Пълната истина за някои излезе едва в последните години
Списъкът на българите, които предават или продават държавни и военни тайни на Русия или Съветския съюз, или директно работят за техните разузнавания, е безкраен и необятен като Сибир. Той едва ли някога ще бъде завършен окончателно, защото руско-съветските институции, които са ръководили тези шпиони – КГБ и ГРУ, и техните приемници в настоящето, никога няма да отчетат напълно тази дейност публично.
Всичко по-съществено, което се знае за проникването на руските тайни служби в България, се дължи на достъпа на български учени до архивите по време на краткото Елциново затопляне и на малкото мемоари на руски кагебисти на високи постове, които са отпечатани в наши дни.
Става въпрос за проникването преди Втората световна война, защото след нея няма нужда от руски шпиони.
КГБ и ГРУ имат
официални
представители
в България,
чиято месторабота е в самите български разузнавателни институции и от техните зорки очи нищо съществено не е убягвало. Както е казал Тодор Живков на гостуващия му през 1969 г. тогавашен шеф на КГБ Юрий Андропов: “Българската Държавна сигурност е филиал на КГБ на Съветския съюз”. Това излезе наскоро от разсекретените архиви на БКП, написал го е тогавашният министър на вътрешните работи Ангел Солаков до колегите си от Политбюро, запознавайки ги с резултатите от срещата.
Ген. Владимир Заимов безспорно е най-видната фигура в този списък и един от най-трагичните случаи. Той е известен военен, участник във войните от 1913-1918, последователно командва различни въоръжения и достига до поста главен инспектор на артилерията.
Неговото сътрудничество със съветското разузнаване е с военното, т.е. с ГРУ (виж инфографиката). Започва през 1935 г., като през 1942 г. е арестуван и е заведено дело. Присъдата му обаче се основава най-вече на самопризнания и на показания на племенника му, не са намерени веществени доказателства да е споделял държавни и военни тайни с разузнаването на чужда държава.
което е косвено
признание, че
действията му
са били сметнати
за безкористни
Защото по онова време чл. 112 от Военнонаказателния закон предвижда смърт чрез обесване при наличие на користно деяние.
Любопитното е обаче, че материалите по неговото дело са отнесени в СССР веднага след 9 септември 1944 г., и то без опис, откъдето са върнати десетилетия по-късно. Чак тогава от тях и от публикувани в наши дни сборници за историята на ГРУ става ясно какво точно е вършил ген. Заимов.
Чрез посолството на СССР в София той е предавал данни за немски военни съоръжения, както и тактическите характеристики на действията на Вермахта по време на Балканската кампания на германците. При това са описани и точните суми, които получава, както и за какво ги е изразходвал.
Очевидно сведенията са били безценни за СССР, защото през 1972 г.
е получил посмъртно
званието “Герой на
Съветския съюз”
Посланикът на Царство България в Съветския съюз в годините на Втората световна война Иван Стаменов е друг такъв съветски агент, само че на КГБ. Той е бил вербуван още през 1934 г., когато е бил трети съветник в посолството ни в Рим на основание на това, че е симпатизант на СССР. Обикновено хора на такива постове и с такива професии стават “агенти за влияние” по съветската терминология, т.е. хора, чието положение позволява те да разпространяват публично тези, които са удобни за текущата кремълска политика, или да оказват влияние върху важни личности. Те може и да не подозират, че са агенти за влияние, защото невинаги подписват документ за сътрудничество и най-често не получават пари.
Например главен редактор на вестник в някоя държава бива канен често в съветското посолство и там в приятелски разговор му се подхвърлят “новини” или определени документи, така че той да се изкуши да ги публикува. Съответният служител на посолството, който е на щат в КГБ, но се прикрива като пресаташе, отчита този главен редактор като свой агент за влияние.
Случаят със Стаменов обаче не е такъв – от 1934 г. до края на живота си през 1976 г.
той получава всеки
месец заплата от КГБ,
съпругата му, докато е в мисията ни в Москва през 40-те години, е уредена на работа в Академията на науките на СССР. Всички тези подробности излязоха наяве доста късно, едва в мемоарите на дългогодишния ръководител на спецотдела на КГБ Павел Судоплатов, издадени у нас преди десетина години.
Той описва в почти цяла глава спецоперация с участието на посланик Стаменов през 1941 г., която за Кремъл е просто брънка от усилията да удържат напора на нахлуващите немски войски. Разказано накратко, Стаменов е трябвало да разпространи в дипломатическите кръгове слуха, че току-що почналата съветско-германска война е възможно да приключи много бързо чрез взаимни териториални отстъпки, както тези за Полша две години по-рано. И след това да съобщи на цар Борис Трети, че в Москва се носят такива слухове. Целта е била Борис да предаде това на Хитлер и така
да се създаде
усещането, че са
възможни такива
преговори,
т.е. съветската армия да получи време, в което да успее да се реорганизира и да отблъсне германците.
Само че Стаменов не свършва работата добре или по-скоро тя не е била замислена както трябва. Но разказвайки за Стаменов, Судоплатов подхвърля, че българският посланик е сътрудничел добре през годините и им е свършил доста работа, без да даде подробности. Единствено казва, че българското посолство е било добре “пробито”, т.е. се е подслушвало на поразия, като изрежда имената на своите помощници и помощнички, които следели непрекъснато кореспонденцията, включително и шифрованата.
Значителна част от списъка представляват българските политически емигранти в Съветския съюз. Попаднали там било след 1923 г., било по-късно,
една част от тях
се оказват удобни
за привличане към
сътрудничество
с КГБ или ГРУ. Някои от тях са пращани да изграждат разузнавателни мрежи в страни от Западна Европа преди Втората световна война, други – като интербригадисти в Испания.
Трябва да се отбележи обаче, че никой от тях не е живял в България по онова време, не е заемал пост, който му дава достъп до държавни тайни, и съответно не е имало как да ги продава или предава на когото и да било.
От тази група най-известен е полк. Иван Винаров, който успява да избяга от затвора през 1922 г. и емигрира в Съветския съюз, където като служител на ГРУ участва в подготовката и логистичната подкрепа на най-срамния акт на Българската комунистическа партия – атентата в черквата “Св. Неделя”.
Една част от българските политемигранти в СССР са командировани и директно в България. В тази група са прословутите подводничари и парашутисти – общо 55 българи, петима руснаци и 1 чех, които през лятото на 1941 г. са изпратени в България. Официалната формулировка на задачата им е “получаване на разузнавателна информация, осъществяване на саботаж и терористични актове във военни обекти, осигуряване на неутралитет на България във войната със СССР и подготовка на въоръжено въстание”.
Начело на групата е съветският генерал Цвятко Радойнов, когото властите залавят скоро след пристигането и присъдата му, както и тази на останалите заловени, е смърт.
