На срещата в Рейкявик от 19 май (с руския външен министър Сергей Лавров, б. пр.) държавният секретар на САЩ Антъни Блинкън отбеляза: "Стремим се към предсказуеми, стабилни отношения с Русия". Честотата, с която хора от администрацията на Джо Байдън повтарят тази фраза, означава, че тя не е случайна и заслужава по-внимателно отношение.
Подобна формулировка се появи за пръв път в официалната риторика на Вашингтон в средата на март, ден след недипломатично изявление на Байдън по адрес на руския президент. Инцидентът, след който посланик Анатолий Антонов бе отзован в Москва за консултации, показа колко внезапно може да се появи криза в руско-американските отношения. "Трябва да установим рамки за развитието на антагонистичните аспекти от нашите отношения", заяви тогава говорителката на Държавния департамент Джалина Портър. Не да се отървем от антагонизма, а да се разберем за правилата, според които ще тече конфронтацията.
Постигането на стабилност е бавен и трудоемък процес. Щом страните осъзнаят, че пълното скъсване на отношенията уврежда интересите им, става необходимо да управляват разногласията помежду си. С натрупването на опит се формира механизъм за адаптация към поредните сътресения - страните започват да се държат предсказуемо, изчезва усещането за нещо извънредно при най-малкото недоразбиране, което всъщност може да се премахне чрез установените канали за свръзка.
Исторически е станало така, че в руско-американските отношения въпросите, в които липсата на диалог би подронила жизненоважни интереси на страните, се свеждат до проблема със стратегическата стабилност и недопускането на преки военни сблъсъци. Дори в условията на дълбока криза в отношенията през 2014 г. бе установен механизъм за "деконфликтинг" в Сирия, а продължаването на Нов СТАРТ стана първият и най-лесен въпрос от двустранния дневен ред, решен от администрацията на Байдън.
Трудното е там, че днес, при осъзната невъзможност за ядрена война между големите сили, относителната тежест на ядрената проблематика, "стабилизаторът" на двустранните отношения, намалява. Същевременно през последните години международният дневен ред се разшири, включвайки нови сфери: киберпространството, космоса, екологията, технологиите, пандемията, появата на нови видове оръжия. Активизирането на националните правителства по всяко от тези направления неизбежно увеличава броя взаимодействия, а оттам и броя на инцидентите в междудържавните отношения. При липсата на механизъм за "управление" на поредните кризи страните, вече "парени" в двустранните отношения, са склонни "да духат кашата", дори да не е гореща - разглеждат инцидентите според най-лошия сценарий, изискващ най-твърд отговор. Нещо повече, в подобни условия се разраства полето за манипулации на трети страни, заинтересовани да се развие този най-лош сценарий. Провъзгласила курс към изграждане на "стабилни и предсказуеми" отношения с Русия, администрацията на Байдън подразбира именно да намалее този взривоопасен потенциал.
Важно е да подчертаем, че стабилните отношения, разширявайки възможностите за сътрудничество, не водят задължително до сближаване на позициите. Както посочи Блинкън в началото на май, "да разговаряш с някого още не значи от речника ти да изчезне думата "не". "Деконфликтингът" в Сирия не сближи позициите на страните, но им позволи да не допуснат ескалация "по погрешка". По същия начин отказът от най-твърдия вариант на санкции срещу "Северен поток-2" не означава, че САЩ няма да се опитат да възпрепятстват дейността му, ако в Германия се формира благоприятна за целта политическа ситуация. Наличието на диалог обаче ще позволи на страните да избегнат изостряне "по погрешка" и да не бързат с взаимните обвинения например при диверсия срещу тръбопровода.
Срещата на външните министри в Рейкявик бе първа стъпка по пътя към такава стабилизация. Както изтъкна Вашингтон, "проявата целеше да се определи мащабът на предстоящата работа за следващите седмици, месеци и години и не бе опит да се постигнат резултати от един път". По някои въпроси (стратегическата стабилност, екологията, иранската "ядрена сделка") интересите на Русия и на САЩ съвпадат и тези въпроси ще се обсъждат на срещата на върха в Женева.
По други обаче ("Северен поток-2", съдбата на Алексей Навални) позициите на двете страни са толкова непримирими, че най-вероятно само са били заявени. Що се отнася до проблемите с различен приоритет за всяка от страните (освобождаването на американски граждани, уреждането на конфликта в Източна Украйна), възможни са насрещни стъпки, ако държавните ръководства ги сметнат за уместни. Безспорно важен аспект е възстановяването на каналите за комуникация, което включва на първо място връщане на дипломатическите мисии към нормалната им дейност, но също и създаване на постоянни формати за диалог в сферите, където вероятността от "грешки" стремително расте (например в киберпространството).
Като цяло говорим за сериозна работа, чийто успех ще зависи от наличието на желание и възможности. Желанието на САЩ черпи нови сили от поставената цел да се изправят срещу Китай, наречен в текста на Временното стратегическо ръководство по националната сигурност "единственият конкурент, способен да мобилизира своите икономически, дипломатически, военни и технологически ресурси, за да стане сериозно предизвикателство за стабилната и отворена международна система". Колкото до възможностите, те са ограничени от стабилните антируски нагласи сред американските елити, които настояват по-специално за по-строги санкции спрямо "Северен поток-2" и не допускат в екипа, работещ по руското направление, лица, заподозрени в мекушавост към Москва. Накрая, сериозен възпиращ фактор е липсата на външнополитически консенсус в самия Вашингтон, чиито приоритети могат съществено да се менят между два електорални цикъла.
Трудно се градят "стабилни и предсказуеми" отношения с партньор, който е нестабилен и непредсказуем. Но щом се е открехнал такъв прозорец на възможности, защо пък да не погледнем в него?
