Състудентът му проф. д-р Златимир Коларов: Не разбирам решилите да ровят в рана с въпроси за парите му. Ниско паднахме.Това са тъжни пари - събирани за лечението му и дошли от застраховката на съпругата му, която умира внезапно, докато го трансплантират.
Продължава подкрепата за изненадващо пенсионирания директор на Националния център по заразни и паразитни болести проф. Тодор Кантарджиев и протестите с искане за връщането му в институцията, която от 9 години ръководи.
Отдал ѝ е общо 33 г. от живота си и има планове как да надгради 140-годишния ѝ принос за националната сигурност на страната в сферата на инфекциите и особено опасните болести. Работата му е на показ през цялото време на ръководната позиция и по-скоро има одобрението на хората.
Откритостта му в публични изяви и обикновен контакт не оставя никого равнодушен.
За шефа няма
неутрално мнение,
или го обичат,
или мразят,
но тези, които му имат доверие, са повече, казват протестиращите от седмица лекари и биолози от центъра. Големи учени го нареждат сред хората с голям принос за медицината и здравеопазването.
Професорът по ревматология д-р Златимир Коларов от УМБАЛ “Св. Иван Рилски” - учен с множество публикации и автор на художествени и публицистични книги, е един от хората, които добре познават Кантарджиев още от медицинския университет. “Бяхме в съседни курсове и в един отбор по джудо, ходехме по състезания. И досега пътищата ни непрекъснато се пресичат, звънил съм му по всяко време на денонощието да обсъдим от позиция на микробиологията и имунологията диагноза или лечение на пациент. Раздава се, но и има какво да даде. Ръка за ръка с него сме помогнали на много хора. Професионалист е от най-висока класа, с широк научен и практически кръгозор. Отзивчив и отговорен е и това си пролича много и в дейността на щаба в пандемията. Не трябва тази тяхна работа да се принизява. Вложиха много труд за нищо лично. Застанаха си на пътя като истински мъже и го извървяха. Благодарение на адекватната им работа се спасиха много хора. Несъстоятелни са приказките как наплашили хората. Ами ние безспорно се намираме във война с вируса, в началото - неприятел, за който не се знае нищо. И това прави нещата още по-трудни. Когато водиш реална война с армия, имаш повече информация – от разузнаване, от исторически опит. А тук – черна мътна вълна и не знаем каква е. За да ни предпази, щабът направи всичко възможно да сме бдителни на принципа
не знаем какъв е
противникът,
но знаем какви
да са мерките
Това не беше да държат хората в страх, а да се спасят животи във фазата на изненада за системата. И се спасиха. Лекарите от щаба заслужават национална награда, най-високата, която се дава за самоотвержена и добре свършена работа в полза на обществото.
Вместо това – съкращаване на достоен човек. По време на война не се сменят успешните генерали. Всички губим. Не съм съгласен, че няма незаменими хора, повърхностни са такива думи, безотговорни. Винаги има най-добър човек за дадена ситуация.
Проф. Кантарджиев може още много да даде на системата с научната и приложната си експертиза, с административния си опит. Ами той с работата си живее! Лично ме заболя, като научих, че го пенсионират. Още повече – той беше принуден да го каже, аз иначе не бих влизал в тази тема, но Кантарджиев работи с тежко заболяване, което само от стреса можеше да се обостри. И по какъв повод това се коментира? Че имал декларирани пари. Това са тъжни пари. Зад тях е страданието, през което мина с преждевременната кончина на жена му, и то в момент, в който той е на трансплантация. Не разбирам този, който реши да му рови в раната – толкова ниско ли паднахме, че да правим новина от застраховката живот на жена му. Кантарджиев, без да хленчи, достойно се защити, но трябваше ли да се стига до това бъркане в болката на човека.”
Таня е студентската любов на Кантарджиев, един курс след него в Медицинския университет. След майчинството и паузата да гледа бебето им – днес шеф на дерматологичната клиника на ВМА, лекарката специализира рентгенология. Покрай съпругата си професорът се
научава и рентгенови
снимки да разчита
Кръгът около семейството и много от журналистите знаехме за лечението на професора и нелепата смърт на неговата съпруга. Обществото остана шокирано от “новината”. От една страна, професорът не споделя лични неща и не занимава публиката със себе си въпреки стотиците дадени интервюта. От друга, в редките случаи, в които влиза в темата за семейството си,
говори за Таня в
сегашно време –
“съпругата ми
също е лекар“
и хората не подозират, че това е форма на морал и житейска философия.
