- Как оценявате работата на служебното правителство, г-н Пейков? Ще остане ли още много за разграждане на модела на управление на ГЕРБ и за „Демократична България”, ако тя участва във властта след изборите на 11 юли?
- Смятам, че се справят относително добре. Особено предвид факта, че разполагат с броени месеци, а наследените Авгиеви обори трудно могат да бъдат измерени с поглед, нежели почистени.
Че има много за разграждане, струва ми се, вече е очевидно за всички. Но по-голямото предизвикателство идва след това – да се изгради на негово място нещо смислено, устойчиво и перспективно.
Мисля си, че най-голямата вина на ГЕРБ към българския народ не е липсата на управленска визия, не е повсеместната корупция, не е дори беззаконието и срастването на съдебната с изпълнителната власт, които ни завещаха. Най-голямата им вина е, че след 45 години живуркане като 16-а съветска република и 20 години мъчителен преход техните три управленски мандата бетонираха у българина чувството за непълноценност. Чувството, че "в България е така". Че "толкова си можем". Че е нормално да бъдем последни по икономическо развитие, последни по заплати и пенсии, последни по свобода на медиите, последни по наука и образование. Че най-доброто, на което можем да се надяваме, е на още някой-друг километър вълнообразни магистрали, докато стискаме с две ръце да не се изпуснем от връхчето на опашката на Европа.
Именно това е и най-голямото предизвикателство пред „Демократична България“ в следващия парламент: да покажем, че България може да се управлява с ум, почтеност и компетентност. Че може да се управлява с визия. И най-вече: може да се управлява в името на общественото благо.
- От БСП обаче пускат коментари, че моделът ГЕРБ-ДПС ще бъде сменен от модела Трифонов-ДПС.
- В момента БСП е в крайно неизгодна позиция – на последните парламентарни избори те получиха най-слабия си резултат в най-новата ни история. Затова и протегнаха ръка към всички свои бивши функционери, които през годините се отлюспиха, и създадоха свои собствени политически формирования. За тях това не е съюз, който стъпва на общи идеи; това е чисто и просто брак по необходимост. Същата е логиката и на опорните точки, които се изстрелват в публичното пространство – да се замъти водата, пък дано някоя заблудена риба се хване на въдицата.
- Но без някаква подкрепа от БСП, изглежда, трудно ще минете. Да речем, че „Има такъв народ”, „Демократична България” и „Изправи се, мутри вън!” съберете парламентарно мнозинство, но за конституционни реформи трябват още гласове.
- Заявили сме ясно, че не възнамеряваме да управляваме заедно с БСП (нито пък с ГЕРБ или ДПС). Потенциални наши съюзници са партиите на протеста – въпреки различията ни по немалко теми. Това, което ни обединява, е общото разбиране, че България има нужди от спешни реформи.
Липсата на мнозинство невинаги означава липса на решение. Както добре се видя по време на краткия живот на 45-ия парламент, понякога чудото на тематичните мнозинства може да реши привидно нерешими проблеми.
А що се отнася до най-важните битки – те винаги са с много по-дълъг хоризонт от един парламентарен или управленски мандат. Затова за тяхното спечелване е нужно визионерство, огромно себеотрицание и истински характер.
- В началото на 90-те едно от знаковите лица на СДС, социалдемократът Петър Дертлиев казваше – „ще управляваме с таланта на целия народ”. Как ще управлявате вие, от „Демократична България”, и с чий талант?
- Петър Дертлиев беше от старото поколение демократи – преди да бъде политик, той беше хуманист и идеалист. Хората, които управляваха България през последните две десетилетия, всячески се опитаха да ни убедят, че идеализмът е нещо старомодно и излишно. Но лично за мен възходът на „Демократична България“ е ясно доказателство за точно обратното: в България все още има здрава сърцевина от хора, които не се отказват да мечтаят за по-добър и по-достоен живот, за по-талантливо и по-почтено управление.
- Къде човек е по-несвободен – в София, в Пловдив, в малкия град или на село? Самият Вие как си осигурявате свобода?
- Осигурявам си свобода, като работя това, което ми доставя удоволствие. Като се стремя да се съюзявам с почтени и добронамерени хора и да създавам около себе си острови на нормалност. Разбира се, аз имам лукса зад мен да стои един солиден и разпознаваем бизнес, граден повече от три десетилетия. Пределно ясно ми е, че повечето българи не разполагат с подобно предимство. Уви, особено в по-малките градове и в селата, които често се управляват на едва ли не феодален принцип, на много хора им се налага буквално да коленичат пред силните на деня, за да имат каквито и да е шансове за успех. Нерядко за тях това е буквално въпрос на оцеляване.
