Преди лефера с билки Джордж Буш обещава помощ за медиците в Либия, с Путин неформално два пъти са на бар
Истанбул, юни 2004 г. Провежда се Среща на върха на НАТО, в която България за първи път участва като пълноправен член на Алианса. На официалната вечеря един до друг на масата са американският президент Джордж Буш и българският му колега Георги Първанов. Между тях се завързва разговор, който Буш започва с добри думи от името на съпругата си Лора за Зорка Първанова (двете се запознават месеци по-рано на форум за книгата в Москва). Следват разкази за дъщерите на Буш, коментират хода на предизборната кампания в САЩ и как президентът смята да се концентрира върху 12 щата, а накрая
ще пътува много, но
намеренията му са
всяка вечер да спи в
собственото си легло
Първанов го пита успява ли да подготви теми за всяка нова среща. Буш отговаря, че не се и стреми, а е важно да има нови послания на старта на кампанията. Темите на разговора постепенно се сменят. В един момент Първанов успява да вмъкне проблема с осъдените български медици в Либия. Оказва се, че американският президент не знае нищо за това и директно пита: “А ние нещо направили ли сме досега?”. Следва дълъг разговор с видим интерес от страна на Буш. Накрая той обещава да възложи на държавния секретар Колин Пауъл да търси начин да помогне на България.
Днес, 17 г. по-късно, тази неразказвана досега история е част от новата книга на Георги Първанов “Пътуване към паметта. Разкази за политиката”, чиято премиера ще е в неделя в НДК. Интересна обаче е не само тя, но и начинът, по който президентът (2002-2012) е избрал разговорът му с Буш да остане в историята - със записки на гърба на менюто от официалната вечеря. Самото то пък включва продукти от различни региони на Турция - пълнен с ядки и подправки лефер, гарниран с цвят от тиквичка, пълнен с ориенталски ориз и сърцевина от див артишок; палачинка с билки, пълнена с диви зеленчуци, специално турско сирене, босилек и доматен сос; агнешко на скара върху легло от патладжан с пролетен ориз и гриловани зеленчуци. А десертът е сладко от тиква (тип рачел) с мастика и розов локум. Всичко това е полято с различни вина, носители на награди, става ясно от изящно изработеното меню, което Първанов пази заедно със записките си.
Има хиляди начини за пресъздаване на историята. Но като човек с усет към детайлите и с душа, отдадена на историята, той държи на точността и фактите. И понеже знае, че паметта понякога играе шеги, не разчита само на нея. Писалката е винаги в джоба му.
Води си записки
непрекъснато и
навсякъде - на
тефтери, на листчета
от хотелските стаи,
салфетки
и дори на гърба на менюта от официалните обеди или вечери, които е имал като държавен глава.
А за 10-те си години на “Дондуков” 2 Първанов, който е единственият досега президент, повторил мандата си,
е имал над 850 срещи
- с държавни глави, крале, премиери, шефове на парламенти, лидери на европейски институции и на международни организации.
Днес историята на всеки по-важен разговор е събрана в отделна папка, старателно класифицирана в архива му, който е огромен. Документи, стенограми, лични записки, менюта, програми...
Но защо пише на менютата? Много просто - понякога няма друго листче подръка, а разговорите по време на тези обеди, вечери или работни закуски често са много по-ползотворни от самите официални срещи. “Колкото и да звучи изненадващо,
в такава обстановка
се решават много
неща. Говори се
много по-приятелски
по проблеми,
които не могат
да се поставят на
официалните разговори
Дори може да се поиска решаването на проблем с личния ангажимент на държавния глава”, разказва Първанов.
Пример за това е именно разговорът с Буш в Истанбул. Месец по-късно, по повод задържането на двама български шофьори в Ирак, Първанов звъни на Буш с молба САЩ да съдействат за освобождаването на сънародниците ни, заплашени от екзекуция. Историята обаче завърши трагично.
“Буш честно ми каза, че едва ли ще успее да помогне, тъй като и те имат подобни случаи и не са успели да създадат система за противодействие. В края на разговора се обърна емоционално към мен: “А сега да ти кажа за вашите медицински сестри в Либия.” И ми разказа подробно за действията на американската дипломация. Завърши с уверението, че е разпоредил на всеки две седмици да му докладват за развитието на случая”, разказва Първанов в книгата си. “Бях впечатлен, защото по време на разговора ни в Истанбул Буш нямаше дори преводач, беше само нашият. Той нямаше съветник около себе си, който да му напомни след това. Запомнил е какво сме разговаряли”, споделя той. И казва, че въпреки споровете, които е имал с американския си колега за войната в Ирак, Буш е бил “човек на дадената дума”.
Записки от още една среща на Първанов и Буш са запазени на гърба на меню. През 2007 г. американският президент е на официална визита в България. Двамата имат обяд в широк състав в Националния исторически музей, като мястото е избрано с амбицията гостите да бъдат впечатлени от богатата ни история. А от записките на българския държавен глава на менюто, цитирани и в книгата му, разбираме още:
Непосредствено преди обяда разглеждаме златните съкровища в НИМ. Буш реагира възпитано. Историята не го влече, това си е...