“И с Таня сме работили, много достоен човек, липсва му – разказва проф. Коларов. – Беше ми много неловко, когато той ми каза за смъртта ѝ по време на неговото тежко боледуване. Поднесох съболезнования. Просълзи се и каза: “Ех, трябваше аз да си отида, а оцелях, а тя си отиде.” Така говори човек, който е загубил най-близката си душа. Нечовешко е ти да бъркаш в раната и да връщаш тази мъчителна лента. И то след всичко, което направи по време на пандемията.
Тест за политиците
беше да им отдадат
заслуженото и да ги
отличат,
не намесвам политика, говоря обективно - замита се свършеното от щаба. Изкараха един безкраен работен ден от година и половина, няма ден, няма нощ. При безпристрастен поглед се вижда, че и всичко, което прогнозираха за пандемията, се случи.”
Проф. Коларов описва Кантарджиев като “опитен и самоотвержен лекар с чувство към пациента, готов да помага и на този, който не моли за помощ, но се нуждае от нея”.
Ревматологът писател го анализира с наблюдателността на твореца, който, дори когато е участник в събитията, може да ги погледне отстрани. “Добър човек. Понякога е огорчен и саркастичен, друг път малко сприхав,
може да те овика,
бърз в приказките,
кибритлия,
но без лошотия,
зад думите
не стои лош човек
и не възникват конфликти. Темперамент. Изчаквам едно изречение време да му мине. След моментната реакция пак се втурва да помага - без хонорари и без да е задължен.”
Подкрепа за довчерашния директор на НЦЗПБ изказват много учени, лекари, негови колеги и обикновени хора.
“Пишете ме сред тях – каза академик проф. д-р Добрин Свинаров, началник Клинична лаборатория и клинична фармакология в Александровска болница. – Проф. Кантарджиев е сериозен професионалист. Потомствен микробиолог е, неговият баща ми е бил асистент - разкошен преподавател и учен. Не е случайно и това, че колегите на проф. Кантарджиев излизат в негова защита. Не знам по какви причини е отстраняването му, но очевидно не е с професионални мотиви. Прекъсването на трудовия му договор в момента не е на място. Смятам, че трябва да остане като ръководител на НЦЗПБ. Познавам кариерата му, присъствал съм и на докторската му защита, и на кандидатската. Колеги сме от следването, след това също общуваме като ръководители на сродни професионални гилдии, доколкото част от микробиологията е и лабораторна медицина, както пролича и през последната 1,5 г.”
А какъв е като приятел Тодор Кантарджиев в очите на неговия спаринг-партньор от студентския отбор по джудо и днешен голям специалист и учен проф. Свинаров?
“Истински, от тези, които остават приятели, независимо колко често контактуваш с тях. А чувството му за хумор е плюс към професионализма.
Чувството за хумор
е привилегия на
интелигентността
- допълва академикът.
От дистанцията на времето самият микробиолог и имунолог оценява като правилно, че в тежката обстановка на пандемията е пускал шеги и е “коментирал” с физиономии комичните ситуации, от които не е застраховано и най-сериозното събитие.
“Мисля, беше правилно поведение, хората се усмихват, даваме си кураж, че ще се справим с трудното. Затова и тези артисти, които играят моята роля, имат разбиране и уважително отношение. Станахме приятели, не тая ненавист към тях, а ги обичам. С удоволствие се смея на скечовете, в които един професор с мустаци прави гримаси и казва дълбоки приказки.
Най-сигурният начин
един улегнал мъж
да стане смешен,
е да се взима
много на сериозно
Ако не можеш да погледнеш на себе си отстрани и с ирония, ти липсва самочувствие.
Кантарджиев носи на майтап, но обича и да се пошегува незлобливо с някого. Като например за произхода на бившето му куче - “смесенката Кора”, потомка на кокер и “порода обикновенка”.
Забелязал съм, казва, че хората много държат да се похвалят с аристократичен произход, ако не лично, на домашния им любимец. И ме гледат малко така, като разхождам смесенката. Каква порода е, питат. Много рядка, викам, и си измислям някаква труднопроизносима дума. Отсреща: “Ааа! Хубаво куче!” Ми да!
Сега в ролята на приятелче в дома на професора е красивият шпиц Лиза. Изключително привързана към нейния човек. И много ревнива – започва да лае дори събеседниците му по телефона, ако разговорът продължи повече от нейните собственически представи за толерантност към “навлеците”. Не приема и да ѝ се променят часовете за разходка, които през последните напрегнати години на епидемични взривове и от началото на пандемията са единствената тренировка на проф. Кантарджиев. Джудото е в миналато, но дори и за плуване – също любим спорт, не остава време.
