Носителят на “Златен ритон” за 2011 г. Христо Кънчев учил право, изкарал курсове за спасител и май открил жената на живота си
29 август 2011 г. Три момичета, три приятелки от Кърджали се радват на младостта си и лятното слънце на плажа край Созопол. Доволни от почивката, те решават да запечатат тези мигове - застават на скала, върху която да се снимат на фона на морето. А в този ден то е сърдито - има големи талази и мъртво вълнение, което влече навътре.
Внезапно в слънчевия ден започва драма.
Огромна вълна
връхлита скалата
и при оттеглянето си хищно повлича момичетата със себе си. Сетне безмилостно ги грабва и тегли към дълбокото. Трите девойки безпомощно размахват ръце, борейки се с разпенените талази - всеки миг ще изгубят битката с морето, което ги иска за себе си.
На брега настава суматоха, плажуващите виждат какво се случва, но никой не смее да скочи в беснеещото море. Изведнъж отнейде се появява младеж, който без колебание се хвърля във водата. След упорита битка с вълните
успява да хване
две от
момичетата и
ги измъква
на брега.
За третото,
уви, е късно
- вълните го отнасят навътре.
Този ден Христо Кънчев от Ловеч помни много ясно. По онова време той е на 20 г. и работи сезонно като готвач в близко до плажа заведение. Сега, 10 години по-късно, казва, че ако се наложи, пак би скочил. И все още съжалява, че не са му достигнали сили, за да спаси третото момиче.
Същата година героичната му постъпка бе оценена и отличена по достойнство на най-високо ниво - държавният глава Георги Първанов му връчи Почетния знак на президента. Кметът на Кърджали инж. Хасан Азис го награди с плакет и удостоверение при гостуването му в града по покана на учениците от езиковата гимназия, където са учили спасените момичета. Наградиха го и от Професионалната гимназия по механоелектротехника в Ловеч, която е завършил.
Вдъхновена от подвига му, ловешката поетеса Цветанка Дочева пък му посвети поема. Тя признава, че е истински развълнувана от постъпката на момчето и че е горда, че е негова съгражданка.
През 2012 г. Христо стана носител на голямата награда “Златен ритон” в инициативата “Достойните българи” на в. “24 часа” и БНТ. Отличието на спасителя от Созопол бе връчено лично от премиера Бойко Борисов. “Давам това момче за пример - то е не само интелигентно, а и смело, и силно физически. Показало се е като истински мъж. Освен това се учи и се развива, така че след време може да поеме и страната”, каза тогава Борисов.
Редом с покойния патриарх Максим Христо бе обявен за почетен гражданин на Ловеч на 11 май - празника на града, и стана най-младият носител на това звание.
В интервю за “24 часа” младежът тогава каза:
“Когато сутрин
се събудя и ми е
тежко, се моля
да не стана
завистлив
- не съм се молил да имам богатство, моля се да не стана малък и злобен човек”.
10 години по-късно се срещаме в ловешко кафене и първото, което го питаме, е опазил ли се е от завистта и дребнавостта на злобния човек. “Все още имунната ми система работи добре, но това могат да кажат и хората около мен”, скромно отговаря младият мъж.
Казва, че помни битката с морето кристално ясно като изпитание пред себе си, което няма как да изтрие от паметта си. Споделя, че преди онзи скок
за секунди
подредил
мислите си -
откъде да скочи,
как да изкара
давещите се
на брега, какво и как да направи за спасяването им. И признава, че безразсъдната смелост е привилегия на младите, по-зрелият човек претегля нещата и има повече колебания. И реформаторският дух е даденост на младите, а възрастните според него биха проявили мъдрост, ако успеят да го съхранят. Защото с годините зрелите губят решителността си. В този смисъл той се стреми да запази част от онзи 20-годишен Христо в днешния и мисли, че успява.
Все още
поддържа връзка
със семействата
на спасените
момичета,
макар че разстоянието е голямо. Чували се по телефона по празници и рождени дни. Антония завърши в Англия и сега работи в Манчестър, а Мирослава е в Германия. “И аз не ги забравям, защото ме карат да се чувствам горд и значим”, допълва Христо.
От общината в Ловеч също изразявали уважение - получавал приветствие като почетен гражданин за всеки празник.
Смята, че 10-те години са го променили. Вече възмъжал, разказва, че по време на събитието, белязало живота му, е бил студент по социална педагогика. Сменил я с право и завършил семестриално. Не взел държавния изпит обаче, защото отишъл в Москва да изучава тамошното право. Харесало му, но не мисли, че руската правна система коренно се различава от българската - дори открива много прилики.
- Към какво се стремиш сега, Христо, за какво мечтаеш?
- Всъщност не мечтая.
Мечтите май
са за децата.
Възрастният
човек
има цели
- Тогава какви са целите ти?
- Искам да имам свое семейство, да се развия в професията си и да продължавам да бъда достоен човек.
- Какъв е най-важният урок, който научи през тези 10 години?
- Човек да бъде себе си, да не се лъже. Защото, ако се лъже, в нищо няма да успее.
Леко притеснен, споделя, че май е открил жената, която иска да има до себе си, а това е прекрасен стимул за всичките му действия. Засега обаче не издава повече подробности. Казва още, че не е забравил думите на Бойко Борисов за бъдеще в политиката, макар и изречени на шега. Но уточнява, че политиката е за зрелите и живели хора. Да, младите са двигател на промените, но те не притежават житейския опит, който води до правилни решения.
Питаме го вярва ли в съдбата. Отговаря утвърдително и дава пример. Ден преди онзи паметен случай край Созопол той се скарал със съпругата на собственика на заведението, в което работел - не плащала реално заработеното. Събрал си багажа и бил готов да си тръгне, но оставил заминаването за следващия ден. Тогава неговата съдба се преплела с тази на двете момичета и предприел най-правилните действия.
Тъй като онова неспасено трето дете не му давало мира, след време
изкарал курс
за спасители
Обяснил в детайли ситуацията пред инструктора си и го попитал дали е можел да извади и него от мъртвата хватка на морето. Инструкторът му отговорил, че не е имало никакъв шанс - вероятно щял да загине и самият той.
Христо е наясно, че благодарение на неговата жертвоготовност двете момичета живеят втори живот и вече са млади жени. Чувства се щастлив, че е имал възможността да ги спаси, и благодари на съдбата, че се е оказал на точното място в точното време.
