Симеон II разказа специално за “24 часа” как през 2004 г. тогавашният премиер на Люксембург го съветва да не чака юни 2005 г. в Брюксел, а да подпише през април на негов терен
Ако България не го беше послушала, или щеше да влезе в съюза чак през 2014 г. с Хърватия, или заедно със Сърбия още щеше да чака
България да не чака да подпише договора за членство с ЕС през юни 2005 г. в Брюксел, каквото предложение е имало от нашето правителство, а да го направи по-рано - през април, в Люксембург. Този ценен съвет дава на тогавашния български премиер Симеон Сакскобургготски неговият приятел и премиер на Люксембург Жан-Клод Юнкер в края на 2004 г.
“Защо не в Люксембург? Също е важен европейски център, а държавният гласа също ти е роднина като държавния глава на Белгия”, обърнал се Юнкер към Симеон II, правейки препратка към
близката
роднинска връзка
на царя с
Великия херцог
на Люксембург
Хенри. (Неговият дядо е бил полубрат на княгиня Мария Луиза Пармска, съпруга на цар Фердинанд. Майката на настоящия Велик херцог е била принцеса Жозефин Шарлот Белгийска, т.е. принадлежи към фамилията Сакс-Кобург-Гота. Освен роднинските отношения от 1954 г. цар Симеон се познава добре и с Великия херцог Жан, баща на настоящия Велик херцог Хенри и по този повод многократно е посещавал Херцогството.)
След този разговор България сменя позицията си и подписва договора се за членство в ЕС на 25 април 2005 г. в Люксембург. Неизвестната до момента история бе разказана за читателите на “24 часа” специално от цар Симеон II във връзка с 16-ата годишнина от подписването на договора.
През 2004 г. Сакскобургготски и Юнкер имат не една среща или разговор във връзка с предстоящото членство на България в ЕС. От една от тях царят и
до днес помни
като анекдот
как Юнкер се
обърнал към
него:
“Уважаеми господин премиер, Ваше Величество, скъпи приятелю... Мисля, че съм покрил всичко с това”, пошегувал се премиерът на Люксембург, посрещайки българския министър-председател.
Дали през 2004 г. Жан-Клод Юнкер е имал шесто чувство, или важна информация, за да настоява за избързването, остава тайна и до днес. Но е факт, че се оказва добър орисник за страната ни. Защото в края на май и началото на юни 2005 г. се провеждат два референдума - във Франция и в Холандия, в които жителите на двете държави казват “не” на Европейската конституция, чуват се и гласове против разширяване на ЕС с нови членове. И макар референдумите да имат повече консултативен характер и формално и юридически да не обвързват правителствата на двете държави, резултатите им трудно могат да се игнорират.
През 2004 г., когато в Атина десет страни бяха приети в ЕС, аз си казах: “Дано в Европа не настъпи някакво пресищане!”, споделя притесненията си по-късно царят в своята автобиография. И разказва, че след приемането на България в НАТО категорично си бил поставил за цел и членството в ЕС и бил ентусиазиран да доведе тази мисия до успешен край. Исках да поставя на везните цялата тежест на своя опит от миналия ми живот, от международните ми контакти, от влиятелните приятелски връзки, както и опита на моите родственици, спомня си царят.
“Ние хванахме на
последния влак
последния вагон,
последната
врата, през
която се качихме
на куц крак”,
разказва пък Соломон Паси, който бе външен министър в кабинета “Сакскобургготски”. И бе категоричен, че ако България не бе успяла да подпише договора на 25 април, вероятността членството ни да бъде отложено била голяма.
Тогава вариантите пред нас щяха да са два, и двата недобри за България - да влезем в ЕС с Хърватия през 2014 г., но по-вероятно - все още да преговаряме и да станем членове един ден заедно със Сърбия, коментира Паси. Той разказа, че през 2004 г. били обсъждани различни стратегии и правителството избрало тази да не се протака и да се започне веднага с писането на договора. И тя се оказа печеливша, оценява днес Паси.