Истината е, че много от поддържниците на статуквото в страната всъщност са съвсем разумни и читави хора с дребен или малко по-едричък бизнес, на които се е налагало да драпат с години, за да си прокарат пътека до управляващите, с цел да си осигурят тяхното благоволение. За тези хора промяната автоматично означава проблем – защото те са практични хора и са хвърлили сериозни усилия (а по всяка вероятност и немалко средства), за да си отъпчат пътечката. Те не знаят кой ще е следващият, дето ще дойде на власт, но автоматично допускат, че и с него ще им се налага да извършат същата процедура, при това съвсем отначало. Защото отдавна са изгубили вяра в принципите на меритокрацията и във възможността държавата да се администрира прозрачно, в интерес, а не за сметка на бизнеса.
Когато тези хора разберат, че промяната е неминуема и че тя не е заплаха за тях, а е за тяхно добро – което според мен предстои да се случи съвсем скоро – статуквото ще бъде пометено от едно истинско цунами. Защото процентите, на които разчитат доскорошните управляващи, ще намалеят не наполовина, а на четвъртина – че и по-малко.
- Много ли се краде в сектора култура, въпреки че за него има най-малко пари?
- Големият проблем в сектор култура не са кражбите. Проблемът е преди всичко липсата на визия. Липсата на разбиране, че културата – това са нашите общи ценности, общи вярвания и надежди за бъдещето. Че тя е онова, което ни слепва като общество. Онова, което ни позволява да си отговорим на въпросите „Кои сме ние?“, „Кой съм аз?“ В този смисъл, културата е фундаментът на съвместния ни живот като нация. И именно от нашата култура зависи какви управници ще си изберем и по какъв път ще поемем. И дали ще изричаме думите „Така е в България“ с многоточие в края и с тъжна усмивка, или с удивителен знак и с нескрита гордост.
- Какъв беше ефектът от намаления ДДС върху книгите? Трябва ли да има диференциран ДДС за някои стоки?
- България е държавата в ЕС с най-ниски цени на книгите. Доскоро беше и държавата с най-високо ДДС върху книгите. Дългогодишните кампании на Асоциация Българска книга в тази посока не дадоха никакъв резултат. Накрая ДДС бе свалено буквално за една нощ – но не поради наличието на някаква стратегическа визия, а покрай намаляването на ДДС за ресторантьорския бранш във връзка с коронавируса.
Ако оставим настрана колко нелепо е всичко това – книгоиздателският бранш да бъде третиран като „по-малкото братче“ на ресторантьорския – намаленото ДДС има и ще има огромно значение за всички участници в ценностната верига на българското книгоиздаване.
Моята прогноза е, че този ресурс ще се разпредели между автори, преводачи, редактори, коректори, оформители, издатели и читатели – като за преводачите и редакторите в частност това ще е огромна стъпка напред в посока нормализиране на заплащането за един толкова висококвалифициран труд. През 1990-те българската литература изгуби най-добрите си преводачи, които се захванаха с превод на документи и симултанен превод – занимания, които са многократно по-добре заплатени от значително по-трудния и по-взискателен литературен превод.
С две думи – това, което читателите ще получат благодарение на намаленото ДДС е (1) по-голямо разнообразие от заглавия (някои от които доскоро бяха нерентабилни за издаване) и (2) далеч по-качествени книги (като превод, редакторска, коректорска и оформителскаработа) на същата или по-ниска цена.
Проблемът е, че мярката с намаленото ДДС върху книгите е временна – до края на 2021 година. Това означава, че, въпреки увеличения си марж, някои издатели се страхуват да вдигнат ставките на заплащане на преводачи и редактори, а за други – които вече го направиха – връщането назад ще е трудно, ако не и невъзможно.
Превръщането на намаления ДДС върху книгата в постоянна мярка, поне според мен, е много повече от един обикновен механизъм за стратегическо подпомагане. След като всички държави в ЕС ползват намалено ДДС върху книгите (с изключение единствено на Дания, която подпомага книгоиздателите си по десетки други начини), значи за нас това е ни повече, ни по-малко въпрос нацивилизационен избор.Ако наистина вярваме, че перото е по-могъщо от меча, и че литературата (и изкуството изобщо) е меката сила на една държава – ние сме длъжни да го засвидетелстваме по подобаващ начин.
- Мнозина смятат, че бюджетите за култура на национално и местно ниво се управляват като при соца – гилдийно и шуро-баджанашки. Можем ли да имаме мениджмънт в културата, какъвто има в бизнеса?
- Децентрализацията на българската култура и достъпът до култура в малките населени места е един от най-важните елементи в културната програма на „Демократична България“. Предизвикателства и спорове при разпределението на бюджета винаги ще има. Въпросът е, от една страна,да се постигне максимална прозрачност на процеса на разпределение на средствата и – от друга – културата по места да се управлява от хора със сърце и с визия, а не от фигуранти и сухи администратори.
Важно е също така механизмите за разпределение да са максимално справедливи. Което ще рече – да стъпват не само на количествени, а и на качествени измерители. Защото културата, за разлика от много други сфери на човешката дейност, няма как да се побере в един екселски файл, без значение с колко сложно формули е изпъстрен.