На тостовете импровизираме. (смс на Бойко Борисов - бил съм по-добър от Буш - дали не го казва заради новата антипубликация в американския печат).
По идея на Буш обикаляме масите (на бегом).
Говорим пак за Косово - Сали Бериша му казал, че сърбите са расисти... Буш явно е с предубеждение към Сърбия.
Казвам му честно, че юговойната беше грешка; че Слободан Милошевич можеше да бъде свален по мирен път. Съгласява се?!
Подхващаме Русия. Общото ни мнение е, че е по-добре да е предсказуема, отколкото демократична. Симпатизира много на Путин.
Александър Квашневски е възмезден. Когато заговори за сегашния полски президент (б.а. - тогава президент вече е Лех Качински), Буш го назовава Квашневски. Преводачката го коригира.
Отново меню “свидетелства” за разговора на Първанов и с друг американски президент - Барак Обама. Двамата говорят по време на официалната вечеря в рамките на среща на лидерите от Централна и Източна Европа с Обама в Полша през 2011 г. От записките му става ясно, че сред обсъжданите теми е тази за Северна Африка и за необходимостта да се инвестира в стабилността на региона.
Това не са само менюта, а история, традиции и култура, начин да покажеш това, с което се гордееш, разказва Първанов. И дава за пример Елисейския дворец от корицата на менюто от обяда му с френския президент Жак Ширак на 23 ноември 2003 г. Това посещение на българския държавен глава в Париж се осъществява в един от най-тежките моменти в българо-френските отношения. “Нашето правителство взе страна и се нареди сред първите в американската коалиция срещу Ирак. Тогава френските управляващи се отнасяха доста сдържано към България и правителството ни. Но аз имах друга позиция и чрез посланика ни Георги Димитров дойде покана. Тази визита беше форсирано организирана. Бяхме приети много топло от Жак Ширак и говорихме за много неща - за войната, за ядрената енергетика, за икономическите отношения”, спомня си Първанов.
На листчета от хотелската стая пък той е записал впечатленията си от срещата на високо равнище ЕС - Западните Балкани в Порто Карас, Гърция, през юни 2003 г. България още не е член на ЕС, но е поканена за участие и в конференцията се включват Първанов и премиерът Симеон Сакскобургготски. През цялото време към нас имаше много топло отношение като към бъдещ член на ЕС, спомня си президентът. На вечерята е на една маса с Костас Симитис, Жак Ширак, Герхард Шрьодер, Силвио Берлускони, шефа на ЕП Пат Кокс, шефа на НАТО лорд Робъртсън и Реджеп Тайип Ердоган. Сред обсъжданите теми в записките намира място и
виц, разказан
от Берлускони
за Ширак:
Каква е разликата между Господ и Ширак? Че Господ не се мисли за Ширак.
“По-късно хората от масата му го връщат с по-дебели намеци, че му се е разминало президент от затвора”, записал е още Първанов за Берлускони.
През 2004 г. той посреща в София държавния глава на Мадагаскар, който пристига за сватбата на сина си с българка от Бургас. Първанов дава официален обяд в резиденция “Бояна”, а за госта е подбрано специално меню - салата “Ремона”, гъши дроб в маково семе, сьомга “Северно сияние” (филе с плънка от спанак, моркови, тиквички и орехи в многолистно тесто), фламбирана палачинка с плодове. Бележките от разговора обаче са лаконични - президентът на Мадагаскар
затруднил българския
си домакин с
въпроса “Колко
племена има у вас
и те как се разбират, намират ли общ език?”.
Първанов е запазил и много менюта без исторически отметки по тях - дали защото не е имал възможност да си записва, имал е други листи подръка или просто разговорите не са си заслужавали. Но ги съхранява, защото част от тях са направо произведения на изкуството. Като две италиански от визитите му през 2003 и 2006 г., които на кориците си имат детайли от гоблени от серията “Историята на Сципион Африкански” (политик на Римската република и генерал във Втората пуническа война, една от историческите личности на Италия, които се споменават в днешния химн на страната - бел. ред.).
Други менюта пък са интересни и от гледна точка на представата, която дават за кулинарните традиции на всяка държава. Например в Европа - особено в Брюксел, менютата обикновено са тристепенни и гурме. В Италия Първанов е гощаван с макаронени изделия, лефер, картофи, пълнени чушки и руска салата.
Докато на изток нещата са много по-различни - ястията са много повече, дори дизайнът на менютата е по-пищен, разказва Първанов. И показва такива от Тайланд и Индонезия, към които накратко е представена и музикално-театралната програма. В Казахстан пък българската делегация е нагостена с рибно асорти, кралско асорти, пилешко филе, печена есетра, агнешко бутче, както и многобройни салати и предястия.