И тъй като по време на управлението на кабинета “Сакскобургготски” България не само подписва договора за ЕС, но и става реален член на НАТО, Паси е направил интересни сметки:
Колкото и голямо място царят да си отвоюва в националната и европейската история, негови късогледи или недобронамерени оценители редуцираха оценката си за управлението му до мантрата: “Той ни обеща за 800 дни да направи чудеса, а къде са чудесата?” Разбира се, очакванията за чудеса бяха резултат от народната нагласа, циментирана от комунизма, че някой “отвън” трябва “да ни оправи” дори на битово ниво - по възможност, без ние да си мръднем пръста. Колкото и да е опростенческа и ирелевантна към националната еволюция темата за 800-те дни, за които царят беше споменал, че човек може - при усърдна работа - да си стъпи на краката, реших да пресметна за колко дни той самият изпълни двете основни поети задачи, заклевайки се като премиер на 24 юли 2001 г.
В НАТО влязохме на 29 март 2004 г. = 32 месеца х 22 работни дни = 704 работни дни.
Договорът с ЕС подписахме на 25 април 2005 г. = 45 месеца х 22 работни дни = 990 работни дни.
И сега идва моментът на истината: средно аритметичното между двете числа е (990+704):2 =
797 дни, който
е срокът, в който
сме изпълнили
нашия дял от
двете национални
задачи
- членствата в НАТО и ЕС. Тоест с 3 дни предсрочно...
Една от най-спорните теми по време на преговорите за членството ни в ЕС беше затварянето на блокове 3 и 4 на АЕЦ “Козлодуй”. Ето какво си спомня Паси за разговорите по тази преговорна глава:
През есента на 2002 г. трябваше да вземем съдбовно за България политическо решение: да влезем ли в ЕС с тогавашната вълна на разширението, или да отложим за незнайно кога. В ЕС далеч не всички бяха ентусиасти за членството на България и Румъния - включително и по бюджетни съображения. Огромният препъникамък, затлачил преговорния процес, беше глава “Енергетика”, сиреч затварянето на блокове 3 и 4 на АЕЦ “Козлодуй”, за което през предното десетилетие се бяха ангажирали няколко български правителства. За ЕС това беше червена линия, която нямаше да ни остави да прекрачим, но пък скептиците на нашето членство ни окуражаваха да опитаме.
Решението да затваряме главата “Енергетика” беше взето по същество, но трябваше да се формализира за заседание на кабинета. В деня преди заседанието царят ми телефонира: “Паси, комисарят от Брюксел ми звънна и препоръча да не затваряме главата “Енергетика”. Какво мислите?” Аз не се колебаех, защото знаех цената на членството, и отговорих нещо такова: “Ваше Величество, комисарят има бюджет за разширение само с 10, а не с 12 нови членки и нашият отказ от членство наистина ще облекчи него, но не и нас. Предлагам да вървим по набелязания път към бъдещето си.”
Царят, който и делегираше, и диреше отговорност от екипа си, лаконично, но недвусмислено попита:
“Паси,
отговаряте ли
с главата си?”
Аз също не бях многословен: “Да, Ваше Величество, изцяло!”
Решението на кабинета беше взето, а до дни годината 2007-а за българското членство беше договорена и тя се появи в заключенията от Копенхагенския съмит на ЕС.
Главата ми и този път оцеля, а заветното членство в ЕС стана факт точно на 1 януари 2007 г. - в секундата, в която блоковете 3 и 4 трябваше да са спрели. И на международния терен, както и в магазина има цена, под която никой не продава.
Днес, 16 години след подписването на договора, Симеон II признава, че е имало много пречки пред членството на страната ни, но продължава да е убеден, че това е най-доброто решение за България. И осъзнавайки, че за него органичната привързаност към европейската идея е наследствена - почти навсякъде в Европа се чувства като у дома, царят продължава да е твърдо убеден в благотворното въздействие на обединена Европа.
