Актьорът смята, че на сцената често играе своята собствена съдба
Излизането на Николай Урумов на сцената и екрана е съпроводено със странни, неконвенционални случки, които сякаш подсказват, че над него бдят доброжелателни феи.
Той притежава интуиция за странните съвпадения и случайности, които могат да не впечатлят околните, но го навеждат на мисли за онова, с което се е заел.
През 2005 г. Урумов снима във филма “Нощ и ден” на режисьора Красимир Крумов-Грец. В сцената той носи на ръце Радена Вълканова, която играе парализирана, и отчаяно крещи репликата си по текста: “Няма ли кой да ѝ помогне?!”. По-късно Николай разбира, че по същото време майка му, която живее сама в къщата им в Българево, получава втори инсулт. Пада и остава така 12 часа.
Николай иска да я чуе,
обзет от предчувствия,
и звъни непрекъснато. Накрая се с свързва с приятел и го моли да отиде и ако трябва, да разбие вратата. Човекът намерил жената бездиханна. Николай си мисли, че кармата на актьора е, че понякога изиграва личната си съдба. Когато след няколко дни се прибира у дома, намира на пътеката към къщата мъртво кучето, което майка му прибрала преди време и отгледала за компания. Вярното животно не е могло да преживее стопанката.
Една от забележителните роли на Ники Урумов е Кулигин от “Три сестри” на Стоян Камбарев в театър “София”. Играят представлението на фестивала “Варненско лято” след кончината на прословутия режисьор. По средата на представлението във филиала на театъра механизмът под сцената се разваля. Работниците започват да въртят кръга на ръце.
Години по-късно Урумов е в ролята на Чебутикин в “Три сестри” на Крикор Азарян в Младежкия театър. Представлението гостува в същата зала. По средата му кръгът долу престава да се върти. На Николай се струва, че чайките над покрива на филиала крещят ужасяващо. Неизбежно прави връзка с предишното преживяване и сърцето му се свива.
Тъкмо са се заобичали
с Коко Азарян,
както е било със Стоян Камбарев, и големият режисьор умира след борба с рака. Ники го чува за последно, когато след представлението Лилия Абаджиева звъни на Азарян в болницата, за да му каже как е минало. Лили му казва: “Професоре, до мен е Николай”. Азарян реагира: “Дай ми го, той ми е приятел!”.
Първата постановка на Сашо Морфов в театър “София” е резултат от срещата с Ники Урумов.
След като Морфов пристига в София от Смолян, отива в най-демократичната трупа по това време, театър “София”. Предложението му за старта е “Бурята” от Шекспир. На таблото на театъра излиза разпределението на актьорите. За ролята на Просперо е написано “Коста Цонев”. Централна роля, знак на уважение към именития актьор. Минава той покрай разпределението, прочита го и пита: “Кой е тоя Морфов?”. Казват му – млад режисьор, дошъл от театъра в Смолян, талантлив, изобретателен и т.н. Коста Цонев отсича: “Абе, я не ме занимавайте с глупости!”. И хоп, няма актьор за Просперо.
Подменят разпределението и в ролята на Просперо написват “Досю Досев”. Минава Досев покрай разпределението, прочита и
пита: “Кой е тоя Морфов?”
Сюжетът се повтаря и ролята пак остава без изпълнител.
След няколко дни Сашо Морфов и Ники Урумов се засичат в кафенето КЕВА на “Раковски” и режисьорът изплаква мъката си заради проваленото разпределение. Двамата са колеги от НАТФИЗ и имат взаимно доверие. Ники му разказва какво мисли за конфликта в пиесата и за персонажите, така че когато се разделят, Морфов е сигурен – Николай Урумов ще играе Просперо. Тази постановка е посрещната силно позитивно и подрежда Александър Морфов сред софийските режисьори.
Записването на Ники Урумов в НАТФИЗ е плод на случайност. След като го скъсват на третия кръг при първото кандидатстване, той се явява за място в специалността за куклени актьори. Приемат го. Класът му е с колеги, които носят маршалския жезъл в раниците си – Сашо Морфов, Нина Димитрова, Къци Вапцаров, Георги Спасов, бъдещите директори на куклените театри в Русе, Стара Загора и Бургас Теменужка Хараланова, Дарин Маринов и Христина Арсенева.
Веднъж Николай репетира някаква приказка с лъвче, направено от кашони. Увлякъл се в играта и въобще не обръщал внимание на кашоните. В това време влязъл Теди Москов и се загледал в студента. Видял, че той се къса да играе, а кашоните стоят под него все едно, че ги няма. Накрая Теди му казал: “Махай се от куклите! Аз не гледам куклата, гледам теб. Ти си по-интересен от куклата. Не си за тук, отивай в драмата!”.
За вечно колебаещия се, нерешителен Николай тази среща била решаваща да започне да следва драматичен театър в класа на проф. Николай Люцканов.