Другите задължителни ритуали в живота на известния лекар е преди лягане да се осведоми за медицинските новини в научните сайтове и да изчете оперативната информация от центровете за контрол на заболяванията за Европа и САЩ. Тази рутина е причината
години преди
пандемията да бъде
един от тези, които
предупреждаваха,
че прескачането на болести от животните към човешкия вид е голямата заплаха за общественото здраве. Честата му реплика в интервюта “както ви казвах още преди…” е уместна, интуицията му работи безотказно. Той го определя като комбинация от знания, опит и прагматичност. “Защо да търсиш сложно обяснение за процесите, когато простото е като слон в стаята.”
В едно от интервютата за в. “24 часа” като директор на НЦЗПБ е разказвал извън записа за патилата на дядо си – строителния инженер Тодор Кантарджиев, на когото е кръстен, и репликата му в критичен момент от българската нова история. “Директор – никога вече!” Строителството на едни от най-големите обекти едва не му струва привличане под отговорност с реално пострадали държавници. Причината? Едновременно се захванали да строят два язовира, пък, видите ли, това може да разклати финансите на държавата.
Какво мотивира внука на инженера да посвети 40 години от живота си на невидим обект като микробите, пък и да стане директор на центъра с водеща роля в инфекциите? Интересът се пробужда от работата на неговия баща – бактериолог във ВМА. “Това са лечимите болести, работата ни в НЦЗПБ има ефект за здравето на отделния човек и за обществото. Когато излекуваш инфекция, в 90% от случаите човек е здрав колкото преди нея. Виждаш, че помагаш. Приятно е.”
Наред с далновидността за заплахата от нови патогени или “съживени” стари в топящи се ледници професорът предупреждава за следващия подводен риф за здравето: след 30 г. родените днес да умират от банални инфекции, ако не се тръгне на по-разумно използване на антибиотиците. Изписването им наред прави бактериите нечувствителни дори на най-мощните лекарства.
Сред темите, които са му най-интересни, е имунният отговор на инфекциите. Защо един човек се разболява, а друг не. "Много е вълнуващ този невидим свят, ама да не изброявам, че ще стана като в
анекдота за Пастьор
- Ах, колко работа
остава несвършена!
рекъл, огато на стари години му показали под микроскоп причинителя на чумата."
Екипът на проф. Кантарджиев го описва като почтен, точен, справедлив, директен, визионер, безсребреник, неуморим “ученик, компетентен учител и увлекателен събеседник енциклопедист. Малко се колебаят дали да прибавят към качествата интелигентното му чувство за хумор, защото в неформален разговор
при добри думи
никога не са сигурни
дали ги хвали, или
лекичко ги иронизира
В делова ситуация обаче винаги е ясно какво мисли. Проявява в работата си дисциплината на немската образователна школа и потомствената прецизност в професията. Родословното дърво на Кантарджийския род от Копривщица е проследимо над 250 г. Внукът на професора, дошъл на бял свят по време на пандемията, е 12-ото филизче на фамилията.
Името на рода е дал занаятът. Развил се е покрай многото железни руди в района. Направата на кантари е висока технология за времето си, продавали са ги в Цариград – там е имало пазар за скъпите технически изделия.
“Прадядо ми Стойко Илиев Кантарджиев идва в София след Априлското въстание и с брат си Георги след Освобождението се записват във военното училище. Стойко се девоенизира и работи в геодезията - прави едни от първите планове на София. Има 2 дъщери и 2-ма синове, дава на всички висше образование. Момчетата завършват в Германия, дядо ми – Тодор Кантарджиев, става строителен инженер, брат му Петър – архитект, и след години е главен архитект на София, плоча с името му има на ул. “Аксаков”. Дядо ми пък строи Рилския водопровод, първия язовир в България - “Златна Панега”, яз. “Студена”, негов проект е яз. “Копринка”, работил е и на яз. “Искър”. Първият лекар в рода е сестрата на дядо ми – д-р Надя Кантарджиева-Кожухарова. След това баща ми става лекар – бактериолог, но почина млад, още не бях завършил медицина. Съпругата ми е лекар, нейният баща е лекар, синът ми е лекар”, разказва професорът.
Синът му – доц. д-р Весел Кантарджиев, вече е специалист със собствен авторитет в медицина, началник на Клиниката по дерматология и венерология към ВМА.
Дали Тодор Кантарджиев-младши ще продължи традицията, не се знае, но “живецът в очичките му” връща на професора радостта от живота.
Каквато и професия да избере, най-важното е да е добър човек, казва професорът, който едва ли ще остане само пенсионер, въпреки огромната натрупана умора и “оболяването” на душата от спекулациите около името му. Думичката е спонтанно роден Тодор-Кантарджиев израз за угнетяващото чувство на болка и обида след 40 години в медицината.
