Книгата ми с есета “Молитва за Украйна” беше представена в Одеса. Да се докоснеш до войната, макар и само за две денонощия, е тежко и разтърсващо преживяване. Молих се в украински храмове...
- Честита Националната Вазова награда за литература, г-жо Димова
- Благодаря. За мен е голяма чест да получа тази награда. Вълнението беше силно и автентично, защото връчването стана във Вазовата къща музей в Сопот.
А този град и всеки негов гражданин е пропит от духа на големия поет. Духът на Вазов е жив там.
Толкова е странно да наблюдаваш как литературата е разгърнала невидима пелена върху това подбалканско градче и насища атмосферата му със силата си.
- Май не остана литературна награда, която вие да не притежавате. Броите ли си ги?
- Твърде пресилено е да се смята така. И друг път съм казвала, че няма автор, който де седне да пише за награда.
Наградите са нещо радостно, но мимолетно. Те не могат да придадат и един лакът на вече написаното, нито пък тяхната липса може да отнеме нещо от вече написаното. След удовлетворението от признанието остава отново празният екран на лаптопа и отговорността пред думите.
- Къде вкъщи сложихте бюста на патриарха на българската литература?
- На видно място, разбира се. Класическият бюст, изработен от Нина Канарова, пресъздава онази характерна черта на Вазовата личност - неговата интровертност.
Колкото в творчеството си да е свързан с всеки човек, с всеки българин от всички поколения, толкова в живота той е бил интровертен, обърнат навътре към себе си. И това по един неуловим начин е пресъздадено в този бюст. Въпреки че размерът му е малък, в него се усеща монументалността на Вазовата личност.
В последния текст, който написах за Вазов, цитирам проф. Симеон Янев, който казва за Вазов, че
“той от събитията, от
историята, от личностите
успява да създаде
иконостаса на нацията.”
Така че и в дома ми бюстът вече е своеобразен иконостас.
- Вазовата награда се присъжда от 1970 г. с няколко прекъсвания. Вие сте едва петата жена неин носител. Преди вас са само Дора Габе, Елисавета Багряна, Вера Мутафчиева и Милена Цанева, която е литературовед. Подценени ли са жените писатели?
- Не съм се вглеждала в списъка. На пръв поглед наистина изглежда така. Но въпреки, че не са много, те са сред най-любимите български автори. Забележителни имена са тези, които изреждате.
Аз нямам усещане за подценяване на женския пол. Също трудно приемам разделението на мъжко и женско писане. Вероятно има някаква разлика, но аз за себе си не правя подобно разграничаване. Затова и за в бъдеще по-важно е журито да отличава добри автори, а не да ги сортира по пол.
- Тези награди са признание за вас. Повдигат ли самочувствието ви?
- Горко на един писател, ако очаква награди, за да се справи със самочувствието си, или ако пише, за да получава награди. Отговорността пред словото е неизменна и непрестанна, процесът на зачеване и създаване на един роман е бавен и мъчителен, след това концентрацията, всекидневният труд, самодисциплината, отшелничеството, които съпътстват всяко писане, след това умората от текста, замъгляването на погледа и попадането в някакво обезвъздушено пространство, в което нямаш реална преценка какво си направил, добро ли е или не, после непрестанните редакции, докато най-накрая текстът не те пренасити до болка, не осъзнаеш, че извън него има и друг живот, който вече си пропуснал.
- Вие кога и как “се запознахте” с Иван Вазов?
- Майка ми четеше от “Епопея на забравените” много преди да го учим в училище. После “Под игото”. Всеки българин се запознава с историята ни през тези две велики творби, те ни формират, спрямо тях се съотнасяме, независимо дали ни е приятно, или не.
За съжаление,
в днешни дни любовта към
Отечеството, толкова
характерна за Вазов, ни е
открадната и е превърната
в патриотарщина,
в народни хора пред Народния театър, в пилони по Рожен, в татуировки по прасците, в етнографски традиции и ритуали, в изтъкване и дори натрапване, често доста нахално, в клишета и празнодумство.
Патриотарството забравя или не знае, че патриотизмът е вътрешно, съкровено чувство, а парадирането с него го опошлява. За да се изкачиш и поклониш на Шипка или в родните къщи на Вазов, Левски и Ботев, не е нужно да си облечен в народна носия. Виждаме, че и Вазов на всички снимки е в изрядно европейско облекло. Ще се усъмни ли някой в неговия патриотизъм?
- Кои са любимите ви негови произведения?
- Най-популярните - “Под игото” и “Епопея на забравените”. Без тези два епоса какво ли щяхме да знаем от историята си?
- Защо точно те?
- “Под игото” като никой друг роман те потапя в атмосферата на времето, което описва - образите, характерите, събитията, вълненията, ценностите. А “Епопеята” вълнува и вдъхновява по един и същи начин колкото пъти да четеш или слушаш задъханите стихове. Дванайсетте оди са наистина своеобразен български пантеон и иконостас.
- Как днес да бъде изучаван Вазов в училищата? Младите хора се оплакват, че езикът му бил много архаичен...
- Архаичен е, разбира се, какъв да бъде. Да го нагодим към чуждиците, към компютърните термини, които навлизат с главоломна скорост в него, за да могат младите поколения да го разбират? Или да го преведем на съвременен български?
Впрочем нали това беше направено неотдавна. Това е гавра и с езика, и с писателя. Езикът е част от времето. Именно езикът е част от неповторимата атмосфера и ако той се промени, тя се изгубва.
- Времето сега подходящо ли е да се роди нов Вазов?
- Въпиещо подходящо е, времето плаче - не, а крещи за нов Вазов! Крещи за лидер, за обединител, за утешител, за някой, който да спои двете паралелни Българии, в които шизофренично живеем. Но също така усещаме, че това няма как да стане, защото ценностите, които са формирали не само Иван Вазов, но и неговите забележителни братя, днес са подменени с дребнав прагматизъм.
- Как днес да се съизмерваме с Вазов
- С една дума може да се отговори - трудно. Днес мащабът ни е смален. Не е в наша полза, ако се опитваме да се съизмерваме. Затова по-важното е да го обичаме, да го почитаме, да сме благодарни, че България го е родила.
- Коя ваша книга смятате за най-успешна?
- Писателят е най-силно свързан със своята последна книга, тя е “Молитва за Украйна”. В нея са събрани есетата ми за войната, публикувани от самото й начало в Портал “Култура”.
Имах изключителната възможност да я представя в Одеса при откриването на пресцентъра на БТА там. Да се докоснеш до войната, макар и само за две денонощия, е тежко и разтърсващо преживяване. Да видиш войниците - юноши, войниците - почти деца, по контролно- пропускателните пунктове, е страшно. Да видиш инвалиди по улиците, в градския транспорт, да се събудиш от сирените нощем, да усетиш решимостта на тези хора да защитават достойнството и отечеството си, нещо те хваща за гърлото и не ти дава повече мира.
Там имах вълнуващи срещи
и с бесарабски българи
Молих се в украински храмове. Благодарна съм на тази своя книга.
- Какво научавате от срещите с ваши читатели?
- Разбрах, че всеки възприема по различен начин една книга, разбрах, че една книга може да отекне по напълно разнопосочни начини, почти обратни на тези, за които авторът си мисли, че е вложил. Затова никога не отказвам покани за срещи с читатели. Ако писателят не се среща с читателите си, изгубва обратната връзка, а тя е незаменима.
- Имате ли вече идея за следваща книга?
- Бях напреднала в една идея, но я изоставих. Сега съм в очакване на нова. Идеите идват, когато не ги търсиш. Като приятелствата.
