елена. След това са позициите на 34-и севски полк на полковник Жиржински, който е на позиция край Буйновци и Новачкини. За отбраната на Златарица и Миндя били разположени части от 13-и донски казашки драгунски полк под командването на майор Колонтаевски. На помощ на Сюлейман паша
идва башибозук
от Кипилово,
Стара река и Тузлука под командването на Исмаил ефенди.
Силите на турската армия са сериозни - 31 табора, 39 оръдия и 19 000 войници от изток, а от юг - 6 табора през Твърдишкия проход. Идеята е да се пробие десният фланг на руската позиция и оттам да се тръгне към Плевен.
Генерал-майор Павел Домбровски разполага с 5000 души и 28 оръдия. Силите му са разположени в три участъка. Главните заемат полосата източно от Елена в три успоредни линии по направление махала Чомаковци - село Разпоповци. Втората група прикрива проходите Железни врата и Твърдица, а при махала Йовковци е изградена резервна позиция.
Турците започват битката с доста сериозно надмощие и бързо наближават до Елена. Загубите на руснаците са сериозни. Губят над 500 човека и повечето си оръдия.
Генерал Домбровски нарежда изтегляне към манастира “Свети Никола”, като с войските тръгва и българското население от града. Турското настъпление е спряно от 26-а пехотна дивизия на генерал-лейтенант Делингхаузен на резервната позиция при махала Йовковци. Руските загуби са 11 изоставени оръдия и 1862 убити и ранени.На 23 ноември руският щаб се установява в къпиновския манастир “Свети Никола”, а намиращият се в Златарица 42-и пехотен якутски полк се оттегля към село Къпиново в резерв на йовковската позиция.
На 24 ноември 1877 година под общото командване на генерал Малахов Пермският, Якутският и 13-и хусарски нарвски полк с численост 5000 войници атакуват 12-хиляден отряд на противника при Миндя и Златарица и към 18 часа османците са прогонени и фронтът е заздравен.
Начело на 13-и хусарски
нарвски полк по време на
битката е полковник
Александър Пушкин
Името не е съвпадение. Това е синът на гениалния поет Александър Пушкин. Той е второто дете и първи син на поета и неговата съпруга Наталия. Роден е на 6 юли 1833 година.
Полковник Александър Пушкин е награден със златно оръжие “За храброст” за тази битка. Става кавалер на ордена “Свети Владимир”, IV степен, за освобождаването на Котел. Всички войници на полка са наградени с паметен знак “За отличие в Турецкую войну 1877-1878”. Повишен е последователно в звание “генерал-майор” от 1880 г., “генерал-лейтенант” от 1890 г. и “генерал от кавалерията” от 1911 г. Години след войната, хусарите, участвали в нея под неговото командване му правят подарък - часовник с циферблат, на който вместо цифри са изгравирани названия на българските села и градове, в чието освобождаване е участвал техният полк.
Щабът на полковник Пушкин е бил дислоциран в Златарица, където днес има паметна плоча.
“Боят край Златарица и Миндя може наистина да се нарече юнашки. Всички до един се държаха мъжествено. Главна заслуга за победоносния изход на сражението имаха генерал-майор Малахов и полк. Красовски, тяхната разпоредителност, хладнокръвие и мъжество. Боят е проведен блестящо, “като по ноти”, русите дават много малко жертви, за разлика от самоуверените турци, понесли огромни загуби и изоставили оръдията и ранените си войници”, описва битката генерал-лейтенант Делингхаузен. Той е един от най-опитните в имперската войска. Роден е на 5 август 1824 г., потомствен барон. Завършва Морския кадетски корпус (1841 г.). Служи във Военноморския флот, от който се уволнява по здравословни причини (1846 г.). Постъпва в Сухопътните войски като прапоршчик в Тенгинския пехотен полк. Участва в Кавказката война (1847-1853 г.) и Кримската война (1853-1856 г.), като се бие при обсадата на Силистра. Назначен е за командир на Нарвския пехотен полк (1853 г.). Участва в потушаването на Полското въстание (1863–1864 г.). Командир е на 11-а пехотна дивизия (1867) и 26-а пехотна дивизия (1869 г.). Повишен е във военно звание “генерал-лейтенант” от 1871 г.
Може би битката при Шипка е по-популярна заради участието на българското опълчение в нея. Но и при тази край Миндя и Златарица има също доста принос от страна на населението, което не е за пренебрегване.
“Неприятелят имаше на свое разположение много средства за разузнаване.
Преди всичко той
имаше българите
Нито един българин не пожела да ми служи”, признава Сюлейман паша. “Българите силно се стремяха да ни помагат с всичко, с което можаха, и в същото време напълно безкористно”, пък обяснява полковник Пьотър Паренсов. Това е същият Паренсов, който става първи военен министър на Княжество България.
Важността на битката е видна и от факта, че след войната Сюлейман паша е съден за пропуснати ползи. В една от 12-те точки на обвинителния акт е точно загубата при Миндя и Златарица.
Плевен капитулира
шест дни след битката
На 28 ноември стар стил Западната османска армия се предава и всичко приключва. Турция губи стратегическата борба за надмощие. След четири дни на 2/14 декември Сюлейман паша нарежда изтегляне от Елена. Турска част запалва града, в който влизат преследващи руски кавалерийски части.
Равносметката за руската армия е 1862 убити и ранени офицери и войници по време на всички военни действия. Противникът губи 4000 души от личния си състав.
Сюлейман паша обаче тръгва да опожарява Стара Загора и да безчинства из Южна България. Според някои той е евреин, завършил в Сорбоната. Според други е син на сладкар. За трети баща му е бил предводител на еничарски полк.
През май 1876 г. Сюлейман паша участва в детронирането на султан Абдул Азис. Повишен е в звание “ферик паша” (дивизионен генерал). Проявява се по време на Сръбско-турската война (1876 г.). Назначен е за командващ османската армия в Босна и Херцеговина.
За решителните битки около Елена има построени 11 паметника - по два в Елена и Марян, четири в Златарица, по един в Руховци, Константин и Миндя. На 3 март на тях ходят само местните. Няма ги големите тълпи, които се бият в гърдите, че са патриоти.
В Миндя обичаят е първо всички от селото да се съберат на паметника в центъра, който е посветен на загиналите в Балканската война, Първата световна и Втората световна.
След това се отива до черния паметник, където са имената и снимките на 14-те опълченци от селото. На глава от населението може би точно Миндя е дала най-много воѝни на Шипка. И след това се пресича пътят за Елена, за да се отиде при паметника на майор Константин Иванович Емолски (командир на 2-и батальон) и 30 нисши чина от 42-и якутски полк, загинали на 23 и 24 ноември 1877 г. край селото. Преди още два от паметниците са били в землището на Миндя, но при новото разделение на общините минават към Златарица.
Паметникът наистина е уникален. Той е дарение на вдовицата на майора, като на него има уникален православен кръст. По време на социализма, разбира се, той е премахнат и на негово място се слага петолъчка. Въпреки това кръстът е запазен и след 10 ноември е възстановен.
Днес Миндя е известна със своя рокфест, който е първият селски в България. Но историците имат голям дълг точно към хората от този край. Без които може би нямаше да има 3 март.
Правени са доста опити да се възроди почитта към най-важната битка в Руско-турската война, но поне за момента са доста неуспешни.
