Строг тъмничен затвор до 5 години за кражба на зърно, слама и колци и разстрел за кучета, които ядат грозде, предвижда Закон за селската полиция в началото на 20 век. Три десетилетия след Освобождението България е развита земеделска страна, по селата кипи живот, а стопаните, макар и с волска и магарешка тяга, орат ниви и градини и събират добра реколта. В картината на селския бит обаче се мяркат и тъмни краски – апаши обират ниви и къщи, мошеници мамят доверчиви селяни, безделници тормозят отрудени фамилии. Затова държавната власт създава специален закон за полиция в селските общини, която да брани спокойствието имотите на земеделците. Законът за селската полиция е показателен за времето си и от него могат да се черпят много сведения за държавното устройство, обществените отношения, съдебните дела и духа на епохата. През 1905 г. селската полиция са сформира около местните стражари, към които законът придава /чл.8/ горските, пазачите на полските имоти /пъдарите/, пазачите на едрия добитък /говедарите/ и дори селския глашатай, който обикалял улиците с барабанче и съобщавал важните вести. Като символ на властта освен униформа и оръжие стражарите и пъдарите носели на фуражките си и метална плочка с номер и името на селото. За опазване на къщите и спокойствието на населението през тъмните часове пък законът създава „нощна стража“ , в която се включват мъже между 18 и 55 г., но „без умоповредените, пияниците, сакатите и осъжданите на строг тъмничен затвор“. Под командването на кмета селската полиция пази денонощно „реда, тишината и обществената безопасност“ и преследва „дирените от властта престъпници и контрабандисти, осъждани и избягали затворници… и опасните за спокойствието безделници“. Според закона кметът с подопечните му стражари и пъдари изпълнява ролята и на нравствена полиция. Той определя часовете за отваряне и затваряне на кръчмите и иска закриването на тези, които са „вредителни за народното здраве, опасни за общественото спокойствие и противни на нравствеността“. Наглежда и да не се вършат „срамотни и съблазнителни работи по улиците и обществените места, а също така да не се продават и разпространяват срамотни ликове“. За всички нарушения селската полиция и кметът издават актове и налагат солени глоби, а за по-тежките престъпления кметът – който притежава и съдебно-следствени функции, „констатира престъпления, прави разпитвания“ и дори предава на съд. Стигнат ли до съда, за смутителите на мирния селски живот няма спасение. Мярката за неотклонение на заловените апаши е само една „Задържане под стража“. По закона за селската полиция делата за посегателства срещу земеделските имоти са почти светкавични - „предават се на съд с предимство, разглеждат се бърже и прередяват другите/чл.186/. Предвидените в закона наказания пък са тежки дори и за онова сурово време – „който задигне чужди кръстци, снопе, зърно или слама, земеделски сечива, машини, колци и дървета от земледелческото стопанство, преследва се като крадец и се наказва със строг тъмничен затвор до 5 години, ако цената на откраднатите вещи надмина 10 лева, и със затвор до 2 години, ако цената не надминава 10 лева“, оповестява в чл. 185 законът. / За сравнение стражарската заплата е 25 лева месечно./ В закона са предвидени и смъртни наказания, макар и само за животни. Според чл.157 „кучетата, които ядат пъпеши из бостаните, зелена царевица или грозде из лозята, се убиват“. Още след публикуването си през март 1905 г. Законът за селската полиция въдворява ред в малките селища из България, а част от крадците попадат в килиите. „Съдилищата започнаха неотстъпно да изпълняват требванията на Закона за селската полиция и неговата благодетелност …се почувства от населението. Повече от конекрадците са вече в затворите и населението почувства облекчение“, съобщава през април 1905 г. варненският вестник „Свободен глас“. И цитира местен стражар „Конекрадството сякаш изчезна, сякаш някакъв мор го залови – нема го!“. Много от текстовете на закона днес пораждат усмивки, други дори могат да бъдат обвинени в дискриминация, но тогава се посрещат с одобрение от местната власт и населението, изпълняват се безпрекословно и дават резултати в борбата с битовата престъпност, както наричаме днес кражбите и тормоза по малките селища. Сравнения между времето тогава и днес – повече от век по-късно, трудно могат да се правят, времето и обществото са много различни, особено демографската картина по селата. Законът за селската полиция обаче е пример за навременно, пълно и ефикасно мобилизиране на целия държавен и обществен ресурс за опазване на законността и защита на хората и в най-малките селища. Законът за полицията в селските общини е сред експонатите от стари юридически книги в изложбата „По силата на закона“, организирана през месец май т. г от Библиотеката при читалище „Постоянство“ – Лом и Окръжен съд – Монтана.