От записките на Първанов от официалния обяд с гръцкия президент Каролос Папуляс става пък ясно, е през 2005 г. българският държавен глава поставя темата за нашите реликви от атонските манастири и за връщането на костите на цар Самуил в България, както и идеята за ремонт на Зографския манастир. Още тогава пък гръцкият президент поставя въпроса за името на Република Македония. “Очевидно разбират, че са в неизгодна позиция и търсят компромиса”, пише в записките си Първанов. Разговорите им са гарнирани с равиоли, пълнени с гъби и ароматни билки, в доматен сос и с олио от трюфел, ципура на скара с варени зеленчуци и за десерт супа от горски плодове с ванилов сладолед.
Първанов има много интересни спомени и от разговорите си с руския президент Владимир Путин. За него казва, че дори са били в приятелски отношения, имали са и семейни вечери само със съпругите си. По време на втората им среща - през 2003 г. в Сочи, вечерята е в апартамента на Путин. След това двете семейства излизат на разходка в парка, руският президент ги води в конюшнята. Вече
след полунощ
сядат в бар.
Путин лично
влиза в ролята
на сервитьор
Разговорът се завърта обаче отново около служебни теми. “Говорихме си нещо за газ, за енергетика. Било е 1-2 часът посреднощ. До бара имаше нещо като телефонна миницентрала. Путин натисна едно копче и поиска да го свържат с Алексей Милер. А той в Сибир по задачи. Явно го събуди, но му поръча - утре сутрин да сте в Сочи. И той беше в Сочи”, спомня си Първанов. Няколко години по-късно българският президент връща жеста на Путин и го води на прочутия пиано бар “Синатра” по време на визитата му в София през 2008 г.
Най-впечатляващата вечеря на Първанов обаче е с либийския лидер Муамар Кадафи в края на май 2005 г. Впечатляваща и от гледна точка важността на темата - живота на българските сестри, и като градус на атмосферата в отношенията (Първанов признава, че е бил изключително напрегнат), но дори и като меню. “Разговорът “на 4 очи” в палатката му продължи повече от два часа. Полк. Кадафи се оказа наистина сложен събеседник - скачаше (привидно) безразборно от тема на тема, сменяше темпото на разговора, понякога задаваше остри и груби въпроси, но в следващия миг чисто по човешки започваше да се оплаква от ставните болки, които го бяха споходили”, описва срещата в книгата си той. На официалната вечеря по-късно обаче поведението на Кадафи е коренно различно, а погледът му е вперен напред и нагоре, а единствените реплики, които разменя с госта си, са за някои сходства в кухнята на двата народа. Това е една от малкото вечери, на която Първанов не си води записки. Но си спомня, че се е наложило да направи голяма жертва - второто блюдо било пилаф, който в либийският вариант бил много тлъсто ястие. “Обичам тлъсто, но това ми дойде в повече. Обаче си го изядох, защото пазя поведение. След малко идва сервитьорът и ме пита: Хареса ли ви? Отговарям с “да”, но отказвам да ми сипе допълнително.
Обаче се обръща
Кадафи и ме пита:
Харесва ли ти?
Отговарям:
Страхотно! И той
накара сервитьора
да ми сипе още
една порция, а аз
се жертвах,
за да не го обидя”, усмихва се Първанов. И допълва, че на такива вечери не е задължително да се изяжда всичко, дори е препоръчително да се оставя малко накрая в чинията. Но визитата при Кадафи била специална - “не можеш да направиш една грешна стъпчица, за да не го разсърдиш”.
В книгата си той разказва и за кореспонденцията, която е имал с Кадафи преди тази среща: “Трябва да призная, че тон на скритите, тънки послания даде той с коледното си обръщение до мен в навечерието на 2004 г. Полковникът е построил своето послание върху Евангелието на Йоан: “Словото в свещените книги създава живот, създава светлина и мир, докато в наши дни поражда войни, смърт и разруха.” И следва призив към нас да се определим къде сме ние (от чия страна сме). И още нещо, което за нас беше особено важно. “Иисус, мир Нему, проповядва: Спогаждай се с противника си по-скоро, догдето си на пътя с него към съдилището...”, “Блажени са миротворците” и “... който се гневи... и който убие, излага се на огнения пъкъл”. “Къде сме ние спрямо учението на Иисус, мир Нему” - пита двусмислено накрая Кадафи. И след като ме е хвърлил в тежък размисъл, ми пожелава честита Нова година. Да, и
“да се боите от 7-те
чаши на гнева, Бог
да пази от тях Вас
и всички вярващи!”.
Дълго анализирахме
смисъла на
посланието му
Дори не бяхме далеч от мисълта да отговорим иносказателно, но в крайна сметка написахме сдържан текст с призив за диалог и приятелство, за съграждане на мостове във време на омраза, недоверие и разделение между етноси, религии и култури. Накрая потвърждавам желанието си за скорошен личен контакт и диалог.”
Много истории като тази има Първанов в дългата си политическа кариера. Част от тях влязоха в новата му книга. Много повече обаче остават под формата на записки и документи в богатия му личен архив. Защото президентът историк пази всичко и старателно го класифицира и подрежда.
Или както сам казва: “Има чар в това да си подреждаш библиотеката, архива си. Да си подреждаш паметта. С тайната надежда, че при идните поколения те няма да се обезценят и жаждата за четене, за знания няма да изтлее в сянката на новите технологии.”
