Когато всички бягат от нещо, ти като фоторепортер тичаш към него. Това е твоята работа, но и също да останеш в безопасност.
Думите са на Мариса Рот, която през 1992 г. е наградена с “Пулицър” като част от екипа на вестник “Лос Анджелис Таймс”, който отразява бунтовете в града на ангелите. Тя разказа пред “24 часа” историята на живота си. Мариса е дете на оцелели от Холокоста и фотограф с над 40 години практика.
Бунтовете, за чието отразяване взема “Пулицър”, започват на 29 април 1992 г. Поводът е, че същия ден четирима бели полицаи са оправдани от 12-членно жури за побоя над тъмнокожия Родни Кинг, станал година по-рано. Видео показва как униформените го бият с палки, след като са го преследвали по магистралата. Рот и колегите ѝ са наградени специално за втория, най-масов ден на протестите след оправдателните присъди.
През първия ден бял шофьор беше изваден от камион и бит от тъмнокожи. Той беше спасен, но мой приятел фотограф беше хванат, набит, задигнаха му камерите. Всички бяхме притеснени, описва работата в онези години Рот. Във вторник тя ще е сред лекторите на конференцията “Да спрем речта на омразата”, организирана от главния прокурор Иван Гешев.
Любимата ѝ снимка от протестите е на изгоряла сграда, на чиято порта е закрепена снимка на Мартин Лутър Кинг с известния му цитат “Имам мечта”: Тя беше на корицата на специалното издание на “Лос Анджелис Таймс” за бунтовете. Харесвам я, защото е многопластова. Показва и погрома, който е видим от изгорялата сграда, както и мечтата.
Макар да е дете на оцелели от Холокоста, казва, че не се е сблъсквала пряко с антисемитизма. Спомня си обаче, че като ученичка чула майка на своя приятелка, прилично подпийнала, да казва “тези хора”. Имала предвид евреите. Бях шокирана, това е образована жена, за щастие, нейната дъщеря бе от друго поколение и нямаше такива предразсъдъци.
Когато в началото на 80-те години на миналия век влязла в екипа на “Лос Анджелис Таймс”, чувала подмятания на някои от мъжете фотографи. Ти си тук само за да се омъжиш, били част от думите им. Аз бях там, защото съм добър фотограф, и такива думи ме мотивираха още повече, казва Рот. И пояснява, че вероятно се отнасяли така и с другите жени там. Нямах време да ги питам. Бях заета да работя. Обърнах подмятанията в това да стана по-добър фотограф.
Тя има и проект “Един човек плаче: Жените и войната”. В него в продължение на 38 г. е заснемала жени в различни точки на света, където е имало военни конфликти. Искала да покаже как са продължили напред въпреки преживяното. Снимала съм и изнасилени жени, които са родили деца след посегателството, и такива, които са преживели геноцида в Камбоджа. Въпреки ужасите те са продължили напред. За мен това е историята.
По време на локдауна заради пандемията била в Англия. Отседнала при приятелка и имала право да се движи само в радиус от 10 км. Взела няколко фотоапарата и снимала. Само така можех да оцелея, казва Рот.
Трябва да се обединим като хора. Социалните мрежи са чудесни в известна степен, но също така карат хората да са егоистични - всеки е толкова I, me, mine (“Аз, мен, мое” - песен на “Бийтълс”). Когато се обединим, тогава няма да има реч на омразата, убедена е фотографката.
